В разгара на Втората световна война сестрата нагерманския писател Ерих Мария Ремарк („На западния фронт нищо ново“, „Живот назаем“, „Триумфалната арка“) – Елфриде – е  безмилостно екзекутирана заради критиката си спрямо нацисткия режим. И именно на нея той посвещава един от най-разтърсващите си и може би най-лични романи – „Искрица живот“.

След дълго отсъствие на пазара емблематичната творба се появява в ново луксозно издание с корицата на Дамян Дамянов и в превода на Емилия Драганова, за да припомни, че и в най-обречените мигове жаждата за живот може да победи.

Вече повече от 10 години той няма име. Просто номер в дългата редица от загубени човешки души – някога хора, а сега почти привидения, борещи се за своето оцеляване, – 509 е един от малкото ветерани в германския концентрационен лагер Мелерн. Затворникът от барака 22, преживял унижения, глад, мъчения, е загубил десетки приятели, но и надежда, че отново ще може да види света отвъд оградата.

Животът в лагера налага свои собствени жестоки правила. Там дори връзките за обувки са  разменна монета, почти животинската борба за легло, златен зъб или палто от все още неизстинал труп е ежедневие, а издевателствата над лагерниците е единствената форма на общуване, която е разрешена между палачи и жертви.

Докато изненадващо близкият град е бомбардиран от съюзнически самолети. И несломимостта на националсоциализма сякаш е разклатена. Възможно ли е германците в крайна сметка да губят войната?

509 решава да направи всичко възможно да оцелее и да се бори. Да окаже съпротива, колкото и тялото му да е слабо, колкото и близо да изглежда смъртта. Есесовците стават все по-жестоки, но и по-невнимателни, по-разтревожени. Някъде там, отвъд ужасите, надеждата разпалва огромен пожар и искрици от него достигат дори до най-отчаяните. Смелите затворници са готови да се съпротивляват. И дори да умрат във войната, ще умрат в борба, както те са решили. За да победи животът.

Но на какво е способен човек, за да оцелее, когато на изпитание са подложени не само ценностите му и но цялото му същество?

Безмилостен в своя психологизъм, „Искрица живот“ от Ерих Мария Ремарк рисува ужасяващото ежедневие на милиони жертви на може би най-голямата човешка трагедия – Холокоста. История за крехкостта на човешкото съзнание, попаднало в ръцете на един от най-безчовечните и жестоки режими. Но и история за онази упорита надежда, която възкръсва от пепелта на крематориумите и е способна да запали непостушими пожари срещу насилието, жестокостта и несправедливостта.

Из „Искрица живот“ от Ерих Мария Ремарк

2.

Барака 22 имаше две крила с по две помещения. За всяко от тях отговаряше по един старши. Във второто отделение на второто крило бяха настанени ветераните. Там беше най-тясно и най-влажно, но това малко ги вълнуваше; важно беше един­ствено да не се делят. Това им даваше повече съпротивителни сили. Умирането беше заразително като тифа и оставен сам сред повсеместния мор, човек волю-неволю сдаваше по-лесно багажа. Когато бяха заедно, се съпротивляваха по-успешно. Речеше ли някой да се откаже от борбата за оцеляване, друга­рите по съдба му помагаха да устиска. Ветераните в Малкия лагер живееха по-дълго не защото получаваха повече храна; живееха по-дълго, защото бяха съхранили у себе си зрънце способност за съпротива.

В момента в ъгъла на ветераните лежаха сто трийсет и че­тири скелета. Място имаше само за четиресет. Леглата бяха дъсчени нарове, четириетажни, голи или покрити със стара, из­гнила слама. Имаше само няколко мръсни одеяла, за които се водеше ожесточена битка всеки път, щом някой от собствени­ците им умреше. На нар лежаха поне по трима-четирима. Беше твърде тясно даже за скелети, понеже раменните и тазовите кос-ти не се смаляваха. Малко повече място се отваряше, ако лежа­ха странишком, натъпкани като сардели; въпреки това обаче нощем често пъти се чуваше звук от тъп удар, когато някой паднеше насън. Мнозина спяха клекнали, а жив късмет си беше съседът ти по легло да умре вечер. Мъртвите изнасяха навън и късметлиите можеха да се разположат по-удобно за една нощ, преди да дойдат нови попълнения.Ветераните си бяха заплюли ъгъла вляво от вратата. Бяха само дванайсет души, а допреди два месеца бяха четиресет и четирима. Зимата ги беше съсипала. Всички знаеха, че са в последния стадий; дажбите постоянно намаляваха, поняко­га за ден-два оставаха изобщо без храна; тогава купчините мъртъвци отвън растяха.

Един от дванайсетте беше превъртял и се мислеше за нем­ска овчарка. Нямаше уши; есесовските кучета бяха ги отръфали по време на тренировка. Най-младият беше от Чехословакия, момче на име Карел. Родителите му бяха мъртви; в момента наторяваха картофената нива на някой благочестив селянин от Вестлаге. Пепелта на изгорените в крематориума се насипваше в чували и се продаваше като изкуствен тор. Беше богата на фосфор и калций. Карел носеше червения триъгълник на по­литически затворник. Беше на единайсет години.

Най-старият ветеран беше на седемдесет и две: евреин, който се бореше за правото да носи брада. Тя беше недели­ма част от неговата религия. Есесовците му бяха забранили, но мъжът непрекъснато се беше опитвал да си пусне бра­да. Заради това в трудовия лагер всеки път го бяха пребива­ли на гимнастическата коза. В Малкия лагер извади по-голям късмет. Есесовците гледаха през пръсти на задълженията си и рядко правеха проверки; прекалено много се бояха от въшки, дизентерия, тиф и туберкулоза. Полякът Юлиус Зилбер беше кръстил стареца Ахасфер, защото бе оцелял след близо дузина концлагери в Холандия, Полша, Австрия и Германия. Между­временно Зилбер беше умрял от тиф и сега цъфтеше като туфа иглика в градината на коменданта Нойбауер, който бе получил праха на починалия; името Ахасфер обаче си остана. В Малкия лагер лицето на стареца се спаружи, но брадата му порасна и сега бе развъдник на поколения охранени въшки.

Старши на помещението им беше някогашният лекар д-р Ефраим Бергер. Той играеше важна роля в борбата срещу смъртта, притискаща бараката от всички страни. Зиме, когато скелетите падаха на леда и чупеха кости, докторът все някак успяваше да шинира и спаси някои от тях. В лечебницата не приемаха хора от Малкия лагер; тя беше само за трудоспособ­ните и по-привилегированите. Пък и в Големия лагер зимна­та поледица не беше толкова опасна; в най-неблагоприятните дни посипваха улиците с пепел от крематориума. Не от грижа за затворниците, а за да не губят полезна работна ръка. След като включиха концлагерите в обектите за трудова повинност, се обръщаше повече внимание на това. В замяна обаче работ­ниците по-бързо умираха от преумора. Загубите нямаха значе­ние; всеки ден арестуваха достатъчно хора.

Бергер бе сред малцината, които имаха разрешение да на­пускат Малкия лагер. От няколко седмици беше командирован в моргата на крематориума. Старшите на помещенията обикновено бяха освободени от работа, но лекарите не достигаха, ето защо го бяха пратили там. От това печелеше цялата барака. От капото в лазарета, когото познаваше отпреди, Бергер понякога получаваше малко лизол, памук, аспирин и тям подобни за скелетите. Имаше и шишенце йод, което криеше под сламата на нара си.

Най-важният ветеран обаче беше Лео Лебентал. Той поддържаше тайни връзки с черния пазар в трудовия лагер, пък и – както разказваха – дори с външния свят. Никой не зна­еше как го прави. Знаеше се само, че са замесени две курви от крайградския бордей „Прилепа“. Според слуховете в далаве­рата участвал и есесовец, но никой не беше сигурен в това. А Лебентал не обелваше нито дума.

Търгуваше с всичко. Доставяше фасове, моркови, от време на време картофи, отпадъци от кухнята, кокали, някоя и друга филия хляб. Не мамеше никого; гледаше си единствено обо­рота. И през ум не му минаваше да се погрижи тихомълком за себе си. Самата търговия го поддържаше жив; не онова, с което търгуваше.

509 пропълзя през прага. Полегатите слънчеви лъчи зад него проникнаха през прозрачните му уши и ги осветиха във восъчножълто.

– Бомбардираха града – рече задъхано 509.

Никой не отговори. След яркото слънце навън 509 не виж­даше нищо в бараката; там цареше мрак. Затвори очи и пак ги отвори.

– Бомбардираха града – каза пак. – Не чухте ли?

И този път никой не продума. Сега 509 видя Ахасфер, който бе седнал до вратата и галеше овчарското куче. Кучето ръмжеше; беше го страх. Сплъстената коса закриваше осеяно­то с белези лице, а изпод нея святкаха уплашените му очи.

– Буря – промърмори Ахасфер. – Нищо и никаква буря! Спокойно, Вълчо, спокойно!

509 пропълзя по-навътре в бараката. Недоумяваше защо другите са толкова безразлични.

– Къде е Бергер? – попита.

– В крематориума.

Остави палтото и куртката на земята.

– Никой ли не иска да излезе?

Погледна Вестхоф и Бухер. Те не отговориха.

– Нали знаеш, че е забранено – обади се накрая Ахасфер, – докато има въздушна тревога.

– Тревогата мина.

– Още не.

– Мина. Самолетите отлетяха. Бомбардираха града.

– Стига си го повтарял де! – изръмжа някой в тъмното.

Ахасфер вдигна глава.

– За наказание може да разстрелят няколко десетки от нас.

– Да разстрелят ли? – изкиска се Вестхоф. – Че откога пък почнаха да разстрелват?

Овчарското куче залая. Ахасфер го хвана здраво.

– В Холандия след въздушно нападение обикновено раз­стрелваха десет-двайсет затворници. Та да не им хрумнела ня­коя вредна мисъл, така викаха.

– Тук не е Холандия.

– Знам. Просто казах, че в Холандия разстрелваха.– Разстрелвали! – изсумтя презрително Вестхоф. – Да не си войник, че имаш такива претенции? Тук бесят и пречукват от бой.

– Може пък да го направят за разнообразие.

– Я си затваряйте плювалниците! – провикна се мъжът от одеве.

509 клекна до Бухер и затвори очи. Все още виждаше дима над горящия град и долавяше глухия тътен от експлозиите.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!