Една книга разказва истинска история за това как мечтите се сбъдват в Париж

Колко често, поглеждайки към миналото, си задавате въпроса: „Какво би станало, ако...“? В навечерието на 40-ия си рожден ден някога успешната рекламна дизайнерка Саманта е безработна, с купища дългове и провален брак. Ситуацията изглежда напълно безнадеждна до момента, в който Сам не открива седем забравени любовни писма, които е получила от случайно срещнат французин преди 20 години.

Бърза справка в Google ѝ помага да открие чаровния французин и скоро и двамата разбират, че годините и разстоянието не са угасили страстта, която изпитват един към друг.

Авторът на „Седем писма от Париж“ (Издателство „Софтпрес“) - Саманта Веран, е жена, пристрастена към пътешествията, самоук енофил и специалист по френската кухня с необикновен подход към готвенето. През годините обикаля много страни, живее на различни места и се захваща с разнообразни професии, докато един ден не открива, че писането е голямата ѝ любов.

Прочетете откъс от „Седем писма от Париж“, а в края му открийте как да спечелите книгата от Peika.bg:

*
Две американски кифли в „Госпожа Филия“

Втората нощ от двуседмичното ни европейско приключение от 1989 г. представляваше истинско клише от романтичен роман. Претъпкано кафене? В Париж? Красив французин? Можем да отбележим с отметка наличието на всички тези съставки, а предвид факта, че французите бяха двама, бихме могли да поставим дори две отметки. Масата им се виждаше много по-добре от мястото на Трейси. Аз трябваше да проточа врат и да надникна през дясното си рамо, като едновременно с това се опитвам да не го правя много явно. Погледът ми срещна този на един привлекателен мъж, седнал в другия край на ресторанта. Това беше любов от пръв поглед, или – както биха казали французите – un coup de foudre: мълния, удар в системата. Преди да падна от стола, се престорих, че търся нещо из чантата си, но усетих, че се изчервявам.

– Е, кого от двамата искаш? – попита Трейси, като че можехме да вземем менюто и да поръчаме двамата французи.

– Зависи. Може би трябва да попитам келнера дали онзи със зелената риза върви с гарнитура от пържени картофи.

– О, слава богу! Точно щях да си заплюя онзи с по-тъмната коса. С бялата риза – заяви Трейси и облиза устни. – Това може да се окаже най-добрият ресторант в цял Париж.

Може и да нямаше три звезди, дадени от пътеводителя на „Мишлен“, но „Госпожа Филия“ се оказа място, където може да се хапне много вкусно. Открихме това модно кафене пред един много странен шадраван – фонтана „Стравински“ до центъра „Жорж Помпиду“ в квартал „Бобур“. По нашите американски представи това беше типично парижко кафене, като се започне от червения навес със златни букви, та чак до лъскавите червени дървени столове и изписаното на ръка меню, на което бяха обявени специалитетите на деня. Дори келнерите бяха облечени в неизбежните бели ризи, черни вратовръзки и дълги черни престилки и се отнасяха към клиентите с типичния френски снобизъм. И тъй като цените отговаряха на твърде ограничения ни бюджет, преценихме, че няма по-добър начин да станем част от парижкото общество от това да седнем в откритото кафене и да наблюдаваме хората, обгърнати от цигарен дим, докато странният фонтан с движещи се скулптури ромоли на заден фон.

Оказа се, че в онази топла лятна нощ всички си бяха наумили същото, защото терасата на кафенето беше претъпкана. Бяхме прекалено гладни, за да си търсим друг ресторант, затова се съгласихме, когато ни предложиха да ни настанят вътре. Тогава едва ли подозирахме, че гледката от нашата маса ще се окаже далеч по-... пленителна.

– Престани да зяпаш, Трейси – изсъсках през стиснати зъби, като се опитвах да не движа устните си. Сякаш мъжът със зелената риза би могъл да разбере, че говоря за него, въпреки че бях обърната с гръб към масата им. Изправих се на мястото си, бях убедена, че дори позата ми ме издава. Трейси дори не се опитваше да прикрие влюбения си поглед. В кафявите ѝ очи гореше нещо, което мога да опиша само като луда страст. Преместих се така, че да препреча гледката ѝ към двамата мъже.

– Сериозно ти говоря. Престани. Ще си помислят, че нещо не си наред.

– Не мога да престана, Сам. Като хипнотизирана съм. Тъмнокосият е направо страхотен, прилича на френска версия на Том Круз. – Тя замълча за момент. – Обаче много, много по-хубав.

Въпреки че се изкушавах да се обърна, за да проверя дали има нещо вярно в сравнението ѝ, все още бях като замаяна от това как сърцето ми бе подскочило. Вместо това се наведох напред и подпрях лакти върху масата, покрита с дебела бяла хартия, трохите от коричката на хляба се забиха в кожата ми.

– Какво правят в момента?

Трейси смръщи вежди.

– Мисля, че си тръгват.

Не, не, в никакъв случай! Романтичната история, която вече бях създала във въображението си, не можеше да завърши, преди още да е започнала. Французинът със зелената риза, онзи със секси устните и пронизващия поглед – съдбата бе предопределила двамата с него да се влюбим до полуда един в друг. Щяхме да преживеем бурна любовна връзка, да се закълнем във вечна любов и щом завършех колеж, щях да дойда отново тук, в Париж. Не беше ли това мечтата на всяко американско момиче? Но онези мъже явно имаха много по-важна работа от това да свалят две деветнайсетгодишни американски студентки и да се занимават с нереалните им измишльотини. Сигурно си имаха сексапилни френски гаджета като жените, които двете с Трейси бяхме гледали цял ден – горещи, с дълги лъскави коси, идеални плътни устни и стил на обличане, който можеше да се нарече единствено парижки, независимо дали носеха летни рокли или тоалети на „Шанел“. Тези момичета можеха да унищожат самочувствието на всеки само с един добре пресметнат поглед на пламтящите им очертани с черен молив бадемовидни очи.

Двете с Трейси бяхме положили огромни усилия да заприличаме на тези момичета, бяхме направили отчаян опит да изглеждаме изискани и секси, но не можехме да достигнем класата на парижанките. Фланелките ни с огромни подплънки на раменете не стояха добре на крехките ни фигури. Облечени в къси черни поли с широки колани в тон и огромни сребърни катарами, обути в черни лачени обувки на тънки ниски токчета, ние представлявахме истинско модно недоразумение от края на осемдесетте години. Този дребен детайл ни най-малко не смущаваше приятелката ми. Тя отметна коси от рамото си и се усмихна широко.Дългите ѝ сребърни обеци се разклатиха напред-назад като безмълвен метроном, отброяващ ударите на разочарованото
ми сърце.

– Защо се усмихваш така? – попитах аз намръщено. – Всъщност защо изобщо се смееш? Те. Си. Тръгват.
Трейси само повдигна вежди и не каза нищо. Направих още един вял опит да видя какво става зад гърба ми и когато погледнах тайно през рамо, установих, че двамата французи идват към масата ни, пристъпвайки уверено и със самочувствие.

Въздухът бе зареден с напрежение.

Преди да се усетя, единият от тях застана точно зад гърба ми.

– Американки ли сте? – попита той със силен акцент...

***

ИГРА: Твоето усещане за Париж на издателство Софптрес - „Твоето усещане за Париж“ е конкурс за непрофесионална фотография, който издателство „Софтпрес“ организира, за да отбележи излизането на биографичния роман „Седем писма от Париж“ от Саманта Веран. Вижте условията за участие.

А за да спечелиш книгата от Peika.bg, сподели в коментар под статията тук: Какво е Париж за теб в една дума?

Един от отговорилите ще спечели кнгата. Името му ще изтеглим чрез жребий и ще обявим на фейсбук страницата на Peika.bg на 19 февруари 2015 г. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!