Сборникът излиза по случай 75-годишнината на вестник „Стършел“ със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев.
През 2021 г. „Стършел“, хумористичният седмичник с име на жилещо насекомо, навърши 75 години. Това го прави най-старият български вестник, който излиза без прекъсване, без да е променял името и нрава си.
По случай знаковата му годишнина на книжния пазар се появява хумористичната антология „Класика в жанра“със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев (изд. „Сиела“). Тя събира подбрани разкази от някои от най-знаменитите автори на изданието, превърнали се в класици на българската сатира.
В „опит да обхванат необхватното“ изобилие от стършелови разкази двамата селектират 23 текста, в които се оглежда жужащата душа на любимия вестник. Сред тях са творби на Радой Ралин, Борис Априлов, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Ясен Антов и на други сатирици от различни поколения.
Макар и различни литературни „парчета“, всеки един от текстовете, включени в антологията, е издържал „теста на времето“, а много от тях са били превеждани и печатани в различни чуждестранни медии.
Във времена, в които печатните издания са все по-застрашени от инвазията на дигиталния свят, „Класика в жанра“ със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев се превръща в посланик на цяла една епоха и отдава почит на някои от най-остроумните български писатели, посветили перото си на усмивката и истината в литературата.
Със съставители Михаил Вешим и Румен Белчев
ОПИТ ДА СЕ ОБХВАНЕ НЕОБХВАТНОТО
(Предговор)
Не можеш да обхванеш необхватното“ – казваше остроумецът Козма Прутков.
Не можеш… Особено когато се отнася до явлението „Стършел“.
Защото „Стършел“ не е само 75-годишен вестник, а много повече. Той е начин на мислене. (Това последното го каза не Козма Прутков, а Дамян Бегунов, писател и колега стършелист, известен безсребърник като светите Козма и Дамян.)
За своята възраст сатиричният седмичник на България натрупа много броеве зад гърба си, имаше възходи, имаше и падения. Историята на „Стършел“ е интересна и противоречива, тя следва неравностите на времето. Част е от цялостната история на журналистиката ни и може да бъде изучавана в университети, за нея могат да се пишат дипломни работи и докторски реферати.
Но освен историята, интересна е също и литературата, създавана в този вестник.
„Каква литература във вестник?“ – ще се запита читателят. – „Това не е ли оксиморон, като млад старец и дървен камък?“
Наистина вестникът е нетрайно нещо, той остарява в деня на излизането си, а след прочитането се превръща в амбалаж. „Прочетен вестник“ казват също на скучния и безинтересен човек, който не заслужава внимание.
Презрителното „прочетен вестник“ може да се отнася за повечето вестници, но не и за „Стършел“. Защото през годините страниците му не бяха само за актуална сатира по темите на ежедневието, в него винаги е имало място и за литература. Във всеки брой ще намерите поне по един хумористичен разказ, а също смешни фейлетони, сатирична поезия, епиграми и афоризми…
Някои от тия дребни „парчета“ литература надживяват времето си, те не остаряват като уводни статии, не се изтъркват като репортажи за млеконадоя, могат да се четат и след години. Не само от български читатели – много от литературната продукция на „стършелите“ бе превеждана на чужди езици и излизаше в хумористични издания на съседните балкански, пък и в по-далечни страни. Кой друг български вестник може да се похвали, че негови публикации са превеждани и редовно печатани в чуждестранна преса?
През всичките тези 75 години през редакцията на „Стършел“ минаха десетки и стотици автори, някои от които са вече класици на българския хумор и сатира. Даже във времената, когато не можеше да се пише свободно, талантливите сатирици успяваха между редовете да кажат много истини не само за действителността, ами и за човека, за българина. А пък естественият хумор в техните произведения се оказа онзи естествен консервант (без Е-та), който запазва текстовете свежи и до днес.
Задачата ни като съставители бе да извадим от старите вестникарски страници свежи разкази и да ги предложим на днешния читател. По този начин да припомним имената на български писатели, хумористи и сатирици, незаслужено забравени днес в глъчката на шоуто, на телевизионни канали и на социални мрежи.
Нелека се оказа тази задача заради „необхватното“, което споменахме в началото. Наистина, как да обхванеш почти четири хиляди броя? Как да избереш двайсетина от хиляди хумористични разкази? Как да предпочетеш този или онзи автор за сметка на друг?
Хайде, с класиците работата е ясна: една стършелова антология не може без имената на Радой Ралин, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Ясен Антов и т.н.
Да, но кой техен разказ да изберем? Че всеки е смешен, всеки е хубав и майсторски написан… Колко лесна щеше да бъде работата, ако приживе писателят се сеща в завещанието си, освен имуществото, да упомене и творчеството си – и по-точно кой свой разказ би предпочел да се публикува в бъдещи антологии.
Тъй като не разполагахме с изричната воля на класиците, ние, двамата съставители, си позволихме да изберем разказите по собствен вкус. За което поемаме своята отговорност.
А пък авторите, включени в сборника, подбрахме по трудов стаж – не само да са сътрудничили, а и да са работили (или уволнявани) в (от) редакцията на „Стършел“. По месторабота (малко нескромно) включихме и себе си сред големите имена – нали и ние от години жужим в редакцията, та му знаем на „Стършела“ и меда, и жилото… Между нас казано, с годините медът намалява, но жилото още го бива!
Благодарим на издателство „Сиела“, че подаде ръка на 75-годишния „Стършел“ за този сборник!
Приятно и забавно четене!
От съставителите
Борис АПРИЛОВ
(1921 – 1995)
ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД
В редиците на ятото се понесе мълва, патиците започнаха да си шептят и да се оглеждат. Подозренията, възникнали от известно време насам, се оправдаха.
– Виж ти! – рече някой.
– Ами то наистина... – отвърна друг. – Ами сега?
– Ръководството се събра за случая – подхвърли трети.
Ръководството на ятото се оттегли в най-гъстата част на тръстиката.
– Говорете – предложи старейшината. Членовете на ръководството мълчаха. Какво да говорят, всичко беше ясно.
– Хайде – подкани повторно старейшината, – казвайте кво да правим, пръкна се от нашите яйца, вече е между нас.
Старейшината погледна към водача. Водачът примигна няколко пъти.
– Вижте какво – подхвана той, – засега го виждаме само ние, той не може да се забележи, а и не знае какво е. Най-добре е да си мълчим, никой да не му казва, че е лебед. Това предлагам, това измисли главата ми.
Настъпи мълчание, ръководството обмисляше.
– Добре – обади се най-после старейшината, – така ще стане, няма да му казваме, нека си живее между нас, сивите патки, и да се мисли за сива незабележителна патка. Разпространете сред ятото никой да не му продумва дума по въпроса! Особено младите, глупавите.
Патиците сториха тъй, както те бяха намислили, ятото заживя ежедневието си, всичко сякаш потръгна.
Но ето че се наложи повторно свикване на ръководството.
– Мама му стара! – въздъхна някой.
– Да бе... – подхвана втори, но млъкна.
– Уж си казвам: „Няма да гледам натам“, пък гледам. Викам си: „Виж какво, не му обръщай внимание“, пък му обръщам внимание.
Да, ятото бе заживяло неспокойно. По повод и без повод всеки поглеждаше към оформящия се лебед, наблюдаваше го, съзерцаваше, забравяше за другите неща.
– Разстроихме си живота – съгласи се водачът. – Вместо да си гледаме ежедневието и сивотата, всички гледаме него. Кажете какво да правим. Не можем да го прогоним я.
Всички наведоха глави. Да го изгонят, беше жестоко, нямаха такива традиции.
– Думай! – обърна се водачът към втория по възраст паток. – Кажи как да излезем от ситуацията.
Вторият по възраст паток примигна няколко пъти:
– Няма как, ще го намацаме.
Членовете на ръководството въздъхнаха. Притичаха да повикат лебеда. Лебедът пристигна и членовете на ръководството се заеха с мацането. Нацапаха хубаво перушината му с кал и му казаха: „Това си ти, да знаеш“.
Лебедът се учуди, но какво да прави, отплава си и се смеси с патките. Патките го видяха и си казаха: „Ух, че мръсна птица!“. И вече сякаш не го забелязваха.
Но ето че дойде време за трето събиране на ръководството: за да се храни, младият лебед трябваше да лови риба; за да лови риба, трябваше да се гмурка, а като се гмуркаше, измиваше полепналата по перушината кал.
– Е? – запита старейшината.
– Не можем да го оставим гладен – отвърна някой.
– Но калта пада, младокът става лебед.
– Ще му забраним да се гмурка, той е изпълнителен.
– Но ще умре от глад.
– А иначе ще разбере, че е лебед!
– И после ела да видиш кво става с ятото.
– Повикайте го! – извика водачът. Повикаха го и го намацаха хубаво с кал.
– Виж какво – рече водачът, – от сега нататък няма да мислиш за прехраната си, няма да се гмуркаш. Ние ще те храним.
– Добре – съгласи се съгласяващият се на всичко лебед и се оттегли.
Така заживя ятото вече – лебедът си плаваше мръсен сред сивотата, не ставаше нужда да се гмурка за храна, хранеха го патките.
Но ръководството се събра още веднъж. Сега пък трябваше да решава въпроса с утихването на вятъра. Утихването на вятъра щеше да направи повърхността на езерото огледална, а в такава вода всеки може да се огледа и после иди да кажеш на лебеда, че не е лебед, ами нестандартна патка.
– Ще му забраним да влиза във водата – предложи някой.
Предложението се прие, забраниха на лебеда да влиза във водата, наложиха му да живее на брега.
Но в хубав бистър ден прелетя ято лебеди. Без да знае защо, младият мръсен лебед разпери криле и вече нищо не можа да го спре. Той се издигна и изчезна в белотата.
– Слава богу! – въздъхна един от членовете на ръководството.
– Това е вече друго – подкрепи го водачът. – Сега трудно ще се разбере колко сме сиви.
– Но най-важното е, че ще изчезне завистта – допълни мъдро старейшината.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
