Да накараш 30-тина жители на гр.Варна да прекосят България и в трите си почивни дни да разгледат друго, а не море - това си е направо събитие!
Събитие бе всичко, което посетихме: събитие на радост, удоволствия и гордост.
И така – първи май, 4:30 часа – ставане, бързо кафе, последен разбор на багажа и галоп. Автобусът ни чака. Посоката е ясна: Родопите, Златоград и областта. Поводът е почти чревоугоднически: ще посетим Празника на чевермето в Златоград!
Оказва се, че почти всички пътуващи не са били никога в Източните Родопи. По дългия път към Златоград човек разглежда почти цяла България от север на юг. Минеш ли Стара планина, страната ни става друга. Като че ли и слънцето свети под друг ъгъл, къщите и хората са по-различни, селата – по-пръснати и оголени сред полето.
Каменни забележителности
След Хасково в посока Кърджали и Момчилград гледките стават все по-"родопски" - зелено, зелено, зелено. Да се чуди човек колко точно нюанса на зелено предлагат полята и планината... Усещането, че си вече в нозете на Родопа планина е силно. Пътят минава през Каменните гъби – един интересен скален феномен край село Бели пласт. След тях в сравнително кратко време достигаме и до село Зимзелен и известната друга конфигурация Каменната сватба. Макар че нямаше много време, успяхме да се изкачим малко по пътеката, която буквално се вие сред белите пясъци и върви право към фигурите на сватбари и младоженци. Всичко направо свети и отдалече човек се изпълва с възхищението пред природните чудатости.
Перперикон
Но, път ни чака. Големият, дълъг ден ще завърши с нещо, което отдавна сме чакали – Перперикон.
Стигаме паркинга пред Перперикон. Най-доброто тук е, че освен няколкото сергии за сувенири, имаше само химически тоалетни и... нищо друго. Редовните кебапчета, скара–бира, питиета, видими по такива места, само биха развалили и въздуха, и усещането за историческа памет.
Който ви казва, че е лесно да се изкачи човек до Перперикон – явно ви послъгва. Близо 45 минути се върви все нагоре, но е достатъчно да погледнеш светилището и умората изчезва. Сухите данни говорят, че Перперикон е обитаван още от каменната ера преди 8000 години и достига разцвета си през римската епоха. Счита се, че това е светилището на бог Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Според древни легенди върху специален олтар са извършвани винено-огнени обреди и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието.
А днес, там горе в планината, всички ние стояхме срещу един град, който хилядолетия е живял и е бил център на свещенодействия, на заклинания и легенди... Имената на Дионис, Цезар, Октавиан Август и Александър Македонски се преплитат в едно.
Един съвет към желаещите да превземат Перперикон – използвайте услугите на чудесните гидове, които може да срещнете още долу, на паркинга. Когато човек чуе историите на място, удивлението е пълно.
Крумовград е нашето място за отдих и нощувка. Град като град, като онзи, за който се пееше в песента „Този град, в който аз съм роден‘‘... По-голямата част от населението изповядва исляма и почти навсякъде се чува турска реч. Влязохме в градчето някъде на заник слънце и там ни посрещна главния хотел „Ахрида“.Ахрида е било наименованието на целия масив Източни Родопи по време на Средновековието, много преди ислямът да има общо с Европа и Балканите. Ахрида е дума със старобългарски произход, произлиза от старобългарската дума хрид, означаваща рид, скала, хълм, планина. Със същото наименование - Αχρίδα на гръцки език е и град Охрид в Македония.
Днес Крумовград е неголям и приветлив град, в който хората са гостоприемни и внимателни. Не очаквахме, че в хотел от времето на соца ще бъде толкова чисто и ще има такова добро обслужване.
Най-веселият спомен от Крумовград за цялата ни група е свързан с бистрото, в което вечеряхме. След като се настанихме в хотела и бързо се пооправихме, пред нас вече стоеше въпросът: Къде? Къде да вечеряме? Вечерта се бе спуснала и с доста питане в тъмното намерихме едно бистро, наречено „Бялата къща”. Прекрасно време, малка градина, пеещо фонтанче, любезни домакини и едно младо момче на бара – това ни посрещна. С течение на часовете обаче се оказа, че малкият екип на бистрото отдавна не е посрещал повече от 1-2 души и в кухнята направо се изправиха на нокти. Цялата ни група от 30-ина души бе примряла от глад и жажда, затова бързо се нахвърлихме върху цялото меню. Горките собственици - повикаха на помощ една млада жена и едно момиче за сервитьорка и долу-горе нещата потръгнаха. Мисля, че не остана нещо непоръчано, като най-голям успех имаха шишчетата от телешко месо,айранът от овче кисело мляко,кебапчетата и кюфтетата на скара. И всичкото от домашно – по-домашно! А ние, варненците – като невидели!
Златоград
Най-пикантният момент ни предстоеше в утрешния ден - още сутринта, още в автобуса на път към Златоград се обадихме на собственика на „Бялата къща” и по телефона му зададохме 30-ина менюта. Спокойни за вечерта, се отпуснахме на седалките и отправихме своя взор към Златоград.
Посетихме града по време на Празника на чевермето.
Само за един ден в това 7-хилядно градче се изсипа близо 20-хиляден дъжд от посетители. От сутринта на обширна поляна, точно срещу площада на общината се въртяха 150 агнета на чеверме, а 150 мъже, облечени в народни носии, се грижеха за всяко чеверме. Когато наближи часът на откриването, се събраха над 50 гайдари, певици и певци - всичките нагиздени. Процесията, в която се сливаха в едно чевермета и музика, тръгна и бавно се отправи към площада.
На площада се беше събрало в очакване множеството хора. Агнетата бяха хвърлени по сергиите и празникът продължи по най-уханния и апетитен начин. Съпровождащата музика беше букет от родопски песнопения, които те карат да се разплачеш.
Естествено, че най-интересната част от Златоград е архитектурният резерват. Наред със занаятчийските магазинчета и работилници, наред с родната къща на Делю хайдутин, както и неговото предполагаемо лобно място, интерес у нас предизвика Килийното взаимно училище, което е в двора на най-старата църква в Родопите – „Успение Богородично“.
Тя е стара, обкована в дърво къща на два етажа, с голям чардак на втория етаж, чемширова украса и голяма дървена порта. Именно тук децата още в 1832 година са се учили един друг на четмо и писмо. На горния етаж е живял даскалът, а днес можем да надзърнем в бита от онова време.
Пещера Утробата
Пещерата Утробата се намира на 20-ина километра от Кърджали. За съжаление, все още тази забележителност не е получила своето адекватно признание. Пътят, който ще ви отведе там, минава през една от циганските махали на Кърджали и после следва добрата част – виенето му край язовир Кърджали. Понякога си мисля, че хората отразяват в характерите си природата и средата, която ги заобикаля. Затова приемаме съвсем адекватно широката и добросърдечна душа на родопчаните на фона на тези неземни чудеса, които виждаме. Автобусът се носи плавно и с умерен ход, и само местните имат смелостта да изпреварват. За наше развлечение ни настига колона от сватбарски коли, пременени, с множество балони, забързани, бибиткащи. Пътуват от едното село (махала) към другото, където на мегдана са се събрали близките на младоженката. Ние им помахахме и продължихме към пещерата Утробата.
Официалното откриване на обекта за археолозите се случва, благодарение на учителя спелеолог Минчо Гумаров от Кърджали, който пази в тайна местоположението на пещерата цели осем години по съвет на директора на Историческия музей в Кърджали - Павел Петков. Той бил първият, когото Гумаров информира за местоположението и предназначението на пещерата. Местоположението на пещерата е посочено на Гумаров от местни пастирки на кози на 20 март 1994 г. Археологът дълго се колебаел преди да тръгне към пещерата, но въпреки това решил да разгледа мястото.
Сухата информация за Утробата звучи така:
Височината на отвора е 3 м, ширината 2,5 м, а дълбочината - около 22 м. В дъното на пещерата се забелязва издълбан олтар, който е висок малко повече от метър. В горната част на пещерата има пукнатина, през която за няколко минути всеки ден в 12 часа влиза слънчев лъч. В деня на пролетното равноденствие, слънчевият лъч се уголемява и влиза точно в дупката на олтара, като се задържа потрепвайки няколко минути. Действието олицетворява оплождане, свещеният брак между скалата и Слънцето, възраждането на живота.
Невероятно е усещането, когато човек преодолее трудностите при изкачването и достигането на пещерата. Върви се по стръмна планинска пътека близо час, след това по равното още около половин час и тогава се стига до скалата. Един полезен съвет – носете си вода, много вода и шапки. Следва изкачване по дървена стълба, около 4 метра висока. За съжаление, тя е почти счупена и не зная докога би издържала. И после – притаяваш дъх и влизаш.
Усещането е малко странно, защото реално в пещерата е тясно, влажно, малко тъмно и човек изпитва толкова смесени чувства, че е трудно е да се опишат. По средата на пещерата е издълбан полусферичен купол, който придава на акустиката на помещението особено звучене, което обаче реагира само на ниски гласови честоти - по цялото протежение на кухината се разнася звук подобен на гръм.
По стръмния път към Утробата са изградени няколко беседки. Като цяло пещерата е трудно достъпна и може би в това е и чарът й, а може би това я запазва от пренаситени посетители.
Единственото, в което съм сигурна, е че всеки българин трябва да посети поне веднъж в живота си този край на природни и исторически чудеса, на невероятна природа и на прекрасни, добри хора.
*
Текстът е изпратен от Жени Александрова за рубриката Стани автор. Споделете и вие пътешествията си на info@peika.bg!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
