Какво е да си сам на скалата?
Отговорът на този въпрос ще откриете в автобиографичната книга на безапелационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд - „Сам на скалата“ (извателство "Вакон").
Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможните пъзели, които нарежда по скалата – а учените спекулират, че мозъкът му е ключът към ново ниво в човешката еволюция. Без осигуряваща екипировка, въоръжен единствено с торбичка за магнезий, той демонстрира концентрация и самоконтрол на стени отвъд най-смелите вертикални мечти.
На 3 юни 2017 г. Алекс отново вдига летвата на фрий соло катеренето, като изкачва с голи ръце 900-метровия монолит Ел Капитан в Йосемити. Калифорниецът преодолява 4-дневния маршрут „Фрийрайдър“ за по-малко от 4 часа, затвърждавайки прозвището си „Истинския Спайдърмен“.
Апотеоз на катеренето и образец за спортна автобиография, „Сам на скалата“ ни предоставя редкия шанс да надникнем в едно пробудено съзнание, освободило се от примката на самоограниченията. Описвайки седем от най-внушителните изкачвания в кариерата си – от „Астроман“ и „Рострум“ в Йосемити, през „Ел Сендеро Луминосо“ в Мексико, до Фиц Рой в Патагония – Алекс разкрива както дълбоката си мотивация, така и техниките, с които овладява страха и контролира риска.
В допълнение, книгата е написана в колаборация с доайена на американската катераческа литература Дейвид Робъртс, който хвърля нова светлина върху постиженията на Алекс. Воден от желанието да открои гения на скромния и непринуден атлет, Дейвид обяснява на достъпен език техническите особености на изкачванията и тяхната значимост в исторически контекст.
Отворете „Сам на скалата“ на произволна страница и няма да я оставите до сутринта. Разказ за свобода, страст и воля, непоклатима като гранит, книгата е задължителна не само за любителите на катеренето и неговата психология, но и за всеки, който се колебае в подножието на следващото си житейско приключение.
***
Алекс Хонълд е роден през 1985 г. в Сакраменто, Калифорния. Става известен с фрий солото си на стената Муунлайт Бътрес в Националния парк „Зайон“. Следват „Носът“ на Ел Капитан, „Стандартният северозападен“ маршрут на Халф Доум, „Астроман“ и „Рострум“ в „Йосемити“, „Ел Сендеро Луминосо“ в Мексико, а през юни 2017 г. идва новината и за феноменалното премиерно фрий соло на Ел Капитан. Алекс е основател на „Фондацията на Хонълд“, която цели да подобри качеството на живот в бедни общности по целия свят. Въпреки славата, която го спохожда, Алекс продължава да живее в минибуса си.
Дейвид Робъртс (р. 1943 г.) е катерач, алпинист и автор на 26 книги, посветени на катеренето и други приключенски спортове, както и на историята и културата на Югозападна Америка. Негови статии са публикувани в National Geographic, National Geographic Adventure и Atlantic Monthly. Живее в Уотъртаун, Масачузетс.
***
Потопете се в откъс от книгата „Сам на скалата“
Глава 1
Лунна светлина
Тръгнах по пътя към върха малко след изгрев слънце. Дори не бях сигурен, че започвам от правилното място, понеже за последно бях изкачвал тези ниски въжета преди две-три години. Началото на маршрута е леко неопределено и неуредено – има скатове, траверси и цепнатини, които водят нагоре и надясно – но не е толкова трудно, колкото горните две трети от стената.
И все пак бях нервен, дори леко замаян. Предишния ден бе валяло почти без прекъсване, затова скалата бе песъчлива, ронлива и много по-влажна, отколкото се бях надявал. Сигурно щеше да е по-разумно да почакам още един ден, преди да поема нагоре, но бях прекалено нетърпелив. Не можех да понеса мисълта да остана затворен в минибуса още цял един ден, а из главата ми да се въртят същите мисли, които се бяха превъртали непрекъснато през последните 48 часа. Трябваше да кова, докато желязото беше още горещо.
Муунлайт Бътрес е 365-метрова, почти вертикална скала в Националния парк „Зайон“ в щата Юта. Това е вероятно най-хубавият – най-чист и най-класически – маршрут от хилядите такива в парка. Освен това си остава един от най-трудните маршрути за катерене по цепки в света и до днес.
Премиерното изкачване на Муунлайт Бътрес е осъществено през октомври 1971 г. от Джеф Лоу и Майк Вайс – две легенди на американското катерене. Отнема им ден и половина, като през нощта бивакуват на ръб по средата на скалата. Използват множество изкуствени опорни точки – изтеглят се и се закачат на анкерни болтове и клинове.
Близо 21 години по-късно, през април 1992 г., Питър Крофт и Джони Удуърд стават първите катерачи, които правят първото свободно преминаване на маршрута. Осъществяват това начинание, като изнамират поредица от движения, с които могат да се катерят, без да използват точките за осигуровка. Успяват да достигнат върха за девет въжета (мярка за дължина на катерачески маршрут), но оценяват изкачването с наистина високото 5.13а (впоследствие тази степен е намалена на 5.12d). През 1992 г. тази оценка поставя маршрута в горната граница на трудност за свободно изкачване за целия свят и постижението на Крофт и Удуърд е наистина забележително.
Питър Крофт се бе превърнал в един от героите ми, понеже още през 80-те и 90-те години беше успял да изведе фрий соло катеренето – тоест без помощта на въжета или каквито и да е съоръжения – до безпрецедентно високо ниво. Много от маршрутите, които той беше изкачил по такъв начин, не бяха преодолявани в този стил през последвалите десетилетия.
Но доколкото ми беше известно, на никого досега не му бе и хрумвало да изкачва Муунлайт Бътрес фрий соло. Надявах се да успея да направя именно това на 1 април 2008 г.
На заден план в съзнанието ми не спираше да ме измъчва тревога по отношение на участъка от маршрута, наречен Рокър блокър. Той представлява доста широка скална издатина, горе-долу колкото едноместно легло, в края на третото въже. Понеже скалата не е стабилна, някой я е застопорил с помощта на анкер с два болта, но всъщност предоставя добра позиция да се изправиш на около 120 м височина от земята.
Но не самата издатина бе причината за тревогата ми. Ако човек се надигне на пръсти от Рокър
блокър, едва би успял да достигне ключова хватка горе. На практика се оказва, че си изправен пред скала с трудност 5.12с веднага след издатината. Не се налага да подскочиш, но трябва доста да се пресегнеш, а ръбът горе е малък. Докато катерех лесните въжета долу, мисълта за това движение не ме оставяше на мира. Като цяло бях уверен, че ще успея да се задържа на издатината, ако падна, но никак не ми се искаше да проверявам дали съм прав.
Предишния ден, докато си седях в минибуса, а дъждът продължаваше да плющи навън, си наложих да обмисля възможно най-подробно всичко, което би могло да се случи по време на катеренето – включително и някоя опора да се счупи или просто да я изпусна и да падна. Представих си как отскачам от издатината под мен и падам чак до долу като парцалена кукла, а костите ми се натрошават от ударите в скалите, преди още да съм достигнал земята. Ако това се случеше, вероятно щях да загина от загуба на кръв в подножието на върха.
Предишната нощ не бях спал особено добре. Затова успях да тръгна рано, както бях планирал. Надявах се да изпреваря слънцето, за да мога да катеря стената на хладно. За да стигнеш до подножието на Муунлайт Бътрес, трябва да преминеш река Върджин, която в началото на април беше леденостудена. Нагазих във водата бос. Буйните води стигаха до над коленете ми. Ходилата ми изтръпнаха за нула време, а тялото ми изпадна в лек шок. На всичкото отгоре трябваше да пазя равновесие, като внимателно стъпвам в пролуките между гладките речни камъни.
Пристигнах на мястото, където трябваше да е подножието на Муунлайт Бътрес, и скрих раницата и обувките, които бях използвал за подхода. Бях решил да не нося нищо – нито вода, нито храна, нито резервни дрехи – по маршрута нагоре. Закачих торбичката си с магнезий и стегнах връзките на катерачните си обувки. Краката ми още мръзнеха, но не бяха съвсем изтръпнали и вече започвах да си усещам пръстите. Бях само по шорти и тениска. Накрая си сложих слушалките, включих айпода си и започнах да прехвърлям парчетата от плейлиста с 25-те ми любими песни – предимно пънк и модерен рок.
Звучи доста глупаво, но нямах часовник, а бях почти сигурен, че ще поставя рекорд за скорост на Муунлайт Бътрес. Можех обаче да използвам айпода, за да засека колко точно минути ми е отнело изкачването. Освен това музиката има добър ефект върху концентрацията ми – макар че вече предпочитам да се катеря без айпода, защото до известна степен го приемам като помощно средство…
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
