Риболовът е интересна работа. Може да те накара да се вдигнеш от леглото в 5 сутринта, без въобще да знаеш какво точно те очаква. Например, леден вятър, температури около нулата, спяща улица и само една-две найлонови торбички в ролята на неконтролируеми хвърчила.
Липсата на чувство за ориентация в този ранен час също е налице, заедно с желанието да изпиеш литри кафе. Но да се върнем на риболова. И така, двама полу-ентусиазирани ентусиасти (аз и моята половинка) се запътиха към до онзи момент непознатото Панчарево (или някъде там), за да гонят рибки срещу вятъра.
Е да, ама те рибите по-умни от нас излязоха! Не буквално, разбира се, въпреки че липсата на кофеин в кръвта може да те накара да виждаш всякакви щуротии...
Докато аз се опитвах да подремна в колата под звуците на събиращата боклука в съседство (до колата) машина на спирката в Панчарево, моят приятел сви по натуралистичното стълбище, водещо към езерото.
Предполагам, че в минутите, докато аз симулирах сън, той доста си е поиграл с въдицата, опитвайки се да предизвика на многобой рибките с няколко трохи. Защото се оказа, че и стръв нямаме! А това, както се досещате, е едно от важните условия на риболова.
За огромно съжаление, магазинчето за стръв (онова там, синьото) не беше благоволило да отвори врати в 7 сутринта през тази особено риболовна мартенска утрин. Същото се отнасяше за всички капанчета, барчета и що-годе ресторанти, които се разполагат на територията между Панчарево и Кокаляне. А аз, осъзнавайки, че сънят е една илюзия, все повече и повече копнеех за недостижимите литри кафе! И за няколко пържени филийки с домашно сладко от кайсия...
Като не стигнах с наспиването доникъде, реших да стигна поне до езерото, където се вихреше другият ентусиаст. Ау, че леден вятър брули! Видях приятеля си в далечината и веднага подуших разочарованието му. „Имаше още един с въдица, но или е сменил тактиката, или си е тръгнал”, каза ми той с увиснал нос.
Казах ви, че те рибките по-умни от нас излязоха!
Историята продължава, заедно с нашия бодър ентусиазъм. Така и така бяхме будни (въпреки че състоянието ми определено бе спорно), решихме, че е добра идея да закусим вкусно в някоя местна кръчмица. Стърчащият на улицата с цигара в уста чичко обаче ни каза, че толкова рано нищо не работи.
Направихме още няколко кръгчета преди да се запътим обратно към София, докато колата не изпищя, че свършва бензинът...
Макар и да не се оказа най-риболовната, тази ледена мартенска утрин завинаги ще остане черна точка в досието на моя приятел.
Прочетете и втора част на риболовните несгоди.
Тази история ви беше интересна? Последвайте ни и във фейсбук, за да не пропуснете нито един интересен разказ от Peika.bg!
