Коста Рика – за хрупкавата юка, разговорите в автобусите и джунглата на Корковадо

След първа част от 35-дневното пътешествие на Здравко и Ангел из Централна Америка, следва втора – Коста Рика.

Пътят от Давид до границата с Коста Рика е около час и половина. Минахме сравнително бързо границата откъм Панама, но на Коста Рика почакахме доста дълго, докато дойдат да ни проверят багажа, което беше пълна формалност, защото ни накараха само да си разтворим раниците и дори не погледнаха в тях.

По пътя към Сан Хосе спряхме за обяд. Ангел си поръча телешко варено, в което плуваха всякакви едро нарязани зеленчуци, както и тиква, банан и четвърт кочан варена царевица. Аз открих местния заместител на картофите – пържената юка, която е доста по-плътна от картофа и има хрупкави влакна, макар че на пръв поглед изобщо не се различава от него. Сервираха я като гарнитура към печеното пилешко бутче и салатата от домати и краставици, която изненадващо беше с кориандър, най-отвратителната за мен подправка.

След около 9 часа път пристигнахме в Сан Хосе.

В града няма обособена гара, на която да спират всички автобуси. Всяка компания си има своя гара, затова е добре да проверявате къде спира автобусът, който предстои да вземете. Заедно с двете момичета, с които пътувахме от Давид, си взехме едно такси и се насочихме към хостела, който те си бяха резервирали – „Пангеа”. Стая за шестима струваше 14 долара на човек. Хостелът си беше един малък комплекс, в който освен десетки стаи имаше бар, който вечер ставаше дискотека, обособен интернет кът с няколко компютъра, които се ползваха безплатно, басейн с шезлонги, туристическа информация с трипове до всички кътчета на Коста Рика, а най-голямото предимство бяха огромните бани с по няколко душкабини, в които имаше и топла вода. Нощуващите в хостела получаваха гривни, но не и ключ от комплекса, имаше си портиер, който стоеше на пост денонощно.

Имахме няколко часа за разходка из столицата. Оказа се, че хостелът е на по-малко от 10 минути пеша от центъра и бързо се озовахме из пешеходните зони на града.

Националният театър в Сан Хосе, Коста Рика

Минахме през Националния театър, най-красивата сграда в Сан Хосе, пред която имаше спретнат площад, а по дърветата отпред хвърчаха хаотично зелени папагали. Явно тук това бяха местните врабчета. Бяха накацали и по оградите, по светофарите...

Намерихме си едно заведение на самообслужване, където ни посрещнаха с голяма усмивка и ни подготвиха едни великански порции от по няколко ястия, с които трудно се справихме. Печените зеленчуци и телешкото месо бяха на почит в заведението като към тях прибавяха всякакви салати, които естествено бяха богато поръсени с кориандър.

Вечерта се двоумяхме дали на следващия ден да продължим към Националния парк Тортугеро, където ако си в подходящото време може да проследиш как мътят костенурките, но ние не бяхме в този сезон, следователно можеше и да не видим нищо, или пък да отидем до другия голям природен резерват Корковадо, където пък в джунглата можеше да се натъкнеш на тапири, тукани и папагали ара. Решихме, че ще пътуваме към Пуерто Хименес и оттам ще си вземем тур до Корковадо.

На сутринта разпитахме на рецепцията откъде тръгват автобусите до Пуерто Хименес и решихме, че ще ходим пеша до гарата, която се намираше на няколко пресечки от хостела или около 20 минути бърз ход според момчето, което ни упъти. Положението около гарата беше трагично – въргалящи се по улиците клошари и носеща се смрад от разлагащи се плодове и зеленчуци. Оказа се, че има пазар наблизо и никой не си беше събрал боклука след края на работния ден. Имаше две гари една срещу друга, отидохме първо на грешната, която изглеждаше малко по-представително, но ни отпратиха на отсрещния тротоар. Билетите до Пуерто Хименес струваха 15 долара, а пътят 9 часа. Тръгнахме с почти празен автобус.

Дойде време да опиша и хората около нас – много добронамерени, много усмихнати и... много дебели. Толкова дебели хора на едно място досега не бяхме виждали. Една от основните причини за това беше неправилното хранене, всички наоколо бяха отворили пакет чипс и пиеха газирани напитки. Това, че прясно изцедените фрешове по улиците, които предлагаха в половинлитрови халби, струваха по долар или два, никой не забелязваше, всички пиеха „Кока Кола”, много често двулитрови бутилки, които се разменяха между пътуващите. Пакетите с бананов чипс бяха огромни, като имаше и такива от по половин килограм.

Иначе там общуват така, както ние отдавна сме престанали. Може би фактът, че няма интернет покритие из цялата страна, помага на хората просто да разговарят помежду си. Никой не е зает с телефона си, всеки комуникира с хората наоколо. Просто сядат и започват да си говорят с човека до себе си. И продължават през целия път.

Пътят до Пуерто Хименес беше доста екстремен с безкрайни завои. Добре, че автобусът спираше през цялото време, за да се качват пътници, за да може да поемем глътка „равновесие”.

Пуерто Хименес е много малко градче с население под 2000 души. Служи за отправна точка към Националния парк Корковадо, затова е доста популярно сред туристите и има достатъчно места за нощуване. След кратка обиколка решихме да се установим „При Фани Лу” – къщата беше изцяло дървена, двуетажна, като на първия етаж живееше Фани Лу с цялото си семейство, което беше доста многобройно, а на втория етаж имаше 4 стаи, които бяха за гости.

Платихме по 20 долара за стая на вечер и решихме да излезем, за да видим дали може да си организираме екскурзията до Корковадо на следващия ден.

Екскурзиите варират между 60 и 80 долара на човек в зависимост от продължителността и входа, през който влизате в резервата. Ние нямахме избор, защото беше останал само един свободен водач за следващия ден, който щеше да ни води по нов маршрут – Sector El Tigre, който пък маршрут щяха да отворят официално следващата седмица, но от няколко дни организирали предварителни походи. Предупредиха ни задължително да си вземем репелент против насекоми (в агенцията продаваха, така че си взехме от тях), вода и храна, защото турът продължаваше 8 часа, и удобни трекинг обувки. Ние по-удобни обувки от кецовете, с които бяхме, нямахме, така че тази препоръка нямаше как да я изпълним. Водачът щеше да дойде в 7 сутринта и да ни вземе от къщата за гости.

Подминахме ресторантите на централната улица, които бяха пълни с туристи и почти на изхода на градчето седнахме в една пицария, в коята нямаше никой. Всъщност тук всички ресторанти бяха пицарии, но предлагаха и други неща за хапване. Постепенно заведението се напълни с местни и разбрахме, че не сме сбъркали с избора. Аз лесно си избрах пицата, но Ангел искаше супа. И момчето започна да му обяснява на испански, че има някаква, но така и не разбрахме каква е. Рискът се оказа оправдан, супата беше от морски дарове и беше много вкусна, както и пицата. Изпихме и по една половинлитрова халба с фреш от ананас и маракуя и накрая платихме 28 долара. Там, където имам информация за сметките, ще споменавам, за да знаят бъдещите пътешественици какво ги очаква. Всъщност Коста Рика е най-скъпата дестинация по маршрута.

На другата сутрин, още преди 7, Джовани ни чакаше пред къщата. Майка му работела в италианска фурна, затова така го е кръстила. Беше още студент, говореше чудесно английски и беше много общителен, така че предстоеше един приятен ден. Оказа се, че ще сме само ние двамата, други желаещи след нас не са се появили. Транспортираха ни с джип близо до Корковадо и ни оставиха да се катерим към входа на резервата. Катерене с кецове в джунгла! Добре, че не беше много мокро.

„Vámonos a la jungla!” – каза Джовани и поехме. Усещането е много странно, чуваш отвсякъде крясъци на птици, шума на листата върху които стъпваш, шума на листата, които падат, стичащи се капки... И в същото време една тишина... И невероятна влага. Около теб дървета, на които не им се вижда краят, всякакви странни растения и цъфтящи лиани. Първата изненада ни сполетя още в началото на тура – огромните сини пеперуди (blue morpho), които прелитаха над главите ни те оставят без дъх с красотата и размерите си. Бяхме така впечатлени от тях, че след няколко дни посетихме ферма за пеперуди, в която отблизо се запознахме с тези чудеса на природата.

Едва не настъпих друга красавица – яркочервена змия с черни пръстени, за която Джовани каза, че е много отровна. Той си носеше няколко книги, от които ни четеше за видовете, които срещахме – предимно птици и растения. Натъкнахме се и на няколко маймунки, но те бяха толкова високо, че трябваше да ползваме бинокъла на гайда, за да ги забележим.

По едно време седнахме да хапнем на една открита поляна, която завършваше с отсечена скала, от която се откриваше страхотна гледка към съседната планина, където пък едва се виждаха едни малки къщурки. Приказна панорама! А до нас пък за първи път видяхме как расте ананас.

Продължихме по стръмните пътеки, заобиколени от растения, чиито листа спокойно биха ни послужили за дрехи. Надявахме се да видим тукани. Тапирите ги бяхме отписали, защото на тях им трябват равнинни терени, пък ние си бяхме в планината. Изведнъж Джовани подскочи рязко назад. Едно синьо кълбо се беше свило на пътеката. Оказа се, че е някаква змия, която е изключително рядка и силно отровна. Снимахме я внимателно, защото гайдът искаше да предостави снимки на туристическата агенция.

След известно време срещнахме една група възрастни британци, които изпаднаха в ужас като разбраха, че сме срещнали отровна змия, а пък Джовани с гордост показваше снимката на другия водач.

След 6-часовото мокро и задушно приключение из джунглата се отчетохме с няколко маймуни, две отровни змии, един папагал ара и разни дребни гущери (доста скромно откъм фауна), безброй вековни дървета, безкрайни цъфнали лиани и спиращи дъха гледки, които и до днес не сме забравили. Без да разберем си бяхме взели и нещо за вкъщи...

Полезни съвети за Коста Рика:

- Ползвайте местната валута - колон. Навсякъде може да пазарувате с долари, но цените се завишават.

- Ако планирате да отидете в Корковадо и нямате място за планински обувки (като нас), вземете си чифт трекинг чорапи – ще ви свършат чудесна работа и с кецове. Теренът е много неравен и вероятността да се появят мазоли е голяма.

- Фурната в Пуерто Хименес отваря в 5 сутринта, така че няма нужда да се зареждате с храна от предишната вечер за прехода си в Корковадо.

- От агенциите предлагат едни дълги списъци със задължителни неща, които да носите по време на трекинга, включително 2 бутилки минерална вода на човек. Не забравяйте, че всичко това трябва да го носите на гърба си, така че преценете дали ще имате нужда от тези вещи. Ние и двамата имахме по 1 бутилка с вода и ни беше достатъчна. Но не забравяйте да си вземете репелент против насекоми!

*

Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!