Завладяващият трилър на Алис Хънтър вдъхновява едноименния британски сериал.

Чудовище ли е „Съпругата на серийния убиец“ще разберем в смайващия и изпълнен с изненадващи обрати трилър от авторката на бестселъри Алис Хънтър, който вече дебне и родните почитатели на напрегнатите истории (ИК „Сиела“). 

Книгата стана вдъхновение за едноименния британски лимитиран сериал, а сред страниците ѝ се развива пристрастяваща мистерия на високи обороти в духа на романите на Фрида Макфадън. Впили хищните си нокти в читателското съзнание, няколко загадъчни въпроса няма да го напуснат до последната страница: 

Какво си заслужава да направиш, за да поддържаш фасадата на перфектното семейство? Може ли най-мрачната ти тайна да остане скрита от най-близкия ти човек? Колко чудовища могат да се спотайват зад стените на един дом? 

Бет и Том Хардкасъл имат живот, за който всеки лесно би могъл да им завиди. Привлекателни, млади и успешни, двамата бягат от хаоса на Лондон и заживяват в китно селце в покрайнините му заедно с прекрасната си малка дъщеря. 

Том е уважаван банкер и всеки ден пътува до офиса си в големия град. Бет е собственичка на процъфтяващо малко кафене в селцето – мечтата, която винаги е искала да осъществи. 

Всичко за тях се нарежда перфектно, макар и на Бет да ѝ се иска да завърже повече близки приятелства със съседите си. Но и това ще се случи – тя планира да създаде свой книжен клуб в селото, след като учредителката на предишния умира при съмнителни обстоятелства. 

Докато един ден на вратата на дома им не почукват полицаи. Бързият разпит на съпруга ѝ прераства в арест. А пред очите на съседите им Том е обвинен в ужасни деяния. 

Заглавията във вестниците наричат Том „чудовище“, „сериен убиец“. Но дали съпругата му е познавала тази негова страна? И има ли нещо общо с престъпленията му?

Изграждайки своите сложни и многопластови персонажи с впечатляваща доза съспенс и дълбок психологизъм, Алис Хънтър примамва читателите да попаднат в майсторски изплетен трилъров капан. 

В духа на обичаните трилъри „Никога не ме лъжи“ и „Учителят“, „Съпругата на серийния убиец“е мрачна наслада от най-висок клас, перфектно изпипана и напълно завладяваща до последния си смайващ обрат. 

Из „Съпругата на серийния убиец“ от Алис Хънтър  

БЕТ

Сега

Чувствам се наполовина облекчена и наполовина раздразнена, когато чувам настоятелното почукване на входната врата. Попи тъкмо се успокои след третото прочитане на „Клатещото се магаренце“^[1]. Постоянно ѝ обещавах, че баща ѝ със сигурност ще се прибере, за да я целуне за „лека нощ“. Минава осем, два часа след обичайното ѝ време за лягане.

– Татко си дойде – възкликва тя, а аквамариновите ѝ очички отново се отварят и цялата ѝ сънливост се изпарява.

– И изглежда, не смята да си направи труда да си отключи сам. – Въздишам и се надигам от леглото с принцеси на „Дисни“. – Затвори очички, кукличке, и ще ти го изпратя след минутка.

Прокарвам показалец от основата до връхчето на чипото ѝ носле.

Хуквам надолу по стълбите и несъзнателно се навеждам под ниската дъбова греда, готова да отворя вратата и да се развикам на Том за закъснението и невнимателното му отношение. Но едновременно с това искам и да обвия ръце около него: той никога не закъснява след работа и се тревожех, че може да му се е случило нещо. Опитах да се самоубедя, че влакът му е закъснял или че е попаднал в задръстване на връщане от гара Банбъри – пътуването от Лоуър Тю до Централен Лондон не е особено бързо – но в такъв случай щеше да ми се обади, че закъснява. Не би разочаровал малката си Попи – обича да я слуша как пищи от удоволствие, докато имитира гласове. Това е нещо, което определено не съм усвоила, като се има предвид колко пъти ме е карала да „опитам отново“, докато не ми се получи.

Отключвам тежката дървена врата и си поемам успокоителен дъх. Няма нужда да му се ядосвам. Просто е закъс-нял. Няма значение, че събуди Попи; с радост ще я приспи, докато притоплям вечерята. Не му крещи.

Отварям вратата със замах.

– Защо не си носиш ключа?

Укорителните думи излизат от устата ми, преди да се осъзная.

Не е Том.

– О, ъм… извинете, очаквах…

Изречението ми заглъхва насред думата. Сърцето ми заблъсква в гърдите.

– Добър вечер. Вие сте госпожа Хардкасъл, нали? – пита един от двамата мъже на прага.

Застанали са рамо до рамо пред малката входна врата и закриват гледката навън. Не виждам превозното средство, с което са пристигнали, но предвид елегантните им костюми и факта, че знаят името ми, инстинктивно усещам, че са полицаи.

– Д-да – заеквам.

Крайниците ми треперят. Излязох права. Том го е сполетял инцидент. Хващам ръба на касата и стискам очи. Дишането ми става бързо и плитко, докато очаквам неизбежното.

– Бихме искали да поговорим с господин Томас Хардкасъл, моля. – Мъжът, който изглежда в началото на петдесетте, с коса, посивяваща на слепоочията и изтъняваща отгоре, отваря кожен портфейл и размахва значка. – Аз съм инспектор Манинг от столичната полиция, а това е колегата ми от долината на Темза, сержант Уолтърс.

Думите му ми минават през ушите, завладява ме облекчение. Щом иска да го видят, значи не са дошли, за да ми кажат, че е загинал.

– Няма го. Закъснява да се прибере от работа. Всъщност си помислих, че е той – отвръщам, а гласът ми вече е по-овладян. – За какво става дума?

Намръщвам се, защото внезапно осъзнавам, че инспектор Манинг прекрачва прага на къщичката. Другият детектив, чието име вече съм забравила, е отстъпил и сега се разхожда из предната градина.

Манинг не отговаря.

– Мога ли да ви помогна?

В гласа ми пропълзява раздразнение. Какво искат?

– Ще влезем да го почакаме – отговоря той. После се обръща към детектива, който вече стои до него: – Уолтърс, първо провери отзад – настоява с дрезгав глас.

Този път записвам името му в паметта си. Не мисля, че имам избор по въпроса дали да ги пусна вътре, въпреки страха си да приема двама мъже в къщата си в този час на денонощието, докато съм сама. Като че ли доловил безпокойството ми, инспектор Манинг ме пита дали не искам да се обадя в районното, за да потвърдят самоличността им. Разсмивам се нервно, казвам, че всичко е наред, и отварям вратата по-широко.

Чувам, че Попи се обажда от стаята си и извиквам нагоре по стълбите:

– Ще се кача след минутка, миличка. Заповядайте тук.

Посочвам към кухнята и следвам инспектор Манинг, който върви натам. Крачките му са широки и целенасочени. Проверявам мобилния си телефон. Няма пропуснати повиквания. Нито съобщения от Том.

Къде си, по дяволите?

Пъхам телефона в джоба на панталона си.

– Мога ли да ви предложа чаша кафе или чай?

– Да, благодаря. Чай. Черен, без захар.

Умът ми работи трескаво, докато слагам чайника на котлона и свалям две чаши от куките на кухненското шкафче.

– Не ми отговорихте. За какво става дума?

Опитвам се да държа тона си неангажиращ – любопитен, а не настоятелен.

– Искаме да му зададем само няколко въпроса на този етап – отвръща той и се настанява тежко на голямата селска дъбова маса.

Това беше една от любимите ми покупки, когато се преместихме тук преди две години. Исках да прегърна промяната, затова преминахме от модерни лондонски мебели към селския стил на Котсуолдс^[2].

Пулсът ми се учестява при думите на инспектор Манинг. На този етап.

– Така ли? Въпроси относно…?

Преди да успее да ми отговори, задната врата на кухнята се разтриса. Отварям горната ѝ половина – направена е като вратите на хамбарите. Сержант Уолтърс стои от другата ѝ страна. Очевидно е оглеждал периметъра на къщичката.

Да не мислят, че Том се крие? Че аз го крия? В мен се надига нещо, приличащо на паника, а въображението ми полудява. Преглъщам тежко, докато се опитвам да го потисна.

Пускам Уолтърс вътре и го питам дали не иска нещо за пиене. Той не отговаря, а само поклаща глава – пясъчнокес-тенявият му перчем се поклаща над челото му и той мълчаливо го прибира с показалец. Ако нарочно се опитват да ме изнервят, се справят страхотно.

– Казвате, че съпругът ви е закъснял да се прибере от работа. Имате ли представа къде е?

– Той пътува от Лондон от понеделник до петък. Работи в банка… „Мур и Уелс“.

Не мога да измисля какво друго да кажа, затова млъквам.

– Опитахте ли да му звъннете?

– Опитах по-рано, точно преди да сложа дъщеря ни да спи. Но оттогава не съм.

– Бихте ли опитали отново, моля?

Пръстите ми треперят, докато се опитвам да избера името на Том от дисплея с последно набрани номера. Без да искам, натискам името на Луси и трябва бързо да откажа разговора. На втория опит улучвам правилното име. Прозвънява два пъти, после ме препраща към гласова поща. Божичко, отклонил го е. Тъкмо се каня да опитам отново, когато чувам входната врата.

Том е. Слава богу. Сега можем да оправим тази каша, каквато и да е тя.

– Том! Къде беше? – Хуквам към него, притискам го силно към себе си и долавям леко киселия му аромат. Не си е облякъл сакото; сигурно го е оставил в колата. Прошепвам в ухото му: – Някакви детективи са дошли да говорят с теб.

Отдръпвам се навреме, за да видя как лицето му прeбледнява. Наситеносините му очи потрепват – от нещо, приличащо на страх.

В корема ми се настанява тревога.

– Господин Томас Хардкасъл? – Инспектор Манинг се е изправил, когато се връщаме в кухнята, и протяга значката си, докато се приближава към Том. – Инспектор Манинг от столичната полиция.

Виждам как адамовата ябълка на Том подскача, докато преглъща.

– Да. Мога ли да ви помогна? – пита Том и поглежда към мен, преди да върне вниманието си върху детектива.

Треперене ли долавям в гласа му?

– Вярваме, че можете да ни помогнете в разследването на убийство, върху което работим.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!