Поредица от случайности ме довете в Земенския манастир Св. Йоан Богослов.

Денят на пътешествието е една слънчева неделя. В Земен овошките цъфтят, петлите се перчат покрай оградите, а кучетата се надлайват. Най-гръмогласни са кутретата. Градските ергени бръмчат по асфалтирания път, водещ до манастира. Невъзмутима от глъчката остава една бяла писана. Свива се на сянка и е твърдо решена да си вземе обедната дрямка.

Извивките на Конявската планина са постлани с току-що изтъкана зелена черга. Пролетта трепти във въздуха. Какво прекрасно време за дишане. Улица „Земенски манастир” се вие завой след завой, докато не свършва пред дървени порти.

През годините манастирът в Земен е многократно разрушаван, но църквата „Свети Йоан Богослов” остава непокътната. Днес тя не е действаща, а със статута на музей. Факти, теории и легенди се преплитат, опитвайки се да отговорят на въпросите: Кой е строителят на храма? Кой е изваял единствената на Балканите църква с кубична форма? Дори точната дата на градежа ѝ тъне в мистерия. Предполага се, че е издигната през XI век, откогато е най-старият ѝ стенопис – този на Света Ана. Той е и единственият оцелял от този период.

Прекосявам двора, потънал в свежа трева. Каменна пътека ме отвежда до входа на храма, над който бди образът на Свети Йоан.

Свеждам глава, за да мина през ниската порта. Стъпвам по разноцветни каменни плочи. Същите, по които са ходили и създателите на Земенската църква. От стените ме гледам светли лица, изписани при второто изографисване на храма през XIV век. Майсторството на рисунъка им е почти съпоставим с този в Боянската църква. Тук е съхранено едно от най- ранните изображения на Свети Иван Рилски – единственият богомил, който Българската православна църква тачи като светиня.

Емблематична за Земенската църква е сцената с изковаване на гвоздеите, с които Христос е прикован към кръста. В света няма друг храм с подобен стенопис. Най- впечатляваща за мен бе сцената с двойния Христос. За разлика от обичайното причастие, при което Исус с едната ръка дава хляба, а с другата – виното, тук са изографисани два негови образа и апостолите са разделени по шест. Все още не съм намерила задоволителен отговор на въпроса какво всъщност символизира този стенопис.

Светците от стените ме гледат с издълбани очи. Някога в Земен започнали да измират много деца. Появило се предание, че ако болен погълне прах, издълбан от очите на светците в църквата, той ще оздравее. Не се знае дали някой е оздравял, но днес изрисуваните лица са слепи.

В центъра на земенския храм е запазен автентичният каменен олтар. Според легендата, ако поставиш лявата си ръка върху него и си пожелаеш нещо, то се сбъдва.

Плъзгам ръка по студения камък. Слаб лъч светлина се протяга през малкия прозорец. Затварям очи и си пожелавам наум. Топлина, като тънка нишка, се спуска от върха на пръстите ми към дланта. Поглеждам – лъчите не достигат олтара, огряват само лицето ми. Пак затварям очи. Дланта ми отново се затопля. Тръпки пробягват през цялото ми тяло. Задържам ръката си още малко и я отдръпвам. Докосвам с поглед пръснатите стотинки по олтара. Струва ми се глупаво, че хората ги оставят. Мисля си – чудесата не се купуват. Те се сътворяват чрез синхрона на мисли, думи и дела.

Храмът е празен. Едва сега забелязвам малката дървена вратичка, вдясно от олтара. Тя води директно навън. Обедното слънце наднича през гредите ѝ, а тежкият катинар виси мълчаливо.

Особено място е Земен. Излизам на слънце. Наливам си вода от чешмата в двора на манастира. Сядам на земята и опирам гръб на вековното дърво. Сред тревата никнат детелини. Оглеждам се за четирилистна. Не намирам.

Някой подрънква на чанове. Звукът им е по-мек от обичайно, сякаш са направени от глина. Отеква глухо. Мисля си за храма с неговите видими и невидими знаци. За това дали разчитаме посланията на предците си и дали сме способни да сътворяваме чудеса. Поредица от събития ме доведоха тук, надявам се, това да е Вашето събитие, за да дойдете в Земен!  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!