За величествената катедрала на Леон, най-добрия музей в Централна Америка и една запустяла ботаническа градина

След началото на разказа за Никарагуа, ето и продължението:

Събудихме се рано-рано и към 6:15 часа бяхме на пристанището, откъдето в 6:30 трябваше да тръгне фериботът за Сан Хорхе. Нещото, което ни очакваше, приличаше по-скоро на дървено корито, ама много старо. Това обясняваше ниската цена на билета. Решихме, че ще рискуваме и ще се качим, защото следващият ферибот беше след половин час. Като влязохме в салона за пътници, стана още по-страшно. Някакви остатъци от седалки и изпочупени дървени пейки, разхвърляни торби навсякъде и тълпа от ранобудни местни. Нямаше и помен от туристите, с които пътувахме на идване. По едно време се появи и капитанът, който слезе по една стълба надолу и запали със заглушаващ шум мотора, от който излезе черен дим. Явно бяхме готови да тръгваме.

Е, не потънахме и след час бяхме на брега на Сан Хорхе. Едва стъпили на земята, един развълнуван дядо дойде и ни замаха да се качваме на автобуса му. Оказа се, че има директен автобус до Манагуа, който изчаква сутрешните фериботи. Голям късмет! Седнахме си в чикън бъса и след няколко часа бяхме в Манагуа.

Столицата ни беше транзитна точка. Оттам трябваше да вземем автобус за Леон. Решихме да се поразходим малко и да се ориентираме къде е гарата, която ни трябва, защото тази, на която бяхме пристигнали, не беше същата, от която тръгват автобусите за Леон. След около 30 минути мотаене из върволиците народ и безкрайните сергии по тротоарите, решихме, че ще си вземем такси до гарата. Спряхме един шофьор, който изглеждаше благонадежден и набързо спазарихме един курс срещу 5 долара. Оказа се голям бъбривец, който не спря да говори през целия път, въпреки че осъзнаваше, че или ние трябва да проговорим испански, или той български, за да се разберем, но това не му пречеше да ни обяснява постоянно някакви неща. Оказа се, че гарата е на другия край на града. Предложи ни да ни закара до една друга гара, по-близка, откъдето да си вземем маршрутка до Леон, но при положение, че има чикън бъс, ние бяхме твърдо против ниските маршрутки.

Още не слезли от таксито и ни повлякоха към автобуса за Леон. Само че на нас така ни се пикаеше, че отказахме да се качим преди да сме отишли в baños. И тогава човекът обясни нещо на шофьора и ни поведе из едни сергии, докато стигнем до някаква ултра мръсна тоалетна, сравнима само с тази в „Трейнспотинг”. Нямахме избор след това любезно съпровождане.

Автобусът си ни чакаше и потеглихме веднага като се качихме. След около час и половина бяхме в Леон. Билетът за автобуса струваше 45 кордоби, което е около 3 лв.

Спряха ни в покрайнините на града, защото всъщност автобусът само минаваше през Леон, крайната му дестинация беше друга. Вече толкова бяхме пътували, че решихме да походим пеш до центъра.

По пътя седнахме в една кръчма, в която беше пълно с местни, които бяха много шумни, но ние пък бяхме много гладни. Дадоха ни едно меню, от което се оказа, че предлагат само половин пиле със зеленчуци и четвърт пиле със зеленчуци – какъв избор! Взехме си по четвърт пиле и зачакахме да ни сервират. През това време местните проявиха интерес към нас и не спираха да ни зяпат като постоянно ни пускаха някакви стари мексикански класики от ретро джубокса, който беше точно до нашата маса.

След около половин час ни донесоха едни огромни порции с пиле печено на жар и салата от пресни зеленчуци. Излапахме набързо всичко и решихме да се спасяваме, защото след 30 минути мексиканските шлагери на макс, малко трудно се търпи.

Оказа се, че не сме далеч от центъра. След около 20 минути видяхме белите кубета на катедралата.

Следващата ни цел – хостелът Lazy Turtle, за който имаше много добри отзиви в нета. Оказа се, че няма свободни места и ни насочиха към къщата на съседката на отсрещния тротоар на улицата. Една усмихната лелка ни приветства, разтвори една тройна стая и една с 8 легла и ни каза, че ако искаме тройната ни я дава за 18 долара, като няма да пуска трети човек в нея. Веднага се съгласихме, имаше си и собствена баня. В другата стая се плащаше по 5 долара на легло.

Преди да се впуснем из колоритните улички на Леон, решихме да отскочим до офиса на „Тика Бъс”, за да си вземем билети до Хондурас. Срещу 35 долара ни продадоха билет до Тегусигалпа, с включен трансфер от хостела до гарата на „Тика”, която впоследствие се оказа, че е извън Леон.

На връщане от гарата се спряхме на една симпатична френска пекарна – „Pan y paz” (какво му трябва на човек освен хляб и мир), в която имаше всякакви вкусотийки, а и слънчев заден двор с много цветя и котки. Решихме, че вечерята ще бъде тук – кишове, кроасани, кокосови сладкиши и въобще малко носталгично европейски кулинарен полъх.

Бялата катедралата в центъра на Леон е внушителна. Площадът отпред е обсипан с пейки, по които местните клюкарстват до късно вечер. И ние си взехме по един фреш и поседнахме малко да усетим атмосферата на Леон и да погледаме жителите му в задушната февруарска вечер.

На следващата сутрин първо отидохме в „Pan y paz” и оттам в изключително красивата църква El Calvario. После беше ред на катедралата, която освен отвътре, може да разгледате и отгоре. Качихме се на покрива, където ни накараха да се събуем, защото всичко беше нововаросано. Слънцето така ярко се отразяваше по белите кубета, че очите са затваряха от самосебе си. Тъй като това е най-високата сграда наоколо, панорамата, която се открива е толкова пленителна, че рискуваш дълго време да се взираш в хоризонта и да не усетиш кога лицето ти е изгоряло от жарещите лъчи на слънцето. Входът за покрива е 3 долара.

На път към Museo de Arte Fundación Ortiz-Guardián – най-добрият музей в Централна Америка, пийнахме по половин литър зелен фреш от ябълка и краставица и бяхме готови да се потопим в света на съвременното изкуство. Музеят е абсолютно задължителен за всеки, който поне малко се интересува от изкуство.

Първата изненада е входът, който е само 1 долар. Срещу тази смешна цена посещавате две красиви сгради с 11 зали, в които се съхранява изкуство от епохата на Ренесанса, през годините на колониализма до творби на модернисти и постмодернисти, както и изключително богата колекция от съвременно изкуство от цяла Централна Америка. Едната от залите е отредена за гостуващи изложби. Зарадваха ни с портретите на Пикасо.

Чудесния предиобед решихме да завършим с някакво местно удоволствие за пиене, което може би е било много вървежно преди фрешовете да го засенчат. Лавката беше точно до нашата къща и никой не влизаше да си купи, но ние от любопитство решихме да пробваме какви са тези шарени чашки с плодчета. Поръчахме си две малки чаши и лелята включи една машина, която издаваше невероятен шум. Оказа се, че троши лед. Та напитката всъщност е натрошен лед, полят с плодов сироп и малки плодчета – череши и боровинки. Направо ти залепват устните от сладост.

Следобедът беше за ботаническата градина, която се намираше извън центъра. Никъде не видяхме никакви табели, но имахме адрес, който следвахме. Видяхме надписа CIMAC и се зарадвахме, че сами я открихме. Нямаше жива душа наоколо. Преди да ни пуснат из градината, трябваше да изслушаме кратката лекция на една дама, която се опитваше да говори някакъв английски. Показаха ни гордостта им – една сърна, и ни пуснаха из алеите. Градината беше пълен пущинак, всичко беше изгоряло и нямаше никакви растения. В Lonely Planet я описват като забележителна, но явно я бяха занемарили, защото в градината на нашата хазяйка имаше повече цветя и дървета, отколкото тук.

Вечерта хапнахме в някога луксозен ресторант, който сега изглеждаше позанемарен, но за сметка на това ни приготвиха вкусни омлети, които отсъстваха от менюто. Явно сред клиентите нямаше чужденци, затова ни се зарадваха и казаха, че ще ни приготвят каквото поискаме. По червените стените се гонеха гекони, на които никой не обръщаше внимание.

Вечерта се прибрахме и не пропуснахме да съобщим на домакинята, че на сутринта ще излезем около 5 часа, за да остави отключена входната врата. Очакваше ни Хондурас! Хондурас е страната с най-много убийства на човек от населението в света - 82 убийства на 100 000 души (данните са от 2011 г.). Май ще трябва да внимаваме...

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

- Билетите за покрива на катедралата в Леон се продават на гърба на катедралата. Цената им е 3 долара.

- Автобусът от Леон за Хондурас преминава през много градове в Хондурас, не само през Тегусигалпа и Сан Педро Сула, както е обявено. Цените в офиса на „Тика бъс” са само до тези два града, но като се качите в автобуса, кажете на водача къде искате да слезете и той ще ви изчисли сумата, която трябва да доплатите, за да слезете някъде по пътя между Тегусигалпа и Сан Педро Сула.

- Вулканът Серо Негро (Cerro Negro) близо до Леон е любимият за почитателите на вулканинга. Срещу 30 долара може да се спуснете по вулканичната повърхност, яхнали дървен борд. Ако проявявате желание да пробвате, компанията, която организира такива турове, е тук.

*

Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!