Политически тайни и семейни интриги избухват в бестселъровия роман на Кевин Уилсън.

В света на политиката няма по-голямо предимство от добрия имидж, а всяка тайна може да донесе невиждани последици. Особено когато се крие в собствения ти дом…

Отличен като „Най-добрата книга на годината“ от The New York Times Book Review и The Washington Post, бестселъровият роман „Играчка-плачка“от американския автор Кевин Уилсън дебютира и на български език, за да потопи родните читатели в изненадваща история за родителската обич и утехата, която понякога се крие на най-непредвидимите места.

Последното нещо, което Лилиан очаква, когато получава писмо от Мадисън – някогашната си най-добра приятелка и съквартирантка от елитното училище, до което се е добрала благодарение на много труд и стипендия, е молба за помощ. Някога неразделни, двете не са се виждали откакто Лилиан е изгонена от училище заради скандал, който Мадисън удобно се преструва, че не помни.

Невероятно красива и още по-невероятно богата, Мадисън винаги постига всичко, което иска със завидна лекота, а животът ѝ е като излязъл от списание. Но когато доведените ѝ деца са напът да се нанесат в прекрасния ѝ дом, една взривоопасна тайна заплашва да разруши политическата кариера на съпруга ѝ и перфектното семейство, чийто имидж Мадисън е изградила с толкова много труд.

Единственият човек, на когото може да се довери да ѝ помогне е Лилиан – тя само трябва да се съгласи да бъде гувернантка на децата през лятото. 

Из  „Играчка-плачка“ от Кевин Уилсън

 Превод: Петя Петкова

С Мадисън се запознахме в едно тузарско девическо училище, скрито в планина насред нищото. Преди стотина или повече години мъжете, успели да спечелят достатъчно пари в тази пустош, решили, че им трябва училище, което да подготви дъщерите им за възможността да се омъжат за други богати мъже и да се издигнат в обществото, докато никой вече не си спомня времето, когато не са били изискани. После довели в Тенеси някакъв британец, който превърнал мястото в училище за принцеси, и скоро други богаташи от затънтените краища на страната също започнали да изпращат там дъщерите си.

И тъй като това се случвало редовно, богаташите в истински градове като Ню Йорк и Чикаго чули за училището и решили и те да изпращат там своите дъщери. Ако извадиш такъв късмет, той не те напуска векове наред.

Израснах в долината на тази планина. Бях бедна, но не толкова, че да не си представям възможен изход. Живеех с майка си и върволицата ѝ гаджета; баща ми или беше мъртъв, или се беше чупил нанякъде. Майка ми все избягваше да повдига темата за него и нямаше негови снимки. Сякаш някакъв гръцки бог се бе превърнал в жребец, за да я заплоди, след което се бе прибрал на Олимп. Но по-вероятно е бил някой извратен тип от богаташките къщи, които майка ми чистеше. Може дори да е бил някой големец от града и цял живот да съм го срещала, без да знам. Предпочитах обаче да си мисля, че е мъртъв и няма как да ме спаси от нещастието.

Училището се казваше Девически пансион „Айрън Маунтин“ и всяка година предлагаше две пълни стипендии за обещаващи момичета от долината. А колкото и да е трудно за вярване сега, аз наистина бях много обещаваща. Като дете здраво стисках зъби и разбивах на пух и прах всякакви препятствия в името на съвършенството. Научих се да чета на три, като свързвах текстовете в книжките с думите от плочите към тях, които разказвачът изричаше от малката тонколона. На осем години майка ми ми възложи да отговарям за финансите ни и аз правех седмичния бюджет според парите, които тя носеше вечер в плик. Изкарвах най-високите оценки. Първоначално бях водена от инстинктивното желание да съм най-добрата, сякаш подозирах, че съм супергерой и просто изпробвам възможностите си. Но когато чух от учителите си за „Айрън Маунтин“ – нещо, за което майка ми напълно нехаеше, – веднага пренасочих усилията си. Тогава още не знаех, че училището е само украса, която богатите момичета получават по пътя си към предначертаното бъдеще. Представях си го като тренировъчен лагер за амазонки. Докарвах другите ученици до рев на конкурсите по правопис. Плагиатствах научни трудо12

ве и ги опростявах точно колкото е нужно, за да печеля окръжните състезания по точни науки. Учех наизуст стихотворения за „Харлем“ и смутено ги рецитирах на гаджетата на майка ми, които си мислеха, че съм зловещ демон, който ломоти неразбираемо. Хората от моя град, били те бедни, или от средната класа, но особено по-заможните единодушно виждаха у мен надежден човек, който представя добре нашия забутан окръг. Не ми беше писано да съм велика, знаех го. Но търсех начин да отмъкна величието от някого, който е достатъчно глупав да го изпусне.

Спечелих стипендията и някои от учителите ми дори събраха пари, за да покрият разходите за учебници и храна, тъй като майка ми директно ми заяви, че не може да си го позволи. На първия учебен ден си облякох отвратителен пуловер – най-хубавата дреха, която имах, – и майка ми ме закара с раницата с вещите ми, включително три чифта униформи – черна пола с бяла блуза.

Другите родители бяха пристигнали със своите беемвета и адски скъпи коли, чиито марки не разпознавах.

– Боже, какво училище! – впечатли се майка ми на фона на хевиметъл, който звучеше от радиото, докато си играеше с незапалена цигара, защото я бях помолила да не пуши, за да не ми усмърди косата. – Лилиан, това сигурно ще прозвучи гадно, но мястото ти не е тук. Нямам предвид, че те превъзхождат. А че просто ще ти е трудно.

– Струва ми се добра възможност – казах.

– Падна ти се да живееш в тинята, наясно съм с това – призна тя с търпение, каквото рядко проявяваше към мен, макар че двигателят още работеше. – Падна ти се да живееш в тинята, а знам, че искаш повече. Но от тинята минаваш на злато и ще ти е адски трудно да се справиш. Надявам се да успееш.

Не се ядосах. Знаех, че ме обича, макар и да не го показваше външно по начин, разбираем за другите. Поне искаше да съм добре. Но също така бях наясно, че не ме харесва. Аз я плашех. Потисках я. Но нямах нищо против. Не я мразех заради това. Или може би я мразех, но все пак бях още тийнейджърка. Мразех всички.

Тя натисна запалката на колата и докато чакаше да загрее, ме целуна нежно и ме прегърна.

– Можеш да се прибереш, когато поискаш, миличка – увери ме, но аз си представях, че по-скоро бих се самоубила, отколкото да се откажа.

Слязох от колата и мама потегли. Докато вървях към общежитието си, осъзнах, че другите момичета дори не ме забелязват, но не защото се държаха гадно. Мисля, че изобщо не ме виждаха, защото от раждането си са приучени да разпознават важните особи. Аз не бях от тях.

В стаята си заварих Мадисън, моята съквартирантка. Знаех за нея само толкова, колкото бе написано в краткото писмо, което ми изпратиха през лятото, за да ме уведомят, че ще деля стая с Мадисън Билингс от Атланта, Джорджия. Чет, едно от бившите гаджета на майка ми, който още се влачеше у нас, когато тя не излизаше с друг, видя писмото и каза:

– Бас ловя, че семейството ѝ държи универсални магазини „Билингс“. И те са от Атланта. Фрашкани са с пари.

– Откъде знаеш, Чет? – попитах. Той беше от хората, които що-годе понасях. Беше глуповат, но това беше за предпочитане. На ръката си имаше татуировка на Бети Буп.

– От време на време трябва да научаваш това-онова – отвърна той. Беше шофьор на високоповдигач. – Информацията е сила.

Мадисън беше с руса коса, дълга до раменете, и беше облечена с жълта лятна рокля със стотици щамповани оранжеви рибки. Дори по чехли изглеждаше висока като манекенка и аз предположих, че ходилата ѝ са меки и нежни. Имаше съвършен нос, сини очи и лунички, но не прекалено много, че да има нездрав вид или все едно бог я е наказал с проблемна кожа. Цялата стая ухаеше на жасмин. Вече беше подредила вещите си и беше избрала леглото в дъното на стаята.

Когато ме видя, се усмихна, сякаш сме приятелки.

– Ти ли си Лилиан? – попита и аз успях само да кимна. Със скапания си пуловер се чувствах като героиня в детско комедийно предаване. – Мадисън, приятно ми е – представи се тя. Протегна ръка с нокти, лакирани в бледорозово като носа на зайче.

– Лилиан – отвърнах и се ръкувах с нея. За първи път се здрависвах с някого на моите години.

– Казаха ми, че си тук на стипендия – уведоми ме тя, въпреки че в гласа ѝ нямаше осъдителна нотка. Явно просто искаше да ми покаже, че знае.

– Защо са ти казали? – попитах я с пламнало лице.

– Не знам. Но ми казаха. Може би искаха да се уверят, че ще се държа любезно.

– Да, сигурно – отговорих аз. Имах чувството, че изоставам от Мадисън с четиресет-петдесет крачки и от училището вече ми пречат да я настигна.

– За мен няма значение – увери ме тя. – Даже го предпочитам. Богатите момичета са ужасни.

– Ти не си ли богата? – попитах с надежда.

– Богата съм. Но не съм като повечето богати момичета. Може би затова ме сложиха с теб.

– Ами, добре – смотолевих, цялата плувнала в пот.

– Защо си тук? – попита. – Защо искаше да учиш в това училище?

– Не знам. То е добро, нали?

Мадисън говореше с прямота, с каквато не се бях сблъсквала преди, казваше неща, които биха ѝ навлекли неприятности, но някак си звучаха съвсем естествено, защото очите ѝ бяха невероятно сини и не изглеждаше да се шегува.

– Да, сигурно. Но какво искаш да вземеш от това място? – настоя тя.

– Може ли да си оставя раницата? – попитах. Докоснах лицето си – потта се събираше на капки и започваше да се стича по шията ми.

Мадисън внимателно взе раницата ми и я сложи на пода. След това посочи неоправеното ми легло и аз седнах на него. Тя се настани твърде близо до мен и аз се почувствах неловко.

– Каква искаш да станеш? – попита.

– Не знам. Боже, наистина не знам – признах. Мислех си, че ще ме целуне.

– Родителите ми искат да изкарвам високи оценки и да вляза във „Вандербилт“, а след това да се омъжа за ректор на университет и да родя няколко красиви деца. Баща ми го каза направо: „Ще се радваме да се омъжиш за ректор на университет.“ Но няма да го направя.

– Че защо?

Ако ректорът беше достатъчно привлекателен, на драго сърце щях да приема живот, какъвто родителите на Мадисън си представяха за нея.

– Искам да имам власт. Искам да съм човек, благодарение на когото се случват велики неща, и хората да ми дължат толкова много услуги, че да не могат да ми ги върнат. Искам да съм толкова влиятелна, че дори да се издъня, да не ме накажат.

Изглеждаше като побъркана, докато говореше, а на мен ми се прииска да се натискам с нея. Тя отметна косата си с движение, което би могло да е само инстинктивно, вродено.

– Усещам, че мога да споделя с теб.

– Защо? – учудих се.

– Защото си бедна, нали? Но си тук. Значи ти също искаш власт.

– Искам само да вляза в колеж и да се махна оттук – обясних аз, но си помислих, че може би е права. Щях да се науча да искам всичко, за което говореше тя. Щях да жадувам и за власт.

– Мисля, че ще станем приятелки – заяви Мадисън. – Поне се надявам.

– Боже – казах аз, като едва се сдържах да не се разтреперя. – И аз се надявам.

И наистина може да се каже, че станахме приятелки. Тя трябваше да крие от другите колко е странна, защото хората се плашат, когато красивите не се държат по определен начин, когато се загрозяват. А аз трябваше да крия колко съм странна, защото хората вече подозираха, че изобщо не съм като останалите, тъй като бях със стипендия. Няколко дни след началото на учебната година друго момиче със стипендия дойде при мен и ми каза, но не злобно: „Моля те, недей да говориш с мен, докато сме тук“, и аз веднага се съгласих. Така беше за предпочитане.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!