„Малки мъже“ от Луиза Мей разказва за чудесата на детството

  • „Малки мъже“ от Луиза Мей разказва за чудесата на детството
    „Малки мъже“ от Луиза Мей разказва за чудесата на детството

С превод от Росица Тодорова, романът разказва за живота на  Джо Марч и семейството ѝ в имението „Пламфийлд“.


В нов превод от Росица Тодорова на книжния пазар се появява „Малки мъже“ – продължението на вечните детски класики на Луиза Мей Олкът „Малки жени“ и „Добри съпруги“, вдъхновили множество филмови и телевизионни адаптации и спечелили сърцата на поколения читатели. 

Шедьовърът на американската новелистка ни среща отново с историята на сестрите Марч и техните съпрузи в още една завладяваща семейна сага за малки и големи. 

„Малки мъже“ от Луиза Мей разказва за чудесата на детството

След финала на „Добри съпруги“ животът на Джо Марч се е променил изцяло, също като фамилията ѝ. Вече позната като госпожа Баер, някогашната бунтарка е щастливо омъжена и посветена на грижите за двамата си сина.

Но доброто ѝ сърце за пореден път въстава срещу неправдите в света. След като своенравната леля Марч завещава имението „Палмфийлд“ на Джо, двамата със съпруга отварят вратите му и го превръщат в училище и дом за дузина момчета, останали без родители и подкрепа. 

Романът проследява историите на самотния сирак Нат, буйния Дан, пакостника Томи и всички останали деца, които намират своя дом в „Пламфийлд“. Освен уроците по математика и латински, Джо и професор Баер се заемат с това да ги научат на някои много по-ценни мъдрости, които да ги превърнат в добри, достойни и самостоятелни „Малки мъже“. Но пътят към порастването невинаги е лек.

Със своето феноменално чувство за хумор Луиза Мей Олкът разглежда ежедневните препятствия и трепети, пред които се изправят учениците на Джо. А те са толкова много – първите вълнения на сърцето; приятелствата, които се създават толкова бързо и караниците, които понякога ги съпътстват; неизбежните грешки, които правим и трудната задача да си признаем за тях. 

Верен на духа на останалите книги от поредицата, „Малки мъже“(ИК Сиела)е трогателен роман за универсалните човешки добродетели като искреността, независимостта и порива да бъдеш най-добрата версия на себе си, който се крие във всеки от нас. 

Този емоционален и носталгичен разказ е задължително четиво за почитателите на така обичаните „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът. Вече пораснали, със свои семейства и деца, те предават на следващите поколения своите непреходни и безценни уроци за повече любов, приятелство и добрина – и така чак до наши дни.

Из „Малки мъже“ от Луиза Мей Олкът

„Малки мъже“ от Луиза Мей разказва за чудесата на детството

Скъпа Джо, 

Ето ти случай, който много ще ти хареса. Това бедно момче вече е сираче, болно е и няма никакви  приятели. Свиреше по улиците. Намерих го в една изба да плаче за мъртвия си баща и за загубената си цигулка. Мисля, че у него има нещо, и ми се струва, че ние двамата с теб бихме могли да изправим  на крака този малък мъж. Ти ще излекуваш изтощеното му телце, Фрицще помогне на занемарения  му ум, а когато е готов, аз ще видя дали е гений,  или само момче с дарба, която може да му осигури хляба. Дай му шанс заради твоето старо момче, 

Теди 

– Разбира се, че ще го направим! – възкликна госпожа  Баер, когато прочете писмото. А като видя Нат, веднага почувства, че независимо дали е гений, или не, пред нея  стои едно самотно, болно момче, което има нужда точно  от това, което тя обича да дава: дом и майчинска грижа.  

Двамата с господин Баер го наблюдаваха спокойно и  под парцаливите дрехи, несръчното поведение и мръсното лице, видяха у него много неща, които им харесаха.  Той беше слабичко, бледо момче на дванайсет, със сини  очи и широко чело под рошава, неподстригана коса;  имаше напрегнато, уплашено изражение, сякаш постоянно очакваше някой да го нагруби или удари; устните  му потрепваха при всеки мил поглед, а при всяка доб­ра дума на лицето му се изписваше благодарност, много приятна за гледане. „Бог да благослови горкото мило  момче, нека свири на цигулката по цял ден, щом иска“,  каза си госпожа Баер, като видя каква радост и нетърпение се изписаха на лицето му, когато Томи заговори за оркестъра.

И така, след вечерята, когато децата хукнаха към класната стая за още „магарии“, госпожа Джо донесе цигулката и след като размени няколко думи със съпругаси, отиде при Нат, който седеше в ъгъла и наблюдаваше  сцената с нескрит интерес.

– А сега, момчето ми, посвири ни малко. Искаме да включим и цигулка в оркестъра си и мисля, че ти ще се справиш чудесно.

Очакваше той да се поколебае, но момчето веднага грабна старата цигулка и я погали с такава обич и нежност, та веднага стана ясно, че музиката е негова страст.

– Ще дам всичко от себе си, госпожо – само това каза, после прокара лъка по струните, сякаш нямаше търпе ние да чуе любимите ноти отново.

Шумът в стаята беше оглушителен, но сякаш глух  за всеки друг звук освен за този, който излизаше изпод  пръстите му, Нат засвири тихичко за себе си, забравил  всичко в своя унес. Беше простичка негърска мелодия, каквато уличните музиканти често свирят, но веднага привлече вниманието на момчетата и те постепенно  замлъкнаха; накрая всички се заслушаха изненадани и възхитени. Музиката се лееше изпод лъка, децата идваха  все по-близо и по-близо, приближи се и господин Баер, за да погледа Нат, а той, вече в стихията си, свиреше, без  да обръща внимание на никого, с грейнали очи и зачервени бузи; тънките му пръсти летяха, докато той, прегърнал старата цигулка, я караше да говори на сърцата  им с езика, който сам обичаше.

Когато спря и се огледа, сякаш искаше да каже „Дадох  всичко от себе си; моля ви, харесайтего“, се разнесоха оглушителни аплодисменти, които го зарадваха много  повече от цял дъжд от дребни монети.

– Казвам ти, свириш направо майсторски – викна  Томи, който вече смяташе Нат за свое протеже. Госпожа Баер прошепна на мъжа си:

– Прав е Теди, у това дете има нещо специално. Господин Баер кимна енергично, после потупа Нат  по рамото и каза искрено:

– Много хубаво свириш, синко. Хайде, изсвири ни сега нещо, което можем да изпеем.

Това беше най-щастливият миг в живота на бедното дете – Нат се почувства горд, когато го заведоха на по четното място до пианото, а всички момчета се събраха  около него; те не обръщаха внимание на окъсаните му  дрехи и го гледаха с уважение, докато нетърпеливо чака ха да засвири пак.

Избраха песен, която всички знаеха, и следедин-два несполучливи опита най-накрая цигулката, флейтата и пианото засвириха едновременно и поведоха хора от  момчешки гласове, който накара стария покрив отново  да затрепери. Всичко това дойде в повече на Нат; той се оказа по-слаб, отколкото очакваше, и когато и последният глас замлъкна, лицето му се изкриви в гримаса, той отпусна цигулката, обърна се към стената и се раз плака като малко дете.

– Миличък, какво има? – попита госпожа Баер, която  през цялото време бе пяла от с пълно гърло, като съще временно се бе опитвала да попречи на малкия Роб да  тактува с ботушките си.

– Всички сте толкова добри и е толкова прекрасно, че  просто не мога да се сдържа – изхълца Нат и се закашля  така силно, че накрая вече не можеше да си поеме дъх.

– Хайде с мен, миличък, трябва да си легнеш и да си  починеш – изтощен си, а това място е прекалено шумно за теб – прошепна госпожа Баер и го отведе в своята  гостна, където го остави да се наплаче на спокойствие. 

После го накара да ѝ разкаже за всички трудности, през които беше преминал; докато слушаше кратката му  история, очите ѝ се наляха със сълзи, макар не за първи  път да чуваше подобен разказ.

– Дете мое, сега имаш баща и майка, а този дом вече е и твой. Не мисли повече за онези тъжни времена, а оздравявай бързо и бъди щастлив; бъди също сигурен, че ако зависи от нас, никога повече няма да страдаш. Това място е създадено, за да може всякакви момчета да  се забавляват и да се учат да живеят самостоятелно и надявам се, да станат мъже, от които светът да има полза.