За препълнените маршрутки, колоритните папагали ара и усмивките по лицата на хората

След последните дни в Никарагуа, се събудихме рано и в 5:30 часа очаквахме трансфера на „Тика Бъс” да ни вземе от нашата къща. Една от внучките на лелята дремеше на леглото в преддверието и стана да ни отключи. Скоро пристигна едно такси, в което се беше разположила една откачена американка, която ни попита: „Хъндъръз?” За там бяхме! След около десетина минути из улиците на Леон напуснахме града и таксито спря пред една къща, която служеше за гара и за хотел на „Тика бус”. Тук трябваше да изчакаме автобуса, който идваше от Манагуа. Освен нас двамата и американката, на гарата имаше още двама финландци, които бяха спали там срещу 10 долара. Оказа се, че това сме и всичките чужденци в автобуса.

След около час и половина бяхме на границата с Хондурас. Събраха ни по 8 долара, взеха ни паспортите и ни оставиха на мира. Водачът се грижеше за всичко. Не слязохме на нито един от двата пункта, нито пък някой провери багажа. По границата беше пълно с хора, които разменяха всякаква валута. Беше си съвсем законно, имаха си баджове, че са служители към Министерството на финансите. Доколко са служители никой не знаеше, ама оплаквания от курса нямаше. И на нас ни бяха останали някакви никарагуански кордоби, които сменихме за хондураски лемпири.

По пътя водачът питаше кой докъде е. Повечето хора бяха до Сан Педро Сула, което беше крайната точка на автобуса. Нашите билети бяха до Тегусигалпа, но планът ни беше още същия ден да се придвижим до Комаягуа. Оказа се, че автобусът минава оттам и трябва само да си доплатим още 12 долара, няма нужда да сменяме транспорта. След половинчасова почивка в столицата, потеглихме към Комаягуа.

Оставиха ни в началото на градчето и тръгнахме към вътрешността. Никакви туристи нямаше. Точно когато решихме да погледнем в гайда за хотела, в който мислехме да отседнем и един местен се приближи да пита какво търсим. Оказа се, че хотел „Норимакс” е точно зад нас. Двойната стая струваше 15 долара. Дадохме обменените на границата лемпири и останахме без никакви пари. Спешно се нуждаехме от банкомат. И настана малък ужас. Никъде по улиците не видяхме банкомат. В „Lonely Planet” изрично подчертават, че страната е много опасна, че туристите не трябва да се движат сами по улиците, особено пък вечер, и да се внимава в районите около банките, защото дебнат крадци.

Първо трябваше да открием банкомат, пък после щяхме да му мислим за сигурността. Естествено накрая попитахме местните, които ни упътиха към улицата с банките. Оказа се, че банкомати има само на самите банки. И се започна кошмарът с банкоматите. Никой не искаше да ни пусне пари. Сменяхме карти, пишехме различни суми, да не би да има някакъв лимит в страната, никаква полза. Така се бяхме изнервили, че накрая решихме да караме всички операции наред. И се оказа, че вместо „WITHDRAW” трябва да се натисне „CHEQUE” – не знам по каква логика е това, но автоматът пусна 4000 лемпири.

Имахме пари, следваше вечерята. През няколко крачки – ресторант за пържено пиле. Друг избор няма. Обходихме по-голямата част от центъра и след половин час се примирихме, че ще ядем пържено пиле. Седнахме в някакво семейно заведение, където една майка шеташе с двамата си синове. Попитаха ни какво сме си избрали – меню нямаше, разни снимки по стените и ние наслуки посочихме неща, които бяха различни от пържено пиле. Оказа се, че Ангел си е поръчал пържени банани със зеле, обилно поляти с кетчуп и майонеза, които той отказа да яде и взе моето телешко с бобена салата, което беше гарнирано и с пресни зеленчуци, стабилно поръсени с омразния ми кориандър. Цял ден не бяхме яли, така че набързо се справихме с вечерята и се върнахме към централния площад.

Вече беше тъмно. Други туристи така и не видяхме и решихме, че едва ли някой ще тръгне да ни ограбва, при положение, че няма никакви други чужденци. Ходехме си спокойно по тъмните улици, разминавахме се с местните, които не ни обръщаха внимание и накрая седнахме в кафенето на площада. До нас беше катедралата на града, която се славеше с часовника си, чиито римски цифри бяха окичени с нетрадиционното IIII вместо IV.

Прибрахме се в хотела и попитахме момчето на рецепцията как да стигнем до Грасиас на следващия ден. Оказа се, че пряк транспорт няма и ще трябва да се повозим на няколко маршрутки.

На сутринта взехме едно такси, за да ни закара до гарата, от която тръгваше маршрутката до Маркала – първа стъпка към Грасиас. Като пристигнахме, маршрутката чакаше пътниците. Качихме се и се започна една безспирна върволица от търговци, които се качваха, за да предлагат всякакви храни и вещи. След повече от 40 минути тръгнахме.

Маршрутката беше на повече от 50 години и побираше към 20 души. Бяхме натъпкани 50. Половината нямаха зъби и не си бяха сменяли дрехите през последните 5 дни. Голяма част ядяха чипс, другите ближеха сладолед. В блъсканицата се провираше мърляво хлапе, което адски приличаше на Мейси Грей и раздаваше билети като се караше наред, ако не му дадеш точно пари. Пътят беше предимно планински, а завоите остри, затова много скоро всички си бяхме близки. На места нямаше асфалт и карахме директно върху скалите. А от уредбата дънеше латино на макс.

След около 2 часа бяхме в Маркала. Оттам трябваше да вземем маршрутка до Ла Есперанса. Тя вече беше на гарата, така че само се прехвърлихме от едната в другата. Този път доста по-малка и още по-стара – бяхме общо 12 души, като латиното се редуваше с балади на Брайън Адамс и Бони Тейлър. Шофьорът караше много внимателно и краткото разстояние от 23 километра, го взехме за около час.

На гарата в Ла Есперанса имаше заведение за бързо хранене и въпреки че маршрутката за Грасиас беше на гарата, решихме, че първо ще хапнем и след това ще продължим.

Много приятна изненада – две порции с готвено пиле със зеленчуци излязоха 3 долара. Нахранени се отправихме към маршрутката за Грасиас. Момчето с билетите се беше излегнало в багажника и ни посочи да се качваме.

Този път пътниците не бяха толкова много.

В Грасиас първо се объркахме и излязохме почти извън града, преди един местен да ни упъти накъде е центъра. По пътя видяхме един от хостелите, за които бяхме чели, и влязохме да питаме за свободни стаи – дадоха ни двойна срещу 13 долара. Оказа се, че сме много близо до центъра и само след 5 минути бяхме пред катедралата на централния площад. След такова дълго пътуване заслужавахме хубаво кафе с фреш. Грасиас е един от центровете за кафе в Хондурас. Седнахме в двуетажното кафе в градската градина и се наслаждавахме на гледката отвисоко.

Вечеряхме в малък ресторант, в който предлагаха местна супа от говеждо месо. Изядохме всички съставки в супата – тиквички, чушки, домати, царевица, юка, банани, само не и месото, което можеше да се сравни единствено с подметка.

На следващия ден искахме да отидем до термалните извори Termas del Rio. Първият вариант беше да ползваме тук-тук. Изворите бяха на 7 километра от града. Спряхме двама шофьори и двамата ни поискаха по 15 долара и ние се отказахме от удобствата на малките триколки, и решихме да пробваме с междуградските автобуси. Срещу 1 долар бяхме пред входа на изворите. А срещу вход от 3 долара и в комплекса с изворите. Нямаше никой друг освен нас и прекарахме 2 релаксиращи часа в басейни с температура между 30 и 40 градуса.

Доволни от приятната сутрин решихме да се върнем пеша в Грасиас. Отвсякъде ни заобикаляха нацъфтели храсти, чиито пъстри цветове изпъкваха на фона на зелените планински масиви покрай които се извиваше пътя. Ходехме под наклон, така че бързо-бързо преодолявахме километрите.

Имаше колчета, които отброяваха всеки километър.

Минахме покрай фабрика за кафе, пред която на огромни найлони бяха разстлани тонове сурово кафе, което се сушеше на жаркото слънце.

На входа на Грасиас видяхме шарен ресторант, който беше накичен със сърца и балони по случай 14 февруари. Менюто беше доста дебело, но без снимки и само на испански. Вече се оправяхме с обичайните ястия, но тук имаше и разни специалитети, които не можехме да си преведем. Така Ангел си поръча една супа плюс още нещо, което не разбирахме какво е, а аз си взех специалитета на заведението. На Ангел му донесоха традиционната за Централна Америка супа с нарязани на едро зеленчуци, а изненадата бяха пилешки гърди с ориз. Моят специалитет беше пилешко в сладко-кисел сос с огромна свежа салата, бобена паста и плочка козе сирене. Поднесоха ни и току-що извадени от пещта тортии. Изпихме и по една местна бира Salva Vida, която не беше никак лоша. И всичко това за 13 долара.

До вечерта се шляхме из оживените улички на Грасиас. Прибрахме се рано, защото ни предстоеше дълъг път на следващия ден. Трябваше да сменим три маршрутки до крайната ни цел – Копан Руинас.

Първата изненада беше, че вместо маршрутка до Санта Роса де Копан ще пътуваме с чикън бъс. Качихме се в автобуса и тъкмо да потеглим, той изгасна. Шофьорът направи няколко опита да запали, но неуспешно. Тогава всички мъже от гарата се стекоха и бутнаха автобуса, който след няколко метра запали. Подробност – никой от автобуса не слезе, докато хората бутаха. Тъкмо пристигнахме в Санта Роса де Копан, и ни привикаха в маршрутката за Ла Ентрада. Тя беше доста мини и почти пълна, като седнахме и ние и повече седящи места нямаше. Но не сме и предполагали колко души могат да се натъпчат в една малко бусче за 13 души. Ангел седна до една 100-килограмова дама, която беше заела по-голямата площ от двойната седалка, а аз се настаних на тройната седалка, където вече седяха двама старци и един младеж със златен зъб. Шофьорът реши, че може да се качват още хора и извади едни ниски дървени столчета, които разхвърля измежду краката на пътниците. До Ангел седна изискана майка с малко момче, което явно доста беше слушало, защото носеше голям букет от шоколади и бонбони, който заемаше допълнително място. Наблъскани до краен предел, очаквахме да потеглим всеки момент. Но се появиха още две жени и един каубой с голямо мачете и няколко чувала. Шофьорът завърза товара върху капака със солидни въжета, каубоят влезе първи в маршрутката като огромната периферия на шапката му отнесе шоколадовия букет на хлапето, а след него се вмъкнаха и двете жени. Само че явно и на тях им беше много тясно, затова те излязоха наполовина през прозорците и вече всичко беше наред.

Въпреки невъобразимата блъсканица, момчето с билетите не се отказваше да събира парите на пътниците като любезно повтаряше “por favor”. Когато хората от последната седалка решиха да слизат, шофьорът им отвори задния багажник и те се измъкнаха оттам.

Като пристигнахме в Ла Ентрада, решихме първо да си починем преди да вземем маршрутката за Копан. Намерихме си една приятна пекарна и още преди да сме поръчали, дотича едно хлапе да ни каже, че маршрутката за Копан тръгва след 5 минути. Докато хапнем и тя вече беше отпрашила, но следващата вече беше на линия. Изчакахме около половин час, за да се напълни като през това време гледахме как местните продавачи атакуват всеки спрял на гарата автобус. Само да се отворят вратите и поне петима търговци нахлуват с легени пълни с храна и напитки.

И маршрутката до Копан беше пълна, но шофьорът подминаваше махащите по пътя, така че не се стигна до блъсканицата от предишната.

В Копан Руинас пообиколихме малко докато се спрем на място за нощувка. Пъхнахме се в един по-луксозен хотел - Graditas Mayas, просто защото ни беше по пътя, но не очаквахме, че ще ни дадат двойна стая за 15 долара.

Хапнахме набързо в един ресторант, където две порции печени телешко с много гарнитура ни излезе 18 долара и тръгнахме към Macau Mountain. От цените в ресторанта се видя, че тук вече си е туристическа зона. Всъщност това е единственото градче в Хондурас, което се посещава от туристи. Близо е до Гватемала и чужденците прескачат за дневен тур до Копан Руинас.

До Macau Mountain си взехме тук-тук, който излезе 2 долара. Macau Mountain е място, където може да се видят всякакви видове птици, които живеят в условия близки до тези в естествената им среда. Тук може да се докоснете до папагали ара или симпатични тукани, които да се покатерят по раменете ви. Входът от 10 долара абсолютно оправдава цената си.

Решихме да се върнем пеша до града. Местните навсякъде ни поздравяваха. Разминавахме се с камиони, чиито каросерии бяха пълни с хора, които дружно се радваха, докато ги снимахме.

Седнахме в една приятна пекарна, в която симпатично момиче не спря да ни обяснява на испански разни неща, от които ние разбрахме много малка част, но пък ни направи чудесно кафе и ни изцеди пресни сокове от портокал и грейпфрут.

Привечер реших да се оставя в ръцете на местен бръснар. Човекът работеше много внимателно и го оставих да изпълни цялата си програма – като взе бръснача и започна наред: коса, вежди, уши, нос... За 15 минути бях като нов и всичко това срещу 2 лева. По въпроса с бръснарите, в Централна Амрерика мъжете ходят редовно, за да оформят прическите и веждите си. Пред салоните винаги има опашка. Виждаш как често дрехите и обувките им са вехти, но прическата винаги е на ниво – кичури, фигури, много гел и вакса.

На следващия ден станахме към 7:30 часа и тръгнахме към Копан. Обектът отваряше в 8, затова като стигнахме, нямаше почти никой. Входът е 15 долара. Влизаш и погледът ти се вдига върху ята папагали ара, които прелитат над теб и врещят неистово. След това пада върху десетки катерици, които тичат из безкрайно високите дървета и поляните. Никой не знае защо маите са напуснали този древен град, обитаван от тях в периода от 5-и до 9-и век. Запазени са много артефакти и храмове, сред които спокойно може да изгубите един предиобед. Големият плюс за нас беше липсата на туристи и възможността да снимаме навсякъде без да внимаваме да не попаднат нежелани субекти в кадъра.

Когато ние излизахме от Копан, автобусите с чужденци паркираха отпред.

На обяд отидохме в една пицария, която си бяхме набелязали предишния ден на връщане от Macau Mountain. Оказа се, че мястото е кварталната фурна и освен хляб, правят и пици, като си избираш какво да ти сложат отгоре. Хората идваха, пазаруваха и си отиваха. Само че в помещението имаше и една голяма маса, на която ние решихме да седнем и да изчакаме да се изпекат пиците. Момичето, което приготвяше пицата, дойде да ни остави дистанционното от телевизора, за да не скучаем, докато тя замесваше тестото. Бяхме си като у дома. Съседите се изредиха да си вземат хляб и да видят чужденците, които са дошли в квартала им. Отново всички ни се усмихваха и ни поздравяваха. А пицата беше неописуемо вкусна!

На връщане към хотела минахме през една агенция, за да си уредим пътуването до Ел Салвадор на следващия ден. Единственият вариант да се стигне дотам от Копан беше с туристическа маршрутка, друг директен транспорт нямаше. Билетът до Сан Салвадор струваше 40 долара. Ел Салвадор също беше в графата „опасни държави”. Да видим как се минава границата между двете най-рискови страни в региона.

*

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИЗА ПЪТУВАНЕ В ХОНДУРАС:

- Отидете в Копан рано сутрин, когато туристическите групи от Гватемала още не са пристигнали.

- В Macau Mountain може да се снимате с дресирани папагали ара, които с удоволствие ще позират с вас. Това няма да ви струва нищо, просто се отбийте на площадката, където обучават птиците. Усещането да тъпчат по главата ви, докато разперват крила е незабравимо.

- Копан се намира на не повече от 15 минути пеша преди табелата на Копан Руинас, така че няма смисъл да взимате такси или тук-тук. Просто продължете по пътя, подминавайки настоятелните шофьори, които ще ви убеждават, че е далече.

- Ако сте в Грасиас, не пропускайте да отидете в Termas del Rio (информация тук). Намират се на 7 километра от града, но всеки автобус в посока Санта Роса де Копан ще ви спре пред входа на комплекса.

*

Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!