Ако все още „Северозападен романь“ не е част от личната ви библиотека, крайно време е да стане...

Стоян Николов – Торлака е роден през вече далечната 1979 година в Монтана, опа, Михайловград. Завършил е История във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и Културна антропология на Югоизточна Европа (само семестриално, но това е тайна по принцип) в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Работил е по различни електронни, онлайн и печатни медии повече от 13 години, през последните няколко от които е външен автор и фрийлансър. За да допълним шизофренично изглеждащия му профил, нека да кажем, че освен с литература, се занимава с политически коментари, блогърство, SEO оптимизация, писане на текстове за от туристически портали, през сайтове за пчелни продукти, та до такива за афилиейт маркетинг. Луда работа...

Иначе е любящ съпруг и баща на три диванета от мъжки пол. Ако ви каже, че не употребява алкохол и тютюн в промишлени количества, ще ви излъже. В противовес на това се занимава сравнително активно с планинарство, фитнес и футбол. Любителски, да не си помислите, че ще ви изръси, че се раздава на 110% или не е имал шанс пред гола... Сред другите му хобита присъстват такива като четене (в случая чукчът е и писател, и читател), нумизматика, правене на вино собствено производство, гъбарство и претакане на зеле. Както казахме, луда работа...

Ето какво ни разказа Стоян за писането, Северозапада и други неща от живота:

- Как са свързани Стоян и Северозападът?

- Органично. Фундаментално. До гроб. Макар да живях четири години в Търново, след това близо девет в София, а сега отново почти четири в Търново, Северозападът е мястото, на което остава голяма част от душата ми. С риск да звучи сълзливо, нощем, когато обикновено работя, за да ми е по-спокойно, често ме нападат спомени за ранните години на живота ми, които прекарах там. Ако щете го наречете носталгия, но е болезнено и се избива от главата само с писане и пиене, пиене и писане...

А, и с връщане в родния край. Нямам намерение да бъда конформист, затова без бой ще си призная, че макар и да обичам останалата част от България и в частност от Северозапада, за мен родното ми място винаги ще остане Торлашкия край и по-точно поречието на Дългоделска Огоста. А още по-точно село Говежда, откъдето е родът на баща ми и където прекарах първите няколко години от живота си, при баба и дядо, въпреки че съм роден в Монтана - там да съм живял и завършил средно образование. То се намира само на седем километра от сръбската граница, но е най-българското място за мен.

Това лято със семейството ми изкарахме пет седмици в Говежда, точно преди реката да отнесе два моста и няколко сгради заради безумното изсичане на гори и нехайството на властите към почистването на речните корита. Беше вълшебно. Работата ми позволява да я върша дистанционно. Нужни са ми само компютър и интернет. Събрах много късчета от душата си за този малко повече от месец. Децата ми се надивяха на воля, а жена ми се влюби в оня див и красив край, макар и да коренячка „майна“.

Има една и естествена, и психологическа граница в живота ми. Тя се казва Попов мост и се намира на три километра под Говежда. Когато го мина, усещам как се изпълвам със сили, жизнелюбие и щастие. Когато си тръгвам, частица от мен умира. Или поне остава там... Както и да е, другата година ще се приберем (казвам „приберем“, защото това е единственото място, което усещам и ще усещам като дом, та ако ще да животът да ме захвърли в република Тувалу) за повече време. Мисля да изкараме цялото лято, но само Вселената знае дали ще стане така.

- Как реши целият роман да е на диалект?

- Честно ли? Никак! Казах, че в дългите нощи, когато работя, понякога внезапно ме връхлита носталгията по Северозапада. Тогава започвам да описвам истински и измислени истории за там. Зарязвам компютъра и хващам химикала, защото литература пиша само на ръка. След това набирам, редактирам, махам, добавям...

Та, в една такава нощ преди малко повече от година идеята ми за „Северозападен романь“ внезапно преля и бутна язовирната стена в съзнанието ми. После започнаха да се раждат глава след глава, сякаш от само себе си. Няколко приятели ме окуражиха, четейки словоблудствата в блога ми и аз продължих. Никога няма да забравя подкрепата им, защото обратната връзка с читателя е жизненоважна. Иначе всичко губи смисъла си. Писателят има вътрешна необходимост да изкара някакви дяволи и ангели от душата си, но ако я няма тази връзка, текстът може да си остане някъде в ъгъла на шкафа и да събира прах.

Когато Николай Фенерски, идейният двигател на проекта „Резерват Северозапад“ се свърза с мен, за да ми предложи да си сътрудничим и да направим от писанията в блога един истински роман, тоест да материализираме идеята ми, обсъждахме вариант за пресъздаване на историята на книжовен език. Единодушно обаче решихме, че нищо няма да е същото. Няма да е толкова истинско и непосредствено.

Опитал съм се да пресъздам някои от аспектите на живота в родния ми край. Разбира се хиперболизирал съм, но основата е истинска и все още жива. Това е изоставеният от държавата и институциите Северозапад. Пък който успее да открие вторите, третите и n-ти пластове под на пръв поглед бруталната повърхност, успее. Който не, жив и здрав да е.

За мен популярността не е самоцел и знаех, че романът ще има по-малка целева група като е на диалект. Идиомите от Северозапада обаче трябва да бъдат записани на хартия и в никакъв случай превеждани на книжовен български език. Макар и да имам самочувствието на доста грамотен човек, не харесвам пейоративното отношение на научните среди към диалектите, не само торлашкия и северозападните.

Те са едно богатство на езика, което не трябва да се губи. Защо да използвам „боядисано великденско яйце“, когато мога да произнеса красивата, архаична и изключително описателна дума „перашка“? Не, отказвам да го правя, поне в личния си живот. Иначе уважавам книжовната норма и я спазвам както в работата си, така и във взаимоотношенията си с хора от другите краища на България.

- Всъщност така по-лесно или по-трудно беше писането за теб?

- В интерес на истината, много трудно беше, но не се оплаквам. На всеки първопроходец (да, липсва ми скромност) му е трудно, а, както сами казвате, няма друг роман на северозападен диалект. В романа има стотици думи, които са в обръщение в нашия край от хилядолетия, но за първи път се записват на хартия. Пък камо ли да се печатат.

Това доведе до изказвания от рода на „това не е на северозападен диалект“, включително и от университетски преподаватели, занимаващи се с лингвистика. Аз обаче не им обръщам никакво внимание, защото знам как се говори в нашия край от първо лице единствено число, закърмен съм с този език и никой не може да ме убеди, че кабинетните учени са по наясно. Ако Културната антропология ме е научила на нещо, то това е, че реалният живот се изследва на терен. Дълго, трудоемко.

Никой не може да твърди, че познава нещо, защото е прочел известно количество книги по темата. От научна гледна точка може би да, но не и от литературна. Пластовете в съзнанието на хората са много повече и по-обемни, отколкото можем да си представим, гледайки отстрани. Ще дам само един прост пример. Когато в Северозапада срещнеш някого, който ти е бил много близък преди години, но животът ви е разделил за дълго, и му кажеш „Кво праиш бе, ти йоще ли си жив?“, това би прозвучало ужасно на човек от другите части на страната. Пък и на света. При нас обаче подобен изказ изразява дълбока емпатия и най-висша форма на приятелство...

Та, да, трудно беше, надявам се да съм успял да направя така, че и хората от другите части на нашата родина да успеят да се потопят пълноценно в книгата. И май се получава, съдейки по интереса, първият тираж е почти изчерпан за месец и половина, правим допечатка, заемаме и една от челните позиции по продажби на Панаира на книгата, в НДК, на щанда на Ozone.bg.

- Би ли могло действието в Северозападен романь да се случи в друг край на България?

- Покорно благодаря за този въпрос. Макар и да не съм голям почитател на теорията на конспирацията, според мен има целенасочена държавна политика за създаване на няколко „острова“ на територията на България и обезлюдяване на останалата й част. Като казвам „острови“ визирам София, Пловдив, Варна, Бургас, донякъде Стара Загора и Русе.

Всичко друго е оставено в ръцете на местни феодали. Хората буквално живеят като през Средновековието и робуват (пак буквално) за стотинки, защото нямат алтернатива. Никаква. Администрацията е ужасно корумпирана и стопира всякакъв вид бизнес инициативи, освен ако не си „наш човек“ или не „кихаш“ нещо под масата. Това пречи на просперитета и създаването на работни места. Също така, като ритник в задника, запраща умните и можещите хора във вече споменатите „острови“ или зад граница.

Истината е, че „Северозападен романь“ не е книга само за Северозапада. Той е посветен на всички региони, докарани до мизерия, на всички хора, оскотели от немотия в нашата мила родина, но зловеща държава. Централните Родопи, Лудогорието, районът на Странджа и Сакар... Да продължавам ли?

Не може да се спрат еврофондовете за Северозапада, защото правителството не си е свършило работата. Тези пари са жизненоважни за там, но краденето им е трудно, тъй като всеки момент ще паднем от власт, та затова по-добре да не идват... Не може пътят от така наречената автомагистрала „Хемус“ до видинския „Дунав мост“ да е все едно след бомбандировка... Не може да обезлюдяват села, в които сега живеят по десет бабички, а до скоро са имали по хиляда души...

При положение, че имат пълния потенциал за развитие на селски туризъм, екологично земеделие, транспорт и какво ли не още. И това се прави изкуствено, за да се смазва инициативността и политиците да разполагат с послушни тухлички в стената, както казват „Пинк Флойд“. С лесноманипулируеми, лесни за купуване и лесни за буквално смачкване хора. Народът е сюзеренът. Пише го в Конституцията. Не можем да позволим такова отношение към милиони хора.

- Това е първият български роман, написан изцяло на диалект. Според теб последният ли ще е?

- Не, няма да е последният. Поне, ако Вселената ми даде живот и здраве. До няколко месеца на пазара ще бъде и продължението на „Северозападен романь“. Вече съм написал първите няколко глави. Сюжетните линии ми се оформят в главата отдавна, но преди ден-два, пак ще използвам метафората от един от предишните ти въпроси, язовирната стена падна. Когато се случи така, аз нямам мира, докато не изкарам всичко на листа.

Освен това имам идея за няколко сборника с разкази и автентични легенди и сказания за и от Северозапада, но всичко с времето си. Плановете ми са много по-дългосрочни и включват всички кътчета на България, които са запазили самобитността си, но това е проект, който зависи от развитието на обстоятелствата в битийно отношение. Житийното му отделяме толкова внимание, колкото можем. Така сме ние, хората, за добро или за лошо...

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!