На южния склон на Балкана, окъпано в лъчите на пролетното слънце и притихнало в тежките сенки на вековни дървета, ме посреща село Жеравна.

Отгледало писатели, просветители, революционери, то пази светлината на българския възрожденски дух. Местните разказват, че в миналото селото се славело с многобройните си воденици, за това го нарекли Жеруна, от славянската дума „жерков” (воденичен камък). След Освобождението името се променя на Жеравна.

Криволичейки по малките, калдъръмени улички, търсейки сянка под големите дървени стрехи на къщите, все още не знам колко тайни крие това старопланинско селце. Потеглям към баира. Минавам покрай тежки дървени порти и високи дувари на двукати къщи. Същите като от преди 200 години. Пътечката се вие все нагоре, към върха на селото. Спирам пред родния дом на майстора на късия разказ Йордан Йовков. Прекрачвайки прага на схлупената къщичка ме посреща едно малко и добре подредено дворче, в центъра на което е паметникът на потъналия в мисли писател. Повдигам поглед над ниската ограда, а отвън се разстила цялата красота на Стара планина – тучни поляни, стада, малко езерце, а в далечината като стража стърчи борова горичка. Каква прелест! На такова място няма как да не отвориш душата си за всички земни красоти.

От двора влизам в мъничко антре, водещо към двете стаички в къщата. В едната е пресъздадена атмосферата на типичния български дом от онова време. Мебелите и посудата, огнището, мястото за спане, долапите сякаш чакат стопаните на къщата да се върнат всеки момент. В другата стая са поместени ръкописи на някои от най-популярните Йовкови разкази „По жицата”, „Шибил”, „Индже”, „Божура” „През чумавото”. На една от стените, до малкия семеен иконостас, е поставена карта на селото, върху която са отбелязани къщите на реални хора, обезсмъртени в разказите от сборника „Старопланински легенди”. За щастие домовете им все още съществуват и могат да бъдат разгледани. 

Спускайки се надолу към селото, случайно минавам покрай една изоставена, но много внушителна двуката къща. Пред цялата ѝ порта е избуяла млада трева и тук-там се мярка по някое цвете. Личи си, че скоро никой не е влизал тук. Една възрастна жена ми разказва, че това е сградата на първото училище в Жеравна. Но тъй като в селото отдавна няма деца, тя е оставена на стихиите на времето.  Оттук започва пътят на борците за свобода Сава Филаретов, Тодор Икономов, Васил Стоянов. Родните им къщи, които са истинско постижение на българското възрожденско изкуство, още пазят духа на миналото.

Една от най-внушителните постройки в селото е домът на Руси Чорбаджи. В него вратите, стените, таваните и дори долапите са украсени с красива дърворезба. Стаите са просторни, застелени с пъстри черги. По стените висят медени менци за вода, а от лавиците греят писани чинии.  С натежала умора от жаркото слънце пристъпвам в семейната изба под къщата, където ме обвива приятна хладина. С любопитство разглеждам експозицията на битови вещи и оръдия на труда от времето на Възраждането. Най-силно впечатление ми прави Уставът на Жеравненското овчарско дружество. По онова време овчарите са били най-големите стожери на българския дух и благодарение на тях селото е процъфтявало. Ето за какво се са грижили тези българи, към които често се отнасяме с незаслужено пренебрежение: „Да се грижим за нравственото въздигане на населението, за улесняването му в материално отношение, да съхраняваме между членовете си другарски връзки, да помагаме за направата на чешмите, пътищата, мостовете и ежегодно учебните заведения в общината”. Но най-важното е, че те наистина са го правили!

Вървейки по кривите улички краката ми неусетно ме отвеждат до черквата „Св. Никола”, скрита зад високи каменни зидове. Изкачвам се по стъпалата, които водят до малкото дворче на църквата, върху което е надвиснала шарена сянка на вековно дърво. В годините на османското владичество, освен опора на православното християнство, църквата е била едно от най-големите хранилища на църковна литература в района. Въпреки големия пожар през 1950 г., унищожил по-голямата част от старите ръкописи, все още са запазени изданията от XVIII век. Освен да си запалите свещичка за здраве, в храма може да разгледате и експозиция от икони и каменни пластики.

Съвсем близо до църквата е Художествената галерия. Зад високата ѝ ограда се крие огромен двор, потънал в зеленина. Сградата е една от малкото бели къщи в селото, тъй като повечето са изцяло дървени, както отвън, така и отвътре. В нея са изложени картини и графики на местни художници. Симбиозата между минало и настояще създава едно топло чувство на приемственост, витаещо в галерията.

„Древна е много, но още живее, сякаш ръка я грижливо реди и със хубостта си Жеравна грее, тъй както в Балкана е гряла преди”, пише поетът Никола Фурнаджиев. Думите му са като предсказание за китното селце. И до днес то остава недокоснато от промените на времето. По калдъръмените му улички, като че ли още отекват стъпките на нашите прадеди. Тук всеки местен жител с удоволствие ще ви разкаже някоя легенда за трудолюбието, свободата и любовта.  

Текстът и снимките са от блога "Пътеписаници". 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!