На картата на България, някъде там в Източните Родопи, има отдавна забравена територия, където времето е спряло преди цяла вечност, а на мястото на хората сега живеят призраци.
В своя „Пътеводител на забравената България: От връх Вейката до долината на стръвниците“ Александър Караджов и Вилиан Стефанов ще ви разкажат историята на дългия си път из тези мистични земи.
Прочетете втори откъс от „Пътеводител на забравената България“ (първата част на историята е тук):
*
...Не след дълго се сбогувахме с приятните ни събеседници и започнахме същинския преход от експедицията. Тръгнахме по стар военен път, който след няколко километра ни отведе до граничната бразда и 174-та гранична пирамида. След като отминахме граничната пирамида, преминахме по широк път, който продължаваше наляво, прилично почистен и уравнен от растителност и скална маса.
Особено голям зор видяхме при изкачването на един наклон, поради това, че пътят беше много стръмен и се беше изронил под влияние на атмосферните условия. Учудването ни беше голямо, когато по едно време забелязахме останки от стена, която бе висока около метър и половина и явно е ограничавала хорското движение през гората и шубраците. Стана ни ясно, че това място е стратегическо за граничарите, които доста лесно са хващали изморените от големия наклон пътници и е трябвало само да ги причакват скрити в сянката на някое дърво. Жегата ни мореше страшно, денят беше събота и говореха, че температурите ще наближат към 38 градуса. И въпреки че бяхме запасени с вода, това не ни притесняваше в момента, защото наближавахме Емерлер...
Голяма мистерия обвива село Омарлар (Емерлер). То се намира на самата гранична бразда на границата на България с Гърция. Обезлюдено е от преди 98 години, въпреки че навремето е било голямо село с население около 1500-2000 души. Днес ясно се вижда къде е преминавала главната улица, която е с дължина над 2 км, по протежение на границата. Наблюдават се много надписи на арабски или персийски.
За него няма нищо написано. Всичко си остава в паметта на старите хора, живели по тези места, предавано от баща на син и от майка на дъщеря. Малцина го знаят, но тези, на които им е познато това име, не ходят по тези диви места. Предпочитат да не рискуват, за разлика от нас... Удивителна гледка се разкри пред очите ни, когато наближихме селото, наполовина скрито в гората и джендема. Граничната бразда преминава през него, като го дели на гръцка и българска част. В българската къщите са по-малко. Гробовете също. Навлязохме по-навътре в селото, където открихме малка полянка, на която да отпочинем. Изоставих за малко другарите си и се впуснах в опознаване на селото, малко по-навътре в гората. То е било изоставено само за едно денонощие в 1913 г., когато границата го е разделила и е определила съдбата му. Говори се, че в него са живеели араби или турци. Селището е процъфтявало, имало е водоизточници и строителен материал от кариерите в Ивайловградско. Търпяло е просперитет и напредък, докато неговите жители не са го напуснали. Причина за това е Договорът от тази същата година (1913), когато границата с Гърция, която допреди това е била р. Арда, се мести на сегашното си местоположение, разделяйки това проспериращо село.
В къщите, макар и наполовина разрушени или почти изравнени със земята, се усещаше някаква сигурност, здравина. Много вероятно е земетресението от петдесетте години, което е станало в този край, да е довършило това, което времето е започнало. Личеше си старият централен селски път, врязан през земята, с укрепителни стени, които все още са здрави. Макар и в руини, все още можеше да се добие представа за мащабите на това отдавна напуснато село. Преброихме към 50 къщи, без тези в българската част и без да навлизаме дълбоко в гръцка територия.
Едва успели да осмислим това, което видяхме, малко по-нататък се натъкнахме на изключителна гледка. Попаднахме в турското гробище. Останали изумени от откритието, ние едва сдържахме възхищението си от находките и едновременно с това се мъчехме да спазваме приличие и да не поругаваме това място.
Придвижвахме се предпазливо, за да не оскверняваме мястото с присъствието си, а съвсем малко по-нататък намерихме изровен и претършуван гроб, чиято плоча беше захвърлена встрани. Съжалихме иманярите заради великата им глупост, тъй като в турските гробове ценности не се оставят и затова от тях няма какво да се вземе. Вярваме, че те са си получили заслуженото. Съдейки по броя на натрупаните отстрани каменни плочи, древното гробище беше огромно и продължаваше във всички посоки. Мястото беше пропито с мистицизъм. Турско гробище току-така не се посещава, камо ли осквернява от някой глупец. След кратки проучвания се оттеглихме и оставихме мъртвите на спокойствие.
Пътят ни продължаваше все нагоре и нагоре, докато не стигнахме до една от граничните пирамиди, където спряхме да заситим глада си и да решим накъде ще поемем за на връщане. Беше обедно време, слънцето прежуряше и голямата жега ни накара да полегнем за около час. Разменихме впечатленията си от видяното дотук и след като възстановихме малко силите си, решихме да се върнем по граничната бразда.
И оттук започна голямата мистерия, за която все още нямаме никакво обяснение. Самото ни изкачване траеше около пет часа, а слизането ни отне около два. По едно време дори се оказа, че сме се разминали с отбивката за Черна черква и сме продължили доста напред, което ни притесни допълнително.
Оказахме се в доста неприятна ситуация. Останали без вода, уморени от натоварването и видяното, се втурнахме да търсим спасителната пътека за надолу. За нещастие, все не я откривахме, а пътят продължаваше все напред. В един момент жегата и липсата на вода започнаха да ни се отразяват толкова зле, че усещахме краката си натежали и всяка крачка, която правехме, ни се струваше безкрайно трудна. Имахме чувството, че обикаляме в кръг, от който нямаше излизане. Тогава в един последен напън решихме да хванем първата пътека, която смятахме, че води към някое от близките селата, и да я следваме, докато не излезем някъде. Запитахме се дали този преход няма да ни е и последен. Силите ни почти бяха свършили, когато за наше щастие открихме скрита пътечка, по която тръгнахме, и за наше изумление само няколко километра по-надолу се събираше с голям и широк каменист път.
С последни сили се добрахме до Черна черква, където се срещнахме отново с Венета, която още при появата ни разбра, че положението е тежко и ни наля малко водица, за да утолим жаждата си. Даде ни да изпием и няколко компота от праскови, за да живнем малко и да възстановим силите си. Останахме около час при нея, докато слънцето се поскри между дърветата. После отново се сбогувахме, с обещанието да се видим отново наесен.
За кратко време слязохме до Меден бук и се събрахме да решим къде да опънем палатките и да пренощуваме, понеже вече беше късен следобяд. За наше щастие хората там са много дружелюбни и ние открихме няколко човека в местната кръчма, които след като ни разпитаха кой от къде е и какво прави тука, ни предложиха да се настаним в един стар ловджийски фургон, с малко повече удобства. След кратък размисъл решихме, че след преживяното можем да си позволим малко лукс и приехме любезната покана.
Настанихме се във фургона и си приготвихме вкусна вечеря. Вечерта ни премина в осмисляне на всичко, което бяхме видели през деня, спомнихме си всички хора, които бяхме срещнали по пътя си. По едно време към полунощ в селото стана подозрително тихо. Дори и селските кучета се бяха скрили някъде и надаваха подозрителен вой. Страховете ни, трупани през целия ден, че нещо лошо ще ни сполети, след като си позволихме да навлезем в турските гробища, ни връхлетяха с пълна сила. Няколко подозрителни шума ни накараха да се приберем във фургона и набързо да се приготвим за лягане.
Заспахме малко след полунощ, а сънят ни беше доста неспокоен...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
