„Пътуване към себе си“ е една от най-ярките творби в българската проза през 60-те години на XX век. Това е книга за заминаването, за бягството, за пътя, по който поемаме в търсене на собствената си идентичност.

Тук преживяванията са разказани като спомен, а самата история е своеобразен опит за преосмисляне на времето.
В книгата си Блага Димитрова поставя акцент върху моралните ценности, чувството за вина и отговорността. Тя ни помага да открием пътя към себе си, най-сложния, истински и стръмен път, криволичещ през житейските проблеми, тревожните мисли и порива на чувствата.

Прочетете откъса от книгата и в края му разберете как да я спечелите.

*

Дано никой не ме е видял. На никого не се обадих. Втурнах се в прахоляка след един камион, без да си давам време да премисля. Първо запратих куфара, после сама се метнах отзад в движение. Имах двегодишен тренинг: вкопчвам ръце в задното крило, привдигам се до лакти, прехвърлям единия крак, сетне другия – и готово. Въпрос на навик. Не питах накъде отива колата. Все едно ми бе. Стига само да е по-далеч от тия проклети планини! И в камиона не спрях. Продължавах вътрешно да тичам, задъхвах се все повече, гонена от страха. Нищо не ме интересуваше освен скоростта. По-бързо да се махна оттам! Щом усетих голямото нанадолнище, малко си поех дъх. Един празен варел в каросерията дрънчеше проглушително. Не ме дразнеше, напротив. За мен това стана звуков мерач на скоростта.

Седнах върху куфара, облегнах се о гърба на шофьорската будка. Пътят ме затресе като треска. Всяка чупка, всеки камък и дълбей ме избраздяваше отвътре. Не аз минавах по пътя, а грапавият път минаваше през мен. Седях с гръб към посоката на движението. Шосето, изрътено от коловози, се размотаваше зад камиона. То водеше назад, към Гръмовец – плешив връх в дъното на пътя с бараки като пчелин. Край него – обръч от височини, чукари, сипеи, които навяваха жажда. Понякога ги прекосяваше сянка на птица и ги оставяше още по-жадни. В това есенно утро над тях тегнеха застояли облаци. Там ми останаха две години от живота. Двете, които за едно момиче са най-хубавите – от 18 до 20 години. На теория. А на практика това е най-мъчната възраст. Не исках дори с поглед да се върна нататък. Предпочетох да гледам встрани.

Странен изглежда светът, когато си с гръб към посоката на движението. Ти бързаш на среща с дървета, градове и облаци, а те бягат от теб. Ти си се устремил да прегърнеш света, а светът рязко се отдръпва. Пътят се изнизва под теб и води право назад. Представите се обръщат наопаки. Това, което иде, е зад теб, а онова, което отминава, е отпреде ти. Задгърбил си предстоящото, а си с лице към предишното. По-хубаво изглежда крайпътното дърво, защото си отива. По-опасен – завоят, защото не го виждаш. Неизвестни камъни, гърбици, трапчини на шосето те дебнат из засада. Това, което иде, те безпокои като нож, опрян в гърба ти.

Онова, което е пред теб, е вече отминало и не можеш да го върнеш. Движението с лице назад е против законите на съзнанието. Причинява замайване. Мисълта иска да се обърне напред, към целта, да предваря всичко, да го насочи и хване. А не да го догонва със закъснение, без да може да го задържи и промени. Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове – всичко на скокове се отдалечава от теб. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред теб, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход. Гледах в хипноза това напредващо назад шосе. Двете пресни дири от гумите летяха, насочени обратно. И прашната пушилка се виеше зад камиона като изхлузена пепелява змийска кожа, стелеше се по камъни, храсти и треви, които се оттегляха навътре в планините. Аз бягах оттам. А неволно попаднах под инерцията на противоположното движение. И колкото по-неудържим бе в мен стремежът да се махна, толкова по-сляп вътрешен тласък ме блъскаше назад. Не можех да се откача от тия обратно действащи сили. Бях направила някаква грешка, за да обърна наопаки всички посоки на живота си. Но каква? И кога изобщо човек сбърква? Както седях с гръб към излива на движението, пътят започна с все сила да ме влече назад, назад, право натам, откъдето бягах.

Най-после останах сама в бараката. Облегнах малкото си огледало върху куфара. Бе така наклонено, че вместо своето лице, видях ъгъл от стените и тавана, сковани от тесни летви с цвят на лешник. Сякаш се намирах във вагон. И вътрешно бях нестабилна, люшкана като във влак, понесъл ме далеч от навиците ми.

Оправих огледалото. Сега прозоречна кръстачка, криво дръвче, зелено утринно небе пробягаха в него. Нагласих себе си според наклона му. Лицето ми измести всичко друго – цялата стая и дръвчето отвън, и небето. И пак не се побра в тясната рамка. Трябваше да се оглеждам на части. Дали от безсънната нощ, прекарана за пръв път в общежитие, или от неизвестния ден пред мен, лицето ми не изглеждаше 18-годишно. Напрегнато, с печат на преждевременна зрелост, то знаеше нещо, което малцина на тая възраст знаят. Започнах бавно, съсредоточено да се реша. Гъсти прави коси на дълги струи течаха под раменете ми. Много гребени се бяха счупили в тях. И тоя бе с оредели зъби. Отскачаха кестеняви отблясъци като пчели. Косите бяха моята моминска гордост. Разделих ги на два потока точно през средата на тила си. Оставих гребена в полата си и взех ножица. С лява ръка прихванах половината коса, изопнах я надолу. Тя се превърна в гладък лъскав лен с канелен цвят. В дясна ръка разтворих и насочих ножицата. Цяла нощ мислено бях упражнявала всяко движение. За миг ножицата остана във въздуха, заканително разтворена. Свих устни и надделях себе си. С един замах отрязах косите от едната половина. Малко над ухото. Прониза ме рязко, раняващо клюцане. Държах в шепа отрязаните коси, вцепенена. Вече нямах моминска гордост. Огледах се внимателно. Ту от лявата, ту от дясната страна. Единият профил все още бе мой – привлекателен, момински. А другият – съвсем чужд, смешен, момчешки. От едната страна все още бе моят свят с ехо от свирене на пиано, майчини съвети, домашна тишина. От другата страна – шум на железа, машини, общежитие, вятър. Доста се позабавих за втория замах. Но нямаше връщане назад. Стиснах клепачи и започнах ожесточено да режа. Да отрежа името си, миналото, да отрежа пътя към къщи! Тъкмо през ухото ми мина пронизващо клюцане. Косите останаха в шепата ми. Отворих очи, готови за най-страшна гледка.

Това не бях аз, а някаква шега със собственото ми лице. Да ме видеше майка ми, нямаше да ме познае. Втренчих се отблизо в огледалото. Помъчих се сама да се приема. Насмешка изтъни устните ми. Отрязан бе единственият ми чар. Доста имаше да го почакам, докато порасте пак. Сега изпъкваше чипият ми нос. Никой вече нямаше да се влюби в мен. Не ми трябваше! Отрязани бяха всички глупави илюзии.

*

СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Пътуване към себе си“ от Блага Димитрова (Издателство „Хермес").

Как?

Отговорете в коментар под статията тук: Кой е най-добрият начин да пътувате към себе си?

Един от отговорилите ще бъде изтеглен в жребий и ще получи книгата. Победителя ще обявим на 30 март 2015 г. във фейсбук страницата на Peika.bg.

Късмет!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!