Във връзка с изпълнение на проект, свързан с фолклора, една градска жена попада в малка махала в Балкана. Там среща баба Жива и отношенията им стават близки, като между баба и внучка.

Младата жена става част от местната компания: зевзекът гъдулар дядо Петко, „гласът на съвестта” и стожер на миналото дядо Йордан, цапнатата в устата баба Неда, необикновената монахиня - сестра Серафима, и двойката англичани Марк и Лиза.

С всяко следващо посещение „при баба” образованата гражданка осъзнава, че не иска да бъде просто наблюдател, а да участва в този живот.

Така започва новият роман на Ивинела Самуилова (познавате я и от „Къде отиваш, пътнико?“, издателство Хермес), който ще стопли сърцето ви.

Прочетете откъс от него, за да се убедите:

- Бабо, разкажи ми спомен.

-Че какво да ти разкажа, чедо – казва първо тя, но знам, че й е приятно, дето я питам. После понякога добавя: „Ами то, живот като живот...”, преди да продължи с някоя история, звучаща като приказка. Нейният „живот като живот”, мисля си, има съвсем различен смисъл от този, на който сме привикнали днес – рационално-материален, изпразнен от вълшебство. Живот, в който светът е просто сбор от запаси за консумация, а не магическа реалност за преживяване.

- Да ти разкажа за Василкиния извор, горе при бука, отдето си наливаме вода, искаш ли? – пита тя и бързината, с която идва предложението й, я издава, че се е подготвила. Усмихвам се в тъмното – драго ми е, че и за баба Жива тези моменти са толкова специални, колкото и за мен.

- Искам! – казвам само, а тя няма нужда от повече.

- Тая история е много стара – започва баба, а аз се загръщам още по-плътно с одеялото и съвсем притихвам. – Тоя бук, казват, не си знае годините – тук е още отпреди турско. По онова време в село имало двама братя, които живеели много сговорно, обаче дяволът им завидял. Подкокоросал ги да се скарат и големият, като взел едно дърво, ударил малкия, та ослепил едното му око. Той се уплашил да го не убие братът му и избягал в гората. Бродил, бродил, па стигнал до тоя бук и решил да се качи на него да пренощува. През нощта се събудил от говор и като се заслушал, разбрал, че долу са се събрали дяволи, защото се разправяли кой какво зло бил направил през деня. Един от тях рекъл:

- Аз днес скарах двама братя и големият ослепи малкия.

Тогава обаче се обадил друг, явно главатарят, и го нахокал:

- Глупак, не си свършил нищо! Ако оня разбере, че водата, дето извира изпод тоя бук, е лековита, и си измие с нея окото, пак ще прогледне.

Изчакал малкият брат дяволите да се разотидат, слязъл от дървото, разровил шумата отдолу и намерил водата. Измил с нея окото си и както дяволът рекъл, тозчас прогледнал. Върнал се у дома, помирили се с брата си, а историята за лековития извор плъзнала и тука започнали да се стичат хора от близко и далеч да се лекуват. Когато обаче дошли турците, вилняли из селото, опустошили го, а накрая влезли горе в манастира, дето е сега Серафима, подпалили го, а монахинята – сестра Гавриила, която била там, обезчестили. Тогава изворът пресъхнал за дълго време. Чак след Освобождението водата му потекла наново. Имаше в селото една баба Василка, известна с лечителските си способности. Знаеше да вари всякакви билкови отвари, да бае и да нарича за здраве. Бабуваше на всички раждания, а мен тя ме е върнала към живота...

Тук баба Жива замълчава и след малко ме пита:

- Туй казвала ли съм ти го, чедо?

- Не – отвръщам, заинтригувана.

- Отначало ми били дали друго име – прекъсва баба Жива историята за извора, за да ми разкаже тази. – Обаче много съм боледувала и се уплашили да не умра. По онова време имало обичай, ако детето много боледува, да го изнесат навън, да го турят на кръстопът и който го намери, да му даде ново име. С това се прекъсва лошата орисия – обяснява ми тя и продължава: - Случило се да мине баба Василка и като ме видяла, извикала: „Жива да е!” – завършва баба разказа за името си. Аз пък правя аналогия с една психологическа техника, за която наскоро съм чела – преименуване. Техниката е част от цялостен подход, който цели да възстанови чудесната нагласа за живота, която за предшествениците ни е била норма. Явно интуитивно създателят на метода е преоткрил тази формула, която и в наши дни успява да прекъсне „лошата орисия”, в чийто плен човек може да попадне, повлечен от стереотипи, предубеждения и вредящи модели на поведение.

- Оттогава не съм боледувала сериозно – завършва баба Жива и се връща на разказа за извора. - Една нощ баба Василка имала съновидение. Явила й се сестра Гавриила и й казала да отиде при бука и да разчисти мястото, защото Господ отново ще пусне водата. Казала й още да сложат там надписа, дето го знаеш: „С вяра, надежда и любов пристъпете, на Господа се поклонете и Го възхвалете”.

Представям си дървената табела, която вече съм чела безброй пъти, когато съм ходила за вода. Закачена е на един огромен, израснал настрани клон на дървото, надвиснал точно над извора.

- И защо чак след толкова години Господ е върнал водата? – питам колебливо.

- Защото, когато онова злощастие се случило, хората избягали – отвръща баба. – Почти никой не останал тук. Започнали да се завръщат късно, комай преди Освобождението, и да съграждат домовете си наново. Тогава тръгнали и много свещеници по селата да възраждат вярата, възстановили манастира, направили и училището, дето е преподавала прапрабаба Тола, а сега е пусто-запустяло... – казва баба Жива и за момент замълчава, преди да продължи. - Сестра Гавриила казала още на баба Василка, че водата ще тече и с нея на извора ще стават чудеса, докато на това място има жива вяра.

Отново млъква, сякаш се мъчи да отгатне докога ще трае това.

- Е, поне докато нас ни има, ще има и вода – заключава накрая.

Сигурно има предвид неколцината старци, които са останали в малката махала.  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!