Хотел „Перник”, булевард „Георги Димитров” и салам „Закуска”

След 5-часово пътуване пристигнахме от Тринидад в Камагуей. Още на гарата плановете ни се промениха, тъй като нямаше билети за автобуса до Олгин на следващия ден. Всъщност трябваше да вземем автобус до Сантяго де Куба, който просто спираше в Олгин, затова и маршрутът е толкова натоварен. Имахме една нощувка бонус в Камагуей. Нямахме предварително намерена къща, в която да отседнем, затова решихме да походим пеша до центъра и ако си харесаме нещо направо да се настаняваме. Питахме на няколко места, навсякъде беше заето, накрая една дама ни покани да влезем, тя също нямаше места, но нейна приятелка предлагаше стаи за гости. Докато дойде приятелката, жената вече звънеше в Олгин, където имала позната, при която може да отидем. Убедихме се, че мрежата за настаняване на туристи работи безотказно, трябва само да попаднеш на правилния човек и ще ти намерят подслон, в който и да е град в страната.

Сеньора Сулита пристигна с една рикша и незнайно как си представяше, че ще седнем тримата, като местата бяха две. Само като погледнах горкото момче, което въртеше педалите и просто тръгнах зад рикшата. Всъщност къщата се оказа съвсем наблизо. Дамата си имаше прислужница, която ни посрещна и ни качи на втория етаж, където получихме огромна стая с балкон, на който имаше маса с люлеещи се столове. По стените в коридора на първия етаж имаше много черно-бели снимки от годините, когато сеньора Сулита е била млада красавица. В шкафовете изрядно бяха подредени чаени сервизи, лъскави подноси, кристални чаши и още снимки в рамка. Имаше и един барплот, зад който бяха наредени бутилки с алкохол. Обстановката в къщата доста контрастираше на семплата подредба на обичайните домове, в които мимоходом бяхме надниквали. Не получихме ключ от къщата, но с усмивка ни показа звънеца и ни изпрати на разходка.

Центърът на Камагуей беше много оживен, имаше една главна улица с много магазини и заведения, друга главна улица с обекти, чиито имена носеха заглавия на филми – фризьорският салон беше „Градът на жените”, сладкарницата се казваше „Сладък живот”, киното – „Казабланка”, спретнати площадчета се редуваха с пъстри градинки...

Седнахме да хапнем в един ресторант, в който имаше няколко местни. Менюто се състоеше от две основни ястия – свински карета и свински пържоли. Поръчахме си по едно от двете със салата и порция пържени банани. Сервитьорката беше много атрактивна – около 50-годишна с много къса пола, кок и силен грим. Не спираше да ни говори, а пък нашият испански е ниво минус първо. Оказа се, че няма течаща вода, освен в кухнята, затова ни заведе там, за да се измием, като старателно ни поливаше с едно шише, докато готвачът беше окупирал чешмата, където миеше краставици. Яденето изобщо не ставаше, но пък атмосферата беше много приятна. Имаше един телевизор, от който гърмяха концертни изпълнения от 60-те и озвучаваха не само ресторанта, но и поне 50 метра около него.

На втория ден Сулита ни беше спретнала чудна закуска – два вида колбас, ама малко странни на цвят – единият искрящо червен (вкусът му беше като на някогашния салам „Закуска”), а другият с преобладаващо бели парченца сланина в него – но и двата бяха нещо ново, което досега никой не ни беше сервирал. Имахме си и традиционния омлет, както и купичка с нарязани плодове. А фрешът този път беше от банан.

Предишния ден бяхме разгледали централната част на града, но за днес си бяхме оставили Plaza del Carmen и Plaza San Juan de Dios. На първия има красиво изваяни скулптури в човешки ръст, които сякаш те теглят за снимка.

Там попаднахме и на нещо като презентация на кухненски уреди. Една жена беше наредила пред себе си десетина стола, на които бяха насядали кварталните баби и тя им показваше разни тигани и тенджери, а бабите оживено коментираха това, което виждат. Много мила гледка!

На Plaza San Juan de Dios пък има реновирани къщички, чиито цветове ярко отразяват слънчевите лъчи. Прозорците на църквата, чието име носи площада, бяха покрити с гербове изработени от цветя, а десетки тийнейджъри бяха насядали около сградата и ближеха сладолед.

В градския парк имаше много ученици, които си провеждаха часа по физическо на една от алеите. Много ги мързеше и изобщо не си даваха зор с тичането. Явно това беше последният им час, защото никой не беше с униформа и след като се поклатушкаха по алеята, започнаха да се разотиват.

Седнахме в най-популярното заведения в града – Café Ciudad, където се оказа, че не предлагат никакви безалкохолни, освен минерална вода. Изненадаха ни с много ниски цени, като сметката за вода и две кафета беше по-малко от два долара. Вечерта се върнахме пак, за да проверим сандвичите, които препоръчваха и тогава отново ни очакваше изненада, защото дори и водата беше свършила, но това пък ни насочи към „градското” мохито, което се оказа доста по-алкохолизирано от това, което предлагат у нас. А сандвичите наистина бяха фантастични – хапнахме по четири и пропуснахме вечерята.

На сутринта станахме в 4,30 ч., защото автобусът ни до Олгин беше в 6, а искахме да отидем пеша до гарата. Бяхме единствените, които слязоха в Олгин, останалите си продължиха към Сантяго де Куба. Един дядо държеше табела с нашите имена и ни качи на много стара лада, с която след няколко минути се озовахме пред дома на Соня, приятелката на дамата от Камагуей. Дадохме 3 долара на дядото за краткото возене, метнахме раниците в стаята и се отправихме към центъра, за да хапнем. Целта беше кафене „Кристал”, където според гайда е най-хубавото кафе в града. Поръчахме си и една пица, която беше от онези на поточната линия, каквито имаше и у нас преди години, даже и вкусът й беше същият – естествено с шунка и кашкавал.

В центъра видяхме и знак за най-търсения обект от нас в града – хотел „Перник”. Походихме 15 минути по посока на табелата, ама хотел не се виждаше. Тогава прибегнахме до GPS-а и се оказа, че „Перник” е доста извън центъра и ни оставаха още 3 километра, докато стигнем. Хем щяхме добре да се поразходим из крайните квартали на Олгин, хем щяхме гордо да щракнем хотела с гръмкото име „Перник”. Булевардът, на който се намираше, беше кръстен на Георги Димитров, така че ходехме по българските следи в Куба. Хотелът се оказа тип „Балкантурист” с огромен паркинг отпред, на който бяха спрели три автобуса, превозващи чужденци. Ресторантът беше „Варна”, а барът „Плиска”.

Влязохме в бара за по кафе, нямаше никакви български продукти вътре. Следващата ни цел беше да намерим табела с името на булеварда. Бяхме забелязали, че табели има само в началото на улиците, но се надявахме, че ще открием някъде около хотела. Да, ама не, още около километър повървяхме, докато стигнем дългоочакваната табела Jorge Dimitrov.

Обядът беше в едно заведение за местни, където всички ядяха пици и спагети. Поръчахме спагети и пак си спомнихме за тези, които хапвахме през 90-те, заляти с тонове кетчуп. Към тях си поръчахме и кутия със сок от круша, защото вода, естествено, не се предлагаше. А и сок на чаши не даваха – само еднолитрова кутия.

Следобяда се качихме на близкия хълм, до който се стига по 485 стъпала и откъдето се открива красива гледка към града. Има обособена площадка и заведение, а по пейките бяха насядали местни, като на една от тях свиреха група младежи. Музиката, панорамата наоколо и напичащото слънце предпоставяха дълга почивка на пейка.

В Олгин ни се наложи да изтеглим пари, но банкоматът не ни пусна, затова колебливо влязохме в банката. Там дълго почакахме, докато служителката си поговори с някаква приятелка, която беше наминала да я види. В един момент жената ни погледна въпросително и докато се опитвахме да обясним какъв е проблемът, тя отсече: „Mastercard – не, Visa – да!” Ясно, не бяхме ползвали правилната карта.

Вечерта отидохме в ресторанта, който препоръчваха в гайда – San Jose 1930. Заведението беше много изискано, с приятно осветена от свещи градина, в която седнахме. Голяма витрина даваше възможност да проследиш как се приготвя храната в кухнята. Обстановката предполагаше цените да са високи, но ни изнанедаха с изключително ниски цени. Изброявам доказателството – супа, бифтек с кашкавал, гриловани зеленчуци, наденички на скара, фрешове от ананас и най-накрая традиционния флан, който досега не бяхме опитвали. И всичко това струваше 10 долара. Добър завършек на вечерта в Олгин!

***

Прочетете цялата поредица Радости и неволи на Карибите.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!