Коста Рика - за екстремния път до Монтеверде, сините пеперуди и зелените жаби с червени очи

След като се прибрахме от Корковадо, отидохме директно да хапнем и случайно забелязахме, че сме си взели нежелани подаръци от джунглата. По краката ни бяха залепнали известен брой кърлежи, въпреки че бяхме с дълги панталони. Оказа се, че местните гадинки не се всмукват като тези у нас. Просто здраво се бяха залепили за кожата. Затова репелентът е задължителен, дори и когато сте с дълъг панталон.

Последна нощувка при колоритната фамилия на Фани Лу, която винаги беше на пост пред къщата. Имаше си една пейка, на която само събеседниците се сменяха.

Предстоеше връщане в Сан Хосе, където щяхме да пренощуваме и на другия ден да заминем за Монтеверде, където най-сетне да видим прословутите костарикански жаби, които са емблема на страната по всички туристически пътеводители.

След 9-часово пътуване пристигнахме в Сан Хосе. Купихме си билети за Монтеверде, защото автобусът тръгваше от същата гара, на която пристигна този от Пуерто Хименес. Решихме да експериментираме малко с намирането на друг хостел в Сан Хосе и да не спим в същия, в който бяхме попаднали преди 3 дни. Не че „Пангеа” беше лош, просто беше прекалено туристически. И се започна едно обикаляне из разни съмнителни места, 90% от които предлагаха стая на час и ни гледаха неразбиращо как така ще наемаме стаята за нощувка. В това търсене си има известен чар, защото попадаш по места, които едва ли някога би посетил при други обстоятелства. С много ръкомахания и писане по разни бележки се разбирахме с дамите на т.нар. рецепции, че явно това не е мястото, което търсим. И така пак си се върнахме в „Пангеа”.

Направихме една продължителна разходка из Сан Хосе. Когато вече си бил в един голям град, той не ти изглежда толкова хаотичен и започваш да го харесваш повече. Отбихме се пак в заведението на самообслужване на главната, където ни бяха запомнили. Посрещнаха ни с гигантски порции телешко с картофи и гуакамоле. Седнахме пред театъра, изядохме по един сладолед, както правят всички местни и мръднахме малко встрани, където беше китайският квартал. Там е краят на една доста обширна пешеходна зона, в която са съсредоточени повечето заведения. Оттам тръгва и главната улица, по която са разстлани множество чаршафи, на които са наредени всякакви пластмасови дрънкулки и играчки, както и сергии с приготвени на място печени меса и зеленчуци. Дълго след като си отминал пушекът от скарите продължава да те преследва.

Рано на другата сутрин – в 6:30 часа тръгваше автобусът за Монтеверде. Бяхме на първата седалка. Преди да потегли, шофьорът се прекръсти и целуна кръстчето на врата си, решихме, че е силно вярващ. Ако знаехме какъв път ни очаква и ние щяхме да се прекръстим. Освен че беше високопланински, пътят беше адски тесен и нашият автобус по никакъв начин не можеше да се размине с идващ насреща автомобил. На места имаше отбивки, където на няколко пъти с притаен дъх чакахме на сантиметри от дълбоките урви, за да се разминем. Когато видяхме табелата, че Монтеверде е на 40 км се успокоихме, че след половин час сме там. Въпреки че в гайда пишеше, че пътят е 4 часа, а бяха минали само 2. Обаче с този път и с тези непрестанни завои взехме разстоянието за час и половина. Пътят го разширяваха, което допълнително създаваше проблеми, защото на много места изчаквахме машините да го освободят, за да преминем, но все пак след време явно няма да е толкова екстремно.

Като пристигнеш в Монтеверде, на минутата забравяш какво си преживял, за да дойдеш дотук.

Първото, което ти прави впечатление, е температурата, която е паднала с десетина градуса и няма и помен от пека в столицата. Свеж планински въздух, цъфтящи храсти и колоритни къщички. Автобусът спира в центъра на Монтеверде, а в подножието се вижда и съседният град Санта Елена, където е доста по-урбанизирано и има повече хотели, но ние искахме да останем нависоко, затова решихме тук да се поразтърсим за някоя къща за гости.

След изкачване по една почти отвесна улица и питане насам-натам, намерихме едно хотелче – Casa Celeste, което беше много добре устроено, за 25 долара си имахме стая с двойно легло и баня с топла вода. Малко разяснение за двойните легла – ако искате двойна стая, често ви предлагат стая с две легла, които обаче са доста широки и спокойно двама човека могат да спят на едно от леглата. Една такава стая излиза около 40 долара. Когато обаче попиташ дали нямат нещо по-евтино, те ти предлагат единична стая, в която леглото също е двойно, така че всеки път искайте да видите както двойната, така и единичната стая.

В Монтеверде планирахме да отидем до фермата за пеперуди Monteverde Butterfly Garden и до Ranario – мястото, където можеше да се видят много от видовете жаби, които обитават Централна Америка.

Пеперудената ферма се разглеждаше с гайд, а входът беше 15 долара. Оказа се, че фермата се държи от американец и канадка, които взимат доброволци, за да помагат в градините, а освен това и да развеждат туристите, като се предлагаха турове на английски и на испански. Във фермата идваха и ученици, които прекарваха часовете си по биология там. Тяхното обучение също беше задача на доброволците. Ние бяхме единствените посетители и момичето, което ни съпровождаше, беше много любезно и обясняваше подробно целия процес по отглеждането на пеперудите. Имаше и всякакви други насекоми, които можеше да разучиш отблизо – ние нямаме никакви проблеми с допира до инсекти, затова оставихме огромните хлебарки спокойно да си полазят по ръцете ни, възхитихме се на богомолките, които също нямаха против да се разходят по блузите ни, всякакви скакалци и бръмбари ги последваха...

Когато влязохме в градините погледите ни се раздвоиха между колоритните пеперуди и красивите растения около които те кръжаха. Тук бяха и огромните сини пеперуди, които видяхме в Корковадо. Имаше места, където захранваха пеперудите с банани, бяха скупчени на едно място и с малко по-ловки движения можеше да се хванат. Момичето ни показа как да хванем крилата им, за да не ги увредим и успяхме да подържим тези сини гиганти за момент. След като приключи турът с гайд може да останеш в градините колкото поискаш. Затова ние се върнахме из различните пространства и прекарахме още около час в гонене на пеперуди.

На излизане попитахме за някое място, където да хапнем. Близо до фермата имаше приятен семеен ресторант, където ни сервираха типичен местен обяд, който освен печените пилешки пържоли със зеленчуци включваше традиционна бобена паста и подправени банани. Седяхме си навън, слънцето печеше, хапвахме вкусна храна и пиехме фрешове от ананас – пълна идилия!

Следваше жабешкото езеро, което се оказа един голям терариум с много аквариуми, в които бяха разпределени жабите. И там турът беше с гайд. Ние си взехме комбиниран тур жаби + насекоми, който струваше 17 долара. Не останахме впечатлени от мястото, защото повечето от жабите изобщо не ги видяхме, оказа се, че са активни нощем, а ние бяхме там следобяд, а насекомите бяха същите като тези, които вече видяхме в пеперудената ферма. Поканиха ни да се върнем вечерта, когато можеше да видим жабите в пълния им блясък. Билетите важаха за целия ден.

И наистина когато вечерта се върнахме, преживяването беше съвсем различно. Нямаше гайд, дадоха ни по един голям фенер, защото навсякъде беше пълна тъмница и сами трябваше да търсим жабите из бурната растителност. Вглеждаш се, промъкваш лъча светлина между листата и изведнъж виждаш зелена красавица с червени очи. Останахме сред жабешкото царство повече от час пленени от разноцветните индивиди, необезпокоявани от никой друг.

Когато си тръгнахме, минаваше 9 вечерта и по улиците нямаше никой. Всичко беше затворено, а ние не бяхме вечеряли. Нямахме и никакви запаси в хотела, така че трябваше отново да пристъпим принципите си и да влезем в единствения отворен ресторант в града – „Johnny’s Pizza”. Тежки бели покривки, плътни червени салфетки, заглушена светлина и опънати като струна сервитьори. Ние все пак досега бяхме гледали жаби и въобще не бяхме облечени подходящо за мястото. Не знам откъде в планината се бяха намерили толкова официално облечени дами и господа, но бяха там. Кухнята беше италианска, предимно пици, като пещта беше в единия край на салона и лично проследихме как опекоха нашата, но най-вкусното, което опитахме беше домашно приготвената лимонада, в която плуваха голямо количество ментови листенца. Чуден завършек на един изключително приятен ден в Монтеверде.

На сутринта ни очакваше изненада. Валеше като из ведро и беше голям студ. Изтичахме до гарата, където отново ни сюрпризираха. Касиерката отказа да вземе доларите ни и поиска колони. Ние пък нямахме, часът беше 6 сутринта, всичко беше затворено, а банкомат в Монтеверде няма.

Ситуацията се поизнерви и решихме, че ще предложим доларите на шофьора, който все още не беше пристигнал. Оказа се младеж, който не говореше английски (естествено), но разбра какъв е проблемът и каза, че няма проблем. Занесе доларите при касиерката, която след някакъв дълъг разговор подаде сърдито два билета – естествено беше си отмъстила и ни беше дала билети, които не бяха един до друг, но щяхме да го преживеем. Макар и трудно! Оказа се, че до мен седи майка с хлапе на поне 3 години, което не спираше да хленчи. Жената, за да му запуши устата постоянно го кърмеше. Най-комичното беше, че когато спря да го кърми майката извади един огромен пакет чипс и момчето започна да си хрупа. Пред Ангел пък седяха съпругът на дамата и по-големият син, който не спря да повръща през целия път, но това не му пречеше да си хапва чипс и да пие от двулитровата семейна бутилка „Кока Кола”.

Планът ни беше като пристигнем в Сан Хосе, бързо да намерим гарата на „Тика бус”, с които да отпътуваме за Гранада в Никарагуа. Според картата в гайда, гарата е в центъра на Сан Хосе, точно до Китайския квартал. Пристигаме малко след 10 часа, автобусът тръгва в 13. Следва едно безкрайно мотаене, докато намерим гарата и когато най-накрая откриваме заветното място, се оказва, че това е просто каса, от която може да си купиш билет, а автобусите тръгват от съвсем друго място. Часът е вече 11:15, момчето не иска да ни продаде билети, защото трябвало да сме на гарата 45 минути преди тръгването, а автобусът всъщност заминава в 12:30, а не в 13 ч. Имахме половин час, за да стигнем до гарата, таксито беше неизбежно. Качваме се на първото спряло, питаме за цена, мустакатият чичко ни сочи, че си има таксиметър. Скачаме бързо и му даваме адреса на гарата. И тоя човек как успя да попадне във всички задръствания и да не пропусне един червен светофар – не знам. Освен това в един момент таксиметърът надвиши сумата, с която ние разполагахме. Печеше се скандална ситуация...

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

- Когато сте в Монтеверде отидете в жабешкото царство Ranario след 19 ч., няма смисъл да ходите преди това, всички жаби са се покрили. Там има и пеперудена ферма и комбинираният билет с Ranario ще ви се стори по-изгоден, но Monteverde Butterfly Garden (сайтът им е тук) е много по-добре организирана.

- В Монтеверде няма банкомат, но и в Ranario, и в Monteverde Butterfly Garden може да платите с карта, както и в ресторантите. Билет на гарата обаче не може да си купите с карта.

- Ако търсите спокойно и тихо място – то Монтеверде е за вас, ако обаче искате да отидете и да се забавлявате вечер - спуснете се към Санта Елена, ще ви отнеме около 40 минути, за да стигнете пеша от единия град до другия.

*

Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!