Новият сборник с разкази на Николай Фенерски „Любов, подслон, храна и вода“ е вече готов. Както самият автор се изразява, съдържа „разкази асорти и една туристическа поема“.

В книгата ще намерите разкази за живота на Централна гара София; за една солница; за коментаторите, които в нета са смели, но на живо умират от страх; за границите в нас и извън нас; за шведите, които са навсякъде около нас, но не ги забелязваме; за радостта от тоя наш единствен живот; за Грузия и Турция, и други страни; и накрая - една туристическа поема за едно пътешествие и едни ядрени ракети, които накрая излитат, но къде ще кацнат си е тяхна работа.

Познаваме Николай Фенерски от проекта Резерват Северозапад и като издател на поредицата "Северозападен роман" – "Автономията ????" на Стоян Николов – Торлака. 

Прочетете откъс от „Сана – бана. Туристическа поема“:

- Два билета до Калофер за ранния влак, моля – хрисимо и раболепно изрекох, приведен в древното лоясало тъмнокафяво гише. Миришеше на гъби.

И тук настъпва пауза, още в началото на моя дързък разказ. Дръзновен исках да кажа. Увяхналата изкуственорусолява леличка дори с трепване на една мигличка не зарегистрира присъствието ми и не отрази думите ми. Може би трябваше вече да вадя стария люгер и да го насочвам към празната й кратуна. Телефонният й разговор продължаваше от поне два часа. Знаех, че никой не може да й плати толкова малко, колкото тя работи, затова продължих да се усмихвам към нея с всичкото ми търпение, което може да се натовари в три вагона. След минута повторих молбата си все така кротко. Защото без упорство, търпение и смирение върхове не се изкачват. Ако не ми вярвате, питайте оня писач на софтуер, моя приятел Краси. Той замина за Холандия. Чехия исках да кажа.

А ние с тринайсетгодишния ми наследник Дима си бяхме отбелязали в календара точно тая октомврийска събота като ден за тръгване и нищо не можеше да предотврати изкачването на тоя чудесен връх. Тоя гаден и долен връх. Обикнахме го този връх и го намразихме едновременно. Но повече беше любовта като че ли. Така че изрусените застарели гарови служителки не представляха дори елементарен дразнител за насъбралото се в мен благородство. Мен ме чакаха върховете, а нея я чакаха собствените й душевни низини. Ние ще си стоим във високото, ще се смеем и ще тържествуваме, а тя ще лази по корем долу в ниското, ще се пропива и ще псува на майка.

Бяхме си решили със сина да бъдем кротки по време на пътешествието, да не дърпаме внезапната спирачка, да не плюем през прозорците на купето, да не подпалваме гората, но уви, нищо от тия обещания не успяхме да спазим.

Продавачката ме погледна някак странно след още десет минути телефонно бърборене, съжали усмивката ми и овчия блясък в зениците ми, затова с кимване на главата си посочи да премина на съседното гише, където успях въпреки всичко да си закупя двата билета от нейната мустаката и твърде недоволна от живота си колежка. Железниците са вълшебни, но иди го обясни на тия двете женски – ще те застрелят. За толкова години са се научили да стрелят и убиват с поглед. Представих си за миг как аз и те сме в Дивия Запад и ще се стреляме, те двете отсреща, аз сам, под палещите лъчи, върху прашната улица. Съспенсът се сгъстява от музиката на Енио Мориконе, кадърът се забавя, пръстите ми леко помръдват с предчуствие за дръжката на люгера, но още преди да съм успял да докосна пистолета, техните жепейски и обидени от съдбата си очи са ме надупчили като решето.

- Благодаря – усмихнах се за последно на мустакатата лелка, но тя презрително изръмжа и се обърна да си върши друга някаква си нейна работа. Ще благодариш на майка си, ще благодариш, че те е родила, нещастник скапан, ако имаше пари, нямаше да пътуваш с тоя миризлив влак... Аз обаче се направих, че не съм прочел мислите й и въодушевено яхнах велосипеда, който ме чакаше пред входа на гарата.

- Сине – рекох на момчето ми – легни си рано, щото ще те събудя в четири и половина!

А после стегнах двете раници, натъпках ги с дрехи, сандвичи, вода и други подобни принадлежности като възторг, нетърпение и гъделичкащо усещане за път.

- Татко, това ли е глупавият влак? – попита ме с усмивка момчето ми след няколко часа, докато крачехме по тъмния перон.

- Да, татко. Това е гадината. И трябва да се качим дори. - Отвърнах уверено.

Въпреки недоспиването, не усещахме умора в тия първи секунди. Та-даф-та-даф, затракаха релсите, ще-разбереш-ще-разбереш, продължиха малко по-късно пак тия железни колелета, ммм-ммм, приглушено ни омагьосваше мракът, люш-люш се носеше вагонът, троп-троп потропваха първите слънчеви лъчи по клепачите ни след няколко десетки километра, но ние никак не бързахме да се събуждаме, защото целият свят беше наш и всички върхове ни очакваха и защото няма по-велико нещо във Вселената от един нов ден, в който си тръгнал към някакъв си връх и в който тоя връх се радва, че хей такива две човечета ще се заскитат там някъде из дантелите на полите му, дордето не пристигнат при самия него да му кажат „здрасти“. Ааа, и зельонъй папугай...

Може ли някой да остане равнодушен пред подобна всепроникваща радост? Исках да го разцелувам тоя влак, исках да прегърна всички спътници от купето, а след това да прегърна и кондукторите, и изобщо всички, които се носеха с нас по релсите, но вместо това отворих прозореца и надвесихме главите си отвън да ги повее вятърът. След това плюхме с вдъхновение през джамовете, а после дръпнахме внезапната спирачка и влакът спря насред галактиката Млечен път. Но ние се скрихме и не успяха да разберат кого да глобят, после с Дима успяхме да сдържим останалите си пориви и пожалихме хората и имуществото. Никого не обидихме и нищо не строшихме, а така ни влечеше да разбием влака и да се изпокараме с който и да било. Затова само седяхме и се усмихвахме и чакахме да дойде Калофер. Той при нас, не ние при него. Ние си стоим на едно място в купето, а земята се върти под краката ни и Калофер ни наближава.

*

Книгата можете да намерите в книжарници Хеликон или да поръчате директно от автора на имейл fenersky@abv.bg. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!