Читателите ще открият 16 нови истории, написани с мастилото на състраданието и човечността. 

С проницателните сборници „Животът е тълковен речник“, „Гладни сърца“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“ Веселина Седларска отдавна избродира своето заслужено място в сърцата на родните читатели като честен и състрадателен към човешката душа разказвач.

Сега писателката и журналистка се завръща с деликатния, но ярък сборник  „Едно налице, две наопаки“ – книга, приютила в книжните си длани 16 почти измислени, почти реални истории, всяка вплетена в общата тъкан на човешките съдби – крехка, сложна и болезнено истинска.

Тези текстове повдигат завесата на приглушения киносалон на ювелирната литература, където един след друг се прожектират наглед обикновени житейски епизоди от битието на също толкова наглед обикновени хора. На хора, обединени от вечното търсене на отговора на въпроса: „Къде се губим и как да се намерим?“. 

А сред тях читателят неусетно открива, че в шарената прежда на този сборник са втъкани онези бисерни мигове, които по тих или внезапен начин обръщат душата му с хастара навън.

В „Едно налице, две наопаки“ ще срещнете единствения оцелял от самолетна катастрофа, ще станете свидетели на несполучлив банков обир след още по-несполучливо разминаване. Истинска Богиня и едно изкривено токче ще ви накарат да си зададете въпроса „що е то газлайтинг“. Ще усетите какво е да се препъваш в отговори. Ще седнете на диванчето на психиатъра и на стола на фризьора – места, които понякога се оказват смайващо близки. Ще преживеете цял един човешки живот, погледнат отвътре навън – през прозореца на болестта.

Накрая, като неочаквани звезди в календара на човечността, ще засияят дванайсет възрастни жени – събрали в себе си мъдростта, страховете, болката и щастието на цял един свят.

Веселина Седларска прави ядрено-магнитен резонанс на човешката душа, изплетена от ред и хаос, от хубаво и лошо. И ни доказва, че балансът на света се крепи „в старанието, даването на всичко от себе си, тази посветеност да не се спестяваш, да се вложиш целият, за да стане резултатът от твоята работа възможно най-добър.“ 

Мъдър и дълбоко въздействащ, „Едно налице, две наопаки“ облича героите си в различни „пуловери“ от съдби – някои тесни и задушаващи, други топли и изпълнени с любов. А читателят ги облича един по един, за да изживее историите им. Защото, колкото и да е несъвършен светът ни, светлината винаги намира пролука, през която да избуи.

Из „Едно налице, две наопаки“ от Веселина Седларска

АПРИЛ

От всичко, което тогава нямаше, най-много исках да имам палитра за гримиране. Бях я виждала в списание, но когато една приятелка ми я показа на живо, тя беше несравнимо по-хубава. Баща ѝ работеше в чужбина, беше ѝ я донесъл. Цветовете блещукаха. Направо пръскаха искри в малките си гнезденца. Вълшебна кутийка, вълшебна! С прозрачно капаче. Заспивах с мисълта за нея, сънувах я. Не помня да съм мечтала толкова за кукла или за друг предмет. След години палитри се появиха и в наши магазини, но аз някак се разминах с тях. Вече не се гримирах с цветове, само една очна линия и толкова. Сега и от линията съм се отказала, трепери ми ръката, а и едното ми око се позатвори след инсулта. Само червило слагам, че иначе приличам на бяла цинкова тава.

В козметичен магазин не бях влизала отдавна, моята козметика и в „Кауфланд“ се продава. Но влязох за подарък в един магазин за козметика и що да видя – онази палитра! Не същата, разбира се, но кръгла като нея, с прозрачно капаче и под него блестят приказни цветове. Имаше и много други, но само тази беше кръгла. Стоеше там и сякаш ме беше чакала пет десетилетия. Това значеше ли, че трябва да я купя? Какво нещо е човек?! Ако някой ми беше казал в онези нощи, в които заспивах с мечтата за такава кутийка, че един ден ще е пред очите ми, в ръцете ми и ще се чудя дали да я взема… Не, нямаше да повярвам, че това е възможно. Само че сега стоях там и се чудех. На всичкото отгоре не беше скъпа, тъй че не ставаше дума за пари. Но какво ще я правя? И как онази моя мечта щеше да ми е поскъпа – ако я осъществя или ако остане несбъдната?

Разказах на Ема, попитах я, тя знае всичко. Само че този път и тя се колебаеше. Само каза: Нали знаеш, сега магазините са пълни с червила от цял свят, но нашето поколение продължава да търси оня цвят, който имаше неоткриваемото орехово червило номер единайсет на „Ален мак“. И въздъхна. Два пъти.

На другия ден пак отидох в магазина. „Моята“ палитра – там, под витринката. Продавачката, младо момиче, ме беше запомнило. Значи решихте да я вземете, каза, последна е, затова е намалена. С едно изречение ми натисна всички бутони. Взех палитрата, държах я в ръцете си като код за машина на времето. Вкъщи я сложих на нощното шкафче и нагласих лампата да свети точно над нея. Мислех, че ще заспя щастливо, но ми беше… някак… смутено, криво. На сутринта – още повече. Чак ми беше неудобно да погледна палитрата. Имах чувството, че ще ми се подиграе. Ще ми каже: Какво си въобразяваш? За един цял живот, ще ми каже, не проумя ли, че когато нещо дойде с голямо закъснение, то е обидно. Сега онази рана, която си имала от болката, че ти е липсвала в младостта палитра, ще ми каже, превърза ли я с мен, или я разчопли? Ти, ще ми каже, не отвърна ли оня ден на една съседка, която ти се извини с три години закъснение, че гладът по Великден не може да се засити по Коледа?

Подарих палитрата на внучката. Но тя не я хареса, извинявай, бабо, вика, но цветовете са много – как ги нарече? – а, да, деветдесетарски.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!