В романа си „Перлите на Ади Ландау" (Издателство Колибри) Соня Тодорова ще те заведе на дългогодишното пътешествие на чифт перлени обици.
История, разказана от няколко поколения. История, която започва от еврейското гето във Виена, преминава през разкошните дворци на Рингщрасе, през малко планинско селце в Алпите, през раздираната от кошмара на войната Европа, концентрационния лагер „Кайлъка“ и провинциалния град Фердинанд. История на жени и мъже, еврейски търговци и австрийски благородници, войници на Германския райх и български партизани, на едно виенско момче и едно софийско момиче. Началото е в далечното минало, а краят - в близкото бъдеще.
Соня Тодорова познавате от първата й книга "Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София". А сега прочетете откъс от първия й роман „Перлите на Ади Ландау“:
Бараките край крепостния ров
Виена, 23 ноември 1667 година
– Вземи ги, добри човече, моля те, вземи ги, твои са. – Благородникът потропваше от студ пред вратата на бараката, като внимаваше, потропвайки, да не уцели мътната зловонна локва пред прага.
– Не мога да приема такова нещо, уважаеми господине, вървете си по пътя и си останете със здраве – вече за трети път отвръщаше Алфред и побутваше облечената във фина кожена ръкавица ръка. – Аз нищо специално не съм направил, просто навреме дръпнах момчето ви за яката. Дълг на всеки добър християнин е да пази живота на ближния си и няма нужда от никаква отплата за това.
– Слушай, чудесни ми момко – благородникът вече видимо се изнервяше, – ти спаси живота на единствения ми син с риск сам да попаднеш под копитата на проклетия разбеснял се кон. Затова аз и моята любезна съпруга искаме да споделим с теб малка част от благата, с които милостивият Бог ме е възнаградил за честното ми и праведно битие на истински католик. И ако твой дълг е било да запазиш живота на момчето ми и продължението на славния род Фон Хас, то моят е да ти дам тези перли като знак за благодарност и настоявам да ги вземеш вече, защото ми замръзнаха краката и искам да си ходя.
С решително и изненадващо движение благородникът натика малката кадифена кесийка в ръката на Алфред, завъртя се на токовете си и се стопи във вечерната мъгла. Последното, което Алфред чу от него, беше нещо като: „...и си мислят, че като са бедни, са по-праведни и от ангелите, проклети безпросветни селяндури, целият се вкочаних от студ, дано поне вечерята е още топла, трябваше да кажа на Мици, че...“.
Алфред постоя още известно време на прага, гледаше пурпурната кесийка в шепата си и не се решаваше нито да се прибере, нито да я отвори. А когато все пак го направи, едва не я изпусна от смайване. Никога, никога в живота си не бе виждал нещо по-прекрасно. Нито отблясъците на залязващото слънце по заснежените върхове на родните му планини, нито искрящите очи на кравите, нито плътните устни на Герда, нито прозрачните капки роса по поляните, нищо не можеше да се сравни с неземната красота, която лежеше на дланта му. Той не знаеше какви са тези камъни, не беше сигурен дори къде точно се поставят и за какво служат. Знаеше само, че това са предмети от друг свят, непостижим и далечен, свят оттатък крепостната стена, в който хората носят фини ръкавици и наричат жената „любезната ми съпруга“. Свят, в който Алфред решително нямаше място дори и встрани, като зрител, а камо ли като участник. Това беше съвсем очевидно и Алфред трябваше да действа веднага, преди съвсем да е загубил разсъдъка и последните си пари в този странен град, пълен със странни хора.
На следващия ден ниският и слабоват общ работник Алфред Оберле не се върна на строежа. Крепостната стена щеше да мине и без неговия труд, така или иначе, бе вече почти готова. Вместо това Алфред намери евреина Ади и се разплати с него, като по този начин с облекчение се отърва от странните проблясващи камъчета и пурпурната им кесийка. А после отиде до пазарището и след известно лутане и разпитване откри един селянин, прекупвач на кожи с волска каруца, който още същия ден щеше да поеме по дългия път през планините на запад. Алфред Оберле даде на селянина последния си сребърен кройцер, настани се отзад в каруцата и с радост се отправи обратно към дома, при Герда.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
