Краят на април. Източните Родопи. Двама пътешественици и кучето Башо потеглят на преход в планината до подножието на връх Бездивен. Ние ги срещаме по пътя към село Русалско.
Предстояха ни пет километра до село Русалско. Най-дългите 5 км. В рамките им трябваше да се качим от около 400 м надморска височина до почти 1000. Убийственият наклон на пътя, раниците, пълни с всичко необходимо за един хладен априлски преход и безмилостното африканско слънце ни разказваха играта. Крак пред крак, потта тече на струйки по слепоочието, а единственият звук, присъстващ в това забравено от Бога място, е жуженето на мухите. Надявахме се някоя кола да ни подбере на стоп до селото, но коли нямаше. Появи се само една. В обратната посока... Всъщност и хора нямаше. Срещнахме само мъж и жена, които оряха малка градинка с магаре. Бяхме се върнали в миналото. Или по-скоро настоящето никога не беше стъпвало по тези места.
До Русалско стигнахме за два часа. Селото се обитава от 8-10 семейства, живеещи разпокъсано из гънките на планината. Единствената забележителност тук е стара българска черква, днес превърната в склад, която дели един площад с малка джамия с две минарета. Отбихме се в местния магазин, за да влеем животворна бира в изтощените си тела. Гастрономчето се оказа доста колоритно - двама небрежно поседнали местни пиеха мързеливи бири на стара маса, а продавачът с тарикатски поглед, който наричаха с уважителното "Ага", продаваше зад тезгях, снабден с класически механичен кантар. Из въздуха се носеше не дотам приятната миризма на застояло, а прехвърчащите из помещението мухи, ясно показваха, че тук ХЕИ не са желани. Асортиментът беше само от дълготрайни продукти. Изпихме бирите отвън, пред пуст двор, като от изоставено мексиканско селце от уестърните. Само странстващите тръни липсваха, за да бъде внушението пълно.
След кратка дрямка продължихме напред, сега пред нас беше само Бездивен. Пътят премина през махала със стари каменни къщи и продължи по живописно било, което щеше да ни отведе в подножието на върха. Природата тук представлява романтична кръстоска между перуански хълмове и Гранд каньон. Загледани в далечината преброихме цели 12 реда от планини.
Около 18:00 часа пристигнахме под Бездивен, висок точно 1139,9 метра. Намерихме си една висока и непристъпна канара, върху която решихме да пренощуваме, тъй като осигуряваше защита от евентуалните мечки, за които местните предупредиха, че изяли няколко агнета от стадата им. По залез имахме удоволствието да наблюдаваме спокойната паша на полудиви коне, обикалящи свободно из планината. Допивахме последната бира, когато нощта се спусна величествено над нас, и ни покри със светещото си одеяло. Звезди. Толкова много звезди! Само на запад небето все още червенееше, превръщайки очертанията на върховете в силуети на загърнати с ефирен плат спящи самодиви.
Цялото епично приключение на Христо Узунов можете да прочетете в div.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
