Маргарита Ангелова – едно от усмихнатите лица, които стоят зад любимото място за срещи в София – Клуба на пътешественика, разказва за живота и приключенията в далечно Чили.
Винаги съм си мечтала да ида в Южна Америка и по-точно Аржентина. Нямам представа защо, но още от малка Аржентина бе любимата ми държава. Спомням си как играех на държави и аз винаги избирах Аржентина или на всяко световно първенство по футбол винаги бях за Аржентина. В последните години си представях не толкова Аржентина, а по-скоро планината, неразделна част от живота ми, а в конкретния случай планината бе Андите.
От години мечтая да се озова там, да опозная планината, хората, културата им и да донауча езика им. Все още не знаех как точно да го направя, но някак спокойна, че с търпение идеята ще се избистри и мечтата ще се превърне в реалност.
Една сутрин, през октомври 2013 г., се събудих и в главата идеята бе узряла. С годините за мен пътуването се превърна в начин на живот. Нямам отговор на въпроса „Къде живееш?”. След две лета в Испания и четири сезона в Тирол, реших че искам ли да опозная една държава, трябва да ида да поживея там, да се омешам с местните, да работя и да изкарвам пари, като тях, да стана част от тях.
Така сформирах в главата си изключително конкретно какво искам да правя в Южна Америка. В последствие разбрах, че човек трябва ясно и точно да знае какво иска, търпеливо да подреди пъзела, за да придобие една картина, и накрая да стане част от нея.
Моята картина бе следната: Намирам се в Андите, когато там е зима, защото най обичам планината, когато цялата е бяла и съм със ските си с панти на крака. Разбира се, да имам възможността да съм там, когато е и пролет, защото нищо не може да се сравни с цветове и живота през пролетта в ниското, а в същото време ти можеш да си във високата все още бяла планина. Какво конкретно правя и къде, това също бях нарисувала в моята картина, а именно работя като ски учител, а след това пътувам из държавата със ските с панти, за да я опозная по-добре.
Подредила вече пъзела в главата си, разбрах че това място е Чили!
Защо точно Чили? Това бе въпросът, който всички ми задаваха, когато се озовах там.
Чили е разтегливо понятие, някъде около 5000 километра разтегливо, 5000 километра, прекосяващи почти всички климатични пояси, 5000 километра с океан от 0 м.н.в. и планини до почти 7000 м, вулкани, ледници и ледникови езера, гори, пустини, каньони, безкрайно дълги и дълбоки долини и много история.
ПОДГОТОВКАТА
Първото нещо, което направих, бе да разбера колко и какви са курортите в Чили. Отворих падащия списък в Snow Forecast и един по един започнах да проучвам всеки един курорт – от най-големите като Портийо до малки семейни курортчета. След няколко месеца пуснах CV-то си на всички възможни ски училища в Чили. С проучването на курортите разбрах кое е мястото, където най-много искам работя. И точно от там ми потвърдиха, а именно Ел Колорадо (El Colorado).
Багажът ми се състоеше основно от екипировка за зимна планина – два чифта ски и щеки (пистови и ски туринг), спален чувал, защото нямах представа къде ще се озова, лавинна екипировка, ски обувки, котки, дрехи за зимна планина и малко градски дрешки за гъзария. 55-килограмовото ми тяло се озова на летището с 30 килограма багаж, без да има представа как ще ги размъква напред-назад, без да има представа къде ще живее, без да познава никой, но с договор за работа и виза в ръка, убедена, че всичко ще се подреди на място.
Знаех само три неща. Първото, че имам двупосочен билет за пет месеца и договор за работа в един от най-големите ски курорти в Южна Америка. Второто, че две момчета, чилиец и мексиканец, приятели на моя приятелка ще ме посрещнат и ще ме приютят за първи няколко дни. Третото, че приятелят ми ще дойде след три месеца и ще обикаляме заедно още два месеце със ските с панти. Не исках да знам и нищо повече - това ми беше напълно достатъчно, за да съм абсолютно спокойна.
И така на 4 юни 2014 г. тръгнах да търся зимата от другата страна на земното кълбо!
НА СКИ В ЧИЛИ
Ако трябва да съм откровена, много бързо разбрах, че работата в този курорт не е моят тип работа, тъй като типично за латиносите, нищо не е ясно, дори 5 минути преди то да се случи, което не можеше да бъде сравнено с организираността и подредеността на едно ски училище в Алпите, където работя през последните години. От гледна точка на работа тази пълна дезорганизираност от време на време ме изнервяше, но в крайна сметка не бях отишла там да се счупвам от работа, а по-скоро за един различен нов опит. Пък към дезорганизираността просто се адаптираш и взимаш хубавите ѝ черти, като това да бягаш от работа с приятелите и да ходиш да си караш цял ден.
При добри условия ходихме да караме на Санта Тере (Santa Terre) - нещо като Тодорката на Банско. Само дето не трябваше да катериш за да се спуснеш, а да стопираш, за да се върнеш в курорта.
Дори в по-натоварени работни дни, но добри условия, можеше така да се прибереш в къщи с усмивка на лицето.
- Ти как ще се прибираш – по пистата или на стоп?
- Айде да минем през Санта Тере!
- Едва ме убеди.
Друга традиция, измислена от нас, бе вечерното пантене на залез и пълнолуние, с бутилка вино в раницата. Ако ли не, гледаш залеза с приятели или от верандата! Просто беше грехота да се прибереш вътре преди да се стъмни.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
