В няколко поредни материала Милена Йоцова разказва за пътешествието си из африканските земи. Ако сте пропуснали началото, прочетете първа част и втора част.
*
2 август
В ранното утро потегляме към сърцето на Етоша, ще спим в Окакуйо, държавен туристически лодж, нещо от рода на български Балкантурист. Не е никак лошо като условия, но лично аз предпочитам по-малки, уютни и частни места за настаняване. Всъщност на кого му пука, тук сме за една нощ. Следобед отново предстои safari drive, но на мен ми идва малко в повече и решавам да остана в лагера. За което въобще не съжалявам. Най-хубавото на този лагер е езерото (waterhole), към което има перфектна видимост, а там се събират всякакви животни и птици, за да пият водичка. Принципно почти във всеки лагер има такова езеро, но тук е съвсем близо, поставени са пейки и човек може да се наслаждава изцяло на пейзажа и животните.
Сядам на една пейка в късния следобед с кутия цигари и сок в ръка.
И времето спира, а аз съзерцавам парада на животните. Не че парадират, за сетен път се уверявам каква изумителна хармония е създала Майката природа. Стадо слонове се задава бавно от далечината, пристигат до водата и започва ритуал на пиене, къпане и игра.
Двадесет и три слона са, броя ги няколко пъти, на различна възраст и с различен ръст. Има около шест-седем слончета бебета, които гледат много да не се отдалечават от мамите си. Няма бутане, шум, показност, всеки се наслаждава по своему, без да пречи на останалите. Мога да ги наблюдавам с часове. В един момент малко преди залеза те обаче потеглят по обратния път, стадото слонове. Остава само един, явно не му се тръгва.
В този момент от другата страна на езерото се появява черен носорог и това предизвиква див възторг у нас, двуногите. Камери щракат, светкавици блестят, оживление! В това време слънцето си спуска някъде там, небето пламва и тези чадъровидни акации така се открояват на фона на неописуемите тонове, със силуетите на слона и носорога до водата, че ми идва да крещя от благодарност за красотата, която ми се подарява. Не го правя, вместо това запалвам една цигара и изпадам в напълно трансцедентално състояние.
Докато не пристига Рос с чаша уиски в ръка, която галантно ми поднася, часът наближава седем и след малко ще ходим да похапваме.
Отпивам глътка и усещам, че нещо не е наред. С мен. Опааа, нормално неразположение за чувствителни хора в Африка. Спестявам следващите дванадесет часа, голямо прочистване настана, отвсякъде, кошмар. Добре че бяха добрите приятели Ната, Рос и Стан да ми донесат лимони, иначе си бях жива заминала. Дали беше африкански вирус, прекалено много емоции, леко изтощение, не знам, но на другата сутрин се чувствах толкова отмаляла, че едва се влачех. Слонът, носорогът и залязващото слънце обаче ми се запечатаха толкова ярко като картина, че и досега като си я представя, ми иде да се поклоня дълбоко пред Земята.
*
3 август
Това е денят, изцяло посветен на парка Етоша и каране из саваната в търсене на диви животни. Страхотно е да попаднеш на интересни находки, най-вече от семейство котки, но за мен е и малко скучновато. Залостен си постоянно в колата, не можеш да слезеш и се друсаш надолу нагоре. Следващия път обмислям да направя пешеходно сафари - нашият гид Тим казва, че се организират и такива.
Този ден изкарваме седем часа в каране из парка. Плюсовете са – леопард! Ах, тези приказни животни, толкова рядко срещани, криещи се свенливо от хорските погледи. Добре че човешката солидарност е особено валидна на пътя, та добър мъж ни разкрива къде се крие красавецът, иначе лесно можехме да го пропуснем. Стои полегнал в храсталака, под едно дърво на около десет метра от пътя. Леко се слива с тревата и растителността наоколо. Фантастично животно е, едно от любимите ми. Това е гвоздеят за мен в този ден! Очевидно вече сме леко разглезени, щом не се спирам подробно на стадата антилопи, зебри, слонове и между другото, големия брой жирафи, които виждаме.
Натето снима така, сякаш животът й зависи от това, тя просто много обича да прави снимки. Рос е по-умерен, но и той се изкушава. Ние със Стан сме железни, само пълним очи. То всъщност няма и смисъл четирима души да снимат едни и същи картини, при положение че Натето и Рос са страхотни фотографи. Използваните снимки тук са изцяло тяхно дело. Караме, спираме, дебнем, наблюдаваме.
В един момент ни спира джип, чийто шофьор съобщава, че на около пет километра от мястото където сме, се е разположило семейство лъвове край пътя, разкъсващи и похапващи антилопа за обяд. Доколкото позволява черния път, се забързваме в посоката, на пътя междувременно мълвата се е разпространила, и скоро се заформя малка общност, обединена от желанието да присъства на лъвския обяд. И ето, внезапно пред нас се изпречват към 10-15 коли и ние разбираме, че целта е достигната. Е, не мога да си кривя душата, не всеки ден човек вижда буквално на два метра от себе си лъвове, дотолкова заситени от месцето на антилопата кудо, че блажено да се излежават, с пълно пренебрежение към тълпите хора, снимащи като бесни.
След известно чакане заемаме сравнително удобна позиция, Ната не е много доволна, но това е положението. Пак ми прави впечатление отношението на животните – напълно неутрално и равнодушно. Не ни обръщат внимание – татко, мама и две малки лъвчета, големи палавници. По едно време мама лъвица се ядосва на татко лъв, изръмжава, а малките лъвчета побягват, досущ като немирни дечурлига. Остават само родителите до оглозгания скелет на тревопасното.
Интересно е, безспорно. Все пак не можем да стоим безкрайно и след сбогуване със ситите котки, тръгваме към Етоша пан. Това е равна местност в сърцето на резервата, в която няма абсолютно нищо освен бяла почва, ама нищо, докъдето ти стига погледът.
Велико усещане. Празните пространства носят известно себеосвобождаване, уверявам се за пореден път в това, точно тук. Неслучайно повечето велики пророци отключват съзнанието си именно след престой в пустинни места, където наистина оставаш сам със себе си. Може и да се уплашиш от това, което ще срещнеш вътре. Снимката е достатъчно красноречива. Вечерта сме на страхотно място – Onguma Lodge. Супер естетски усет към детайлите.
Дните в националните паркове обаче леко се сливат, липсва физическо движение, гледките са донякъде повтарящи се, единствената тръпка е при вида на интересен животински екземпляр. И макар че когато тръгвах за този магичен континент, най-много ме пленяваше мисълта, че ще видя дивите животни в естествена среда, тук установявам, че Африка е нещо много по-силно и дълбоко от дивата природа. Нямам желание да разговарям, искам само да си съзерцавам кротко. Както написа Рос по-късно, в пълен синхрон с моите мисли: „Корените се изтръгват и преразпределят”.
*
4 август
Потегляме на север – към ивицата Каприви, близо до границата с Ангола и Ботсвана. Тук е началото на делтата на река Куандо, която се събира с Окаванго по някое време, преди да се влее в Чобе в Ботсвана, а по някое време се намесва и Замбези, та изобщо речните преплитания са твърде грандиозни и в голям мащаб. На север вече сме по-близо до Екватора, пейзажът се променя, растителността също, джунглата напомня за себе си. Каприви е рядко населен район, а хорицата и къщурките край които минаваме, напомнят за Чичо Томовата колиба от деветнайсети век, а може и по-назад.
Времето е спряло, усеща се една неуловима тъга в битието на хората, но и сила, с която си личи, че приемат реалността. Чувствам се странно. Толкова е бедняшко. Пълно е с дечурлига с големи усмивки. Животът изглежда е по-силен от всичко. Средната продължителност на живота в Намибия е 43 години, аз би трябвало вече да съм се преселила в отвъдното. Маларията взима много жертви, хубаво че сега е сухият сезон, та няма комари, но гидът ни казва, че в дъждовния сезон положението е доста страшно. Лоджовете са на самия бряг и веднага в ума ми изплува „Апокалипсис сега”. Застиналост и неподвижност, очаквам всеки момент да чуя „Satisfaction” на палубата на някой катер, но това се случва само на вътрешно ниво. Отвън е реката, хипопотамите, крокодилите.
Къщичката ни е точно на три метра от реката и ни предупреждават нощно време да не щъкаме много насам-натам. До нас има едно огромно дърво, в което живеят може би над триста птици. Хорът е оглушителен, при това пеят на африкански, с напевен, но и насечен ритъм. Птици и дървета, харесва ми. Мястото тук е някак особено, но още не сме стигнали до Мазамбала, където особеното се разля във всички посоки и помете нормалните усещания.
Рос и Ната отиват до близкото село, през което минахме на идване. Аз обаче оставам. Неусетно тази неподвижност със спокойните гладки, привидно съвсем безобидни води на реката, прониква в мен и ме депресира. Не би трябвало, но усещането е много силно. Намирам мястото перфектно за психоанализа, жалко че е толкова далеч. Реката ме хипнотизира, напълно дистанцирана е и не предлага милост, нито утеха. Всеки се оправя сам. Вече виждам рекламния знак - „Nunda lodge - Вашето място за навлизане в себе си“. Опознай се чрез самоанализ! Не, наистина, седнеш ли на голямата тераса над реката, оттам тя, реката, си знае какво да прави. Аз имах невинното намерение просто да изпуша една цигара на спокойствие, обаче тази вода е толкова неподвижна и те вкарва в такава бездна, че ако наблизо има бръснарски ножчета, не се знае дали няма да влязат в употреба. Зарових се навътре и се почувствах захвърлена накрай земята. Обадих се на сестра ми, за да проверя дали светът извън околното пространство все още е там и хората ги има. Трябваше да чуя близък човек, това беше единственият път в Африка, когато имах усещането, че съм захвърлена. Ама тя прекрасната мама Африка ги върши такива – древна, мъдра и бавна, обгръща те топло, но в следващия момент се дистанцира и ти казва: хайде да видим можеш ли да се оправиш сам. Променя си облика.
Животните и те. Никъде другаде не съм срещала такова огромно разнообразие от животински и птичи видове. Най-интересното си остава, че не търсят никакъв контакт с нас. Мъдри са, а и как биха проявили любопитство, след като за двукраките най-висши творения специално се организира ловуване на Голямата петица (The Big Five). Садистично-перверзно удоволствие му доставя на двуногото да отнеме за кеф живота на петте знакови животни в Африка. Не заради оцеляването, а просто така, за да задоволи хищен комплекс или да си напомпа егото. Африка ти преобръща с хастара нагоре представите за човешко и животинско, и си даваш ясна сметка какво чудо е природата, как е над всичко и е толкова могъща, и в същото време все още ни търпи. Изобщо на фона на всички жестокости и зверства, кой може да оспори съществуването на един милостив Бог, който непрекъснато ни дава шансове да се поправим. Голям размисъл му дръпнах този следобед.
Вечерта собственикът на лоджа - Камерън, ми препоръчва страхотно южноафриканско вино. Идва ми толкова навреме. Явно трябва да пиеш местни вина, където и да си. У нас съм пила внесени южноафрикански вина и никое не ме е харесвало толкова, колкото тези, които опитах там. Легнах си рано, душът се намира в стаята, зад леглото, без абсолютно никакъв параван. Мдаа, Африка стопява преградите. Харесва ми.
*
5 август, понеделник
Един ленив следобед, от обяд до три часа. Нещо нетипично за режима ни тук. За днес обаче Тим официално е оповестил, че ще има следобедна почивка и „занятията” започват в три часа. Седя си на верандата на лоджа и сладко бленувам, реката пак е там, кротка и дълбока. На дневна светлина обаче нещата съвсем не изглеждат страшни, защото красотата е неописуема. Вечер пак е красиво, но и страшничко. Не мога да се отърва от усещането, че дебнат мрачни речни създания, които съвсем невинно биха те схрускали, без никакви лоши чувства.
Сутринта ходихме в един страхотен национален парк – Buffalo Park.
Прекрасно място – диво и красиво. Много повече ми хареса от Етоша. А там може и да слезеш от колата, което и направихме. Пълно е с баобаби, няма такива дървета – истински живи организми, пълни с изразителност и енергия. Приличат на одушевени създания, прострели ръце във всички посоки, нещо сочат, небе, земя, абе голяма работа! Както каза Рос, всички нишки на кълбото тръгват от неговата сянка, тази на баобаба. И си е точно така.
Тук е и царството на биволите, неслучайно такова е и името на обителта. Видяхме десетки, с което Голямата петица се запълни изцяло. Ех, ако можеше да видим само още един леопард. Уви, това щастие ни подмина. Между другото, тук за първи път видяхме и маймуни след онзи заблуден бабун на влизане в столицата Виндхук още при пристигането. Много на брой, различни, малки, деликатни, фини, дългоопашати. А също и нов вид антилопа – сейбъл, толкова са красиви. Стадо от петнайсетина слонове пие кротко вода от водоема, а птиците са навсякъде, страхотен оркестър заформят.
Тук средата е толкова естествена и напомня за Дамараленд, където видяхме първия слон на местна почва. На три метра от колата.
Усещам го вече лекото пресищане от жирафи, слонове и антилопи, това е направо нагло. В началото губехме по двадесет минути за снимка на дребен спрингбок, а сега станахме претенциозни, срамота. Красотата на Африка е одухотворена и магическа. Никаква показност, никаква пошлост, перфектен баланс.
Изпращам поредния залез на дървената платформа над реката. Питам се кога пак ще видя африкански залез, след като се върнем обратно в България. Утре тръгваме, вече не знам накъде. Променихме програмата заради полета над делтата на Окаванго. Ще летим с малък самолет над истинската делта и ще плаваме с мокоро (местния вид кану). От време на време реалността ми се размива и се чувствам многоизмерна – пространство и време се чупят и разпръскват в различни форми. Сграбчват ме най-различни чувства, няма такова място. Мислите ми също препускат, но не бясно, в галоп, а лекичко се носят като приказните антилопи импали и всякакви други. Имам чувството, че и другите ги гони известно потапяне в други светове, но това са лични неща и се споделят по-рядко.
Що за извратен изрод трябва да си, за да отстреляш за свое удоволствие и да отнемеш живота на такова красиво създание. „Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам животните” важи с пълна сила за Африка. Тук си даваш сметка и за цялата мътилка на човешкия род, за всички долни и жестоки страсти и желания, които отсъстват при животните.
Мракът се спуска бързо, настъпва време за вечеря, тази нощ ще сънувам нещо хубаво, така си мисля. На фона на рева на хипопотамите, стряскащо наблизо.
*
Следете цялото пътешествие „Африка – завръщане към корените“.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
