Почти 24 часа по-късно, а аз не мога да спра да мисля за него.
Историята започва преди много лета с един овчар, за който легендата разказва, че се удавил в Ропалишките (според друга - в Маричините) езера, след като изкъпал стадото си без да поднесе дар на "стопанина" на езерата, и нито една овца не излязла от тях. А после, за да се помни случката, кръстили връх на него – непознатият за мен до вчера – връх Манчо.
Дали това е точната легенда – не знам, а и не тя е важна.
Защото не красивите гледки от върха не излизат от ума ми, а едно куче.
Това животинче ни даде безгласен урок по вярност, приятелство, сила на духа и любов към природата.
Видяхме го вечерта да лежи кротко пред хижата, без да плаши никой, без да издаде и звук, просто си лежеше там, дишайки чист, студен рилски въздух. По някое време част от хората, с които беше дошло, разказаха, че не е на никой, а тръгнало с тях от Боровец сутринта. И така е стигнало дотук - хижа Заврачица. Където се бяхме озовали и ние – за прочистване на ума, духа и тялото. И за един урок, както вече разбирам.
Неделя. Часът е 7. В хижата някои спят, други закусват, а ние с Деси потегляме към връх Манчо. Едва излезли от нея, направили първите крачки в тази топла октомврийска сутрин, дочуваме стъпки и виждаме, че към нас тича куче. В първия момент се плаша, но то не ни лае, а започва да върви с нас. Това е кучето от вчера! Гледа ни с онзи влажен кучешки добър поглед. Не, нищо няма да ни направи. Имаме си придружител, няма да сме само двете. Поне засега.
Слънцето още не е огряло съседните върхове, а броят на крачките ни към билото и върха расте. Деси върви пред мен, кучето е точно зад нея, а после съм аз. Или обратно. Понякога нашият спътник тича пред нас, но скоро сяда и ни гледа очаквателно. Поведението му казва „няма да ви оставя“. Вървим вече час, а кучето неотлъчно е с нас – и то храни душата си с гледките наоколо. Изведнъж Деси предлага – „може да му казваме Манчо“. „Много тематично“, добавям аз, и ето – нашият спътник вече има име. В този момент пътят между Заврачица и върха е само наш – на Деси, мой… и на кучето, носещо името на нашата близка цел. Съвършени часове, извадени като от приказките – за две приятелки и техния нов другар Манчо. Манчо тича около нас, ослушва се, утолява жаждата си с вода от потоците, застава на ръба на пътеката и гледа надолу, понякога изчезва за някоя друга минута и после пак застава между нас.
Манчо, как си, момче?
Манчо, и на теб ли ти е хубаво тук?
Манчо, чакай, не мърдай, искаме да те снимаме.
Ех, Манчо, защо мръдна, развали композицията.
Вече сме почти горе, а след нас се задава група. Манчо заковава на място и ги гледа изпитателно. Не издава и звук. Сигурно отдалече усеща, че тези хора са приятели… на планината, и продължава нагоре с нас. Те се разделят – двама продължават към Мусала, един се връща. Предлага да свали кучето надолу с него. То обаче остава с нас.
Неделя. Часът е 9. Някои още спят, други закусват, а ние с Деси вече сме на 2771 метра надморска височина и имаме нов приятел. Едно утро, ние тримата, слънцето над нас, неземните цветове в небето и морето от планини накъдето и да се обърнеш. Снимки. С апарата. Снимки. Със сърцата. Закуска в небесата. Закуска и за Манчо. Става все по-красиво с всяка изминала минута. Вълшебно е. „Що ми е мило, мило ем драго“. И сълзи в очите. Един час опиянение.
Взимаме колкото можем от това усещане, затваряме го в сърцата и поемаме обратно към хижата.
Манчо върви толкова плътно между нас, че по едно време си удря муцуната в щеките на Деси и подскача от изненада. Ех, Манчо…
В някакъв момент установяваме, че вече се обръща на името си. Добро куче.
Манчо е на не повече от година и половина, има добре оформени задни крака според Деси, най-милите очи и аристократичен вид. По душа е планинар, обича хората и дългите преходи. Не отказва кокали, баница със сирене, баница с праз, сурово кашу, сандвичи, кратки почивки, вода и да бъде погален. Каишка не носи, лапа не дава и не изпълнява команди. Но пък върви редом и не те губи от поглед. Обича свободата и чист въздух. Обича свободата и дълги преходи на чист въздух. Обича свободата и върхове над 2700 метра. И чистия им въздух. Манчо е авантюрист.
Часът е 11. Някои още спят, други влизат в мола, а ние с Деси вече сме обратно в хижата и разказваме на другите си спътници за опиянението, гледките, закуската и за… Манчо. Всички в хижата научават новото име на кучето. Децата разпитват наше ли е. Сутринта разговорите пред хижата за 30 минути се въртят около него.
Един по един всеки се отправя в неделната си посока. Манчо лежи на тревата и си почива под топлото още слънце. Раниците ни са готови, време е да вървим.
Манчо… тръгва с нас.
Вече сме петима, а той върви отпред с първия. Понякога се обръща назад и следи къде са останалите. Понякога хуква в гората, надушил нещо. И отново се връща.
Чувствам се като в приказка – слънцето пронизва короните на дърветата, светлината е нереална, вървя с приятели, а от нищото се е появило и едно куче, което прави деня съвършен.
Разминаваме се няколко пъти с двойка от хижата. При една от срещите с тях, Манчо ни оставя и става техен спътник. На следващата ни среща обаче отново се присъединява към нас.
На Чакър войвода споделя почивката и храната ни. Манчо става символ на уикенда на петима ни и вече с тъга се замисляме, че съвсем скоро ще трябва да се разделим с новия ни другар и започваме на глас да изричаме причините за това, без да ги определяме явно като успокояване или смекчаване на раздялата.
Манчо не може да живее в град. Манчо не може да бъде затворен в апартамент. Манчо не може да се разхожда в някой градски парк. Обича свободата и чистия въздух. Обича свободата и дългите преходи на чист въздух. Обича свободата и върховете над 2700 метра. И чистия им въздух. Манчо е авантюрист.
Стигаме до колата. Във всички личи известна тъга. Манчо седи до нас. За цял ден не е издал нито звук. Изяжда лакомо два сандвича. Всеки от нас го гали и му благодари, че е бил наш спътник. Манчо ни гледа право в очите. Ние не искаме да срещаме погледа му. „Сигурно е свикнал“ – опит за успокоение. „Едва ли“ – тъжната действителност. „Другия път като дойдем, сигурно ще ни познае“. Сигурно… Затваряме вратите и потегляме.
Манчо… Манчо върви след колата. Без да тича. Манчо…
В колата всички сме тъжни...
Понеделник. 16:04. Някои се протягат след следобедна дрямка, други хапват, а аз осъзнавам, че през почивните дни съм била на житейски урок.
За един ден Манчо се качи от 2178 на 2771 м… и слезе обратно на 1300 метра надморска височина. За един ден Манчо беше главен герой в нашата приказка. За един ден Манчо успя да накара 5 човека да го обичат, сякаш са го гледали откакто се е родил. За един ден Манчо ни даде урок по приятелство. За един ден Манчо ни показа, че в планината във всеки момент трябва да знаем къде са останалите, с които сме тръгнали. За един ден Манчо обичаше природата заедно с нас. За един ден Манчо остана в сърцата ни завинаги.
Понеделник. 16:11. Някои се мотаят в мола, а аз… с малко радост и малко тъга… плача. Защото…
За един ден Манчо се казваше Манчо…
*
Текстът е изпратен от Каролина Томова за рубриката ни „Стани автор“. Снимки: Каролина Томова. Споделете и вие разкази от пътуванията си на info@peika.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
