Краката ми ме мразеха три дни след това, но вие може и да не си причинявате чак такава мъка…
Август е, задават се дни с хубаво време, а то просто трябва да се използва за бягство от жегата и движението в градовете.Естествено, планината е точното място за целта – колкото по-висока, толкова по-добре. Устройвам си кратка серия литературни занимания сред географските справочници и набелязвам известен, но още непосетен от мен връх – Мальовица в Рила.
След кратко убеждаване приобщавам добър приятел към идеята и на следващия ден след ранно ставане и едночасово пътуване с обществения транспорт, пристигаме на автогарата в Самоков. Озъртаме се по характерен недоспал начин за микробуса, на който трябва да се прекачим, за да стигнем до Централна Планинска Школа (ЦПШ) „Мальовица” и след само два въпроса време го откриваме.
Този микробус прави курс до ЦПШ само два пъти на ден – в 8:15 ч и в 16:15 ч , така че ако пътуването става не с кола, а с обществен транспорт, автобусът от Автогара Юг в София до Самоков трябва да бъде „издебнат” не по-късно от 7:00 ч. (Правя това уточнение за тези, които живеят в столицата и желаят да стигнат навреме за транспорта до ЦПШ „Мальовица”).
Успешно наместили се на седалките, след още 45 минути клатушкане по завоите, към 9:00 ч мятаме раниците на гръб и излизаме на Меча поляна пред ЦПШ. Излизаме и зяпваме… Точно насреща се издига в цялата си прелест Мальовица – един от най-красивите върхове в българските планини, с височина 2729 м. Отвесните му северни склонове заедно с по-ниския връх Малка Мальовица представляват великолепна гледка, затваряща от юг Мальовишката долина.
Тъй като планът включва сериозен преход, при това по изцяло непознат за нас маршрут, поемаме стегнато нагоре към хижа „Мальовица” и след по-малко от час вече преживяме сандвичи на пейките пред нея. Няма как да не обърнем внимание на достолепния Барс – кучето от хижата, което изпъква с грамаден ръст и доста ленив поглед. Много прилича на санбернар, но за късмет на всички туристи е кротък и дружелюбен - определено няма наклонностите на своя литературен събрат Куджо.
От хижата до връх Мальовица са нужни около три часа, като изкачването не е прекалено трудно – разбира се, през цялото време вървим нагоре и има няколко по-стръмни участъка, но между тях се намират и отлични места за почивка - чудни зелени полянки. Разходката може да се заключи само в качване до върха и слизане обратно до ЦПШ, като цялото мероприятие отнема около седем-осем часа. Ние обаче сме решили да си „усложним” живота и идеята ни е да посетим върха, след което да слезем до Рилския манастир – безспорно по-интересен, но и по-труден вариант.
Нагоре до връх Мальовица следим червена лентова маркировка. В дъното на долината започва първото по-сериозно изкачване, по време на което се забелязва нейната типична U-образна форма, дадена от изчезнал вече ледник. Тъкмо започваме да се поуморяваме и пред нас изникват Еленските езера. Погледнати по-късно от върха, те напомнят обърнат на една страна въпросителен знак. Приятно е човек да отпочине тук и да се полюбува на мощния профил на Мальовица, чието отражение краси и езерната повърхност.
Продължаваме нагоре и постепенно заобикаляме върха, докато се озовем от южната му страна. Побутваме се с доволни физиономии, когато изведнъж пред нас се ширва дълбоката долина на Рилска река, сред която виждаме и сградите на манастира. Не изглежда близо, но за това ще мислим по-късно!
Оттук Мальовица изобщо няма онзи впечатляващ вид, който ни плени долу, но пък изкачването в последния етап е направо елементарно. Отклоняваме се вдясно от червената маркировка по жълто-черните метални колове на зимния маршрут и за не повече от 10-15 минути ходене по нещо, подобно на равна поляна, стъпваме на върха.
Излишно е да споменавам, че панорамата, която се открива горе, е невероятна… Ако още не сте се изкачвали до Мальовица - силно, ама много силно, ви го препоръчвам! На север лежат Мальовишките езера, заедно с красивата коритообразна долина на река Мальовица, по която сме дошли дотук; на изток последователно се подреждат не по-малко величествените върхове Орловец, Ловница и Купените, чак до Мусала в далечината; на запад пък лежи циркусът на Урдините езера, с Вазов връх и Отовишки връх на заден план.
Почиваме, гледаме наоколо и се радваме на хубавото време, до момента в който забелязваме, че сме прекарали над половин час на върха. Същевременно неколцина по-опитни в рилските преходи туристи ни поглеждат многозначително, щом чуват накъде сме се запътили и невинно споделят: „До Рилския манастир, а? Явно имате здрави крака…”. Това, както и простият факт, че до потеглянето на последния автобус от манастира за Дупница има по-малко от три часа, моментално ни изстрелва надолу. Връщаме се при червената маркировка и поемаме вдясно по нея – в тази посока ни насочва и малка табелка с надпис „Рилски м.”. Съвсем скоро откриваме синя лентова маркировка, която се отклонява вляво и надолу към манастира. Оттук започва нещо, което не препоръчвам на никого – освен в случай, че на разположение има достатъчно време. В нашата ситуация, предвид дефицита на този ресурс, се отдаваме на бодър тръс надолу, което впоследствие довежда до продължителна и сериозна мускулна треска – последица от бързането и стръмнината.
Теренът в тази посока е много приятен, но бих дал съвет да го изпробвате само ако имате на разположение поне три-четири часа за слизането от Мальовица до Рилския манастир. Така вероятно ще избегнете телесните несгоди, за които ние и досега си спомняме. Е, все пак успяваме да стигнем навреме и в 17:00 ч автобусът потегля за Дупница – при това, заедно с нас. Въпреки осезаемата умора, впечатленията от деня са отлични, а убеждението, че Рила е много повече от просто най-високата планина в България, пуска дълбоки корени. Това именно убеждение е и причината толкова пъти да се завръщаме към нейните пътеки.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
