Разказ, посветен на зимата, планината и приятелството.
Да се приема като лекарство срещу калта, делничното униние и... счупените кости.
Текст и снимки от архивите на един от любимите ни изследователи, пътешественици - Антония Хубанчева.
(Ако сте пропуснали, прочетете и нашето интервю с Антония Хубанчева)
*
В тази февруарска пролетно-есенна неопределеност мислите ми все по-често се отправят към снеговете и ледовете, воя на вятъра, блясъка на слънцето по заскрежените полета... И във всеки детайл, който ми напомня, че зимата все пак съществува.
Очакването... Колко дълго я чакахме само! Когото бяхме деца, всяка сутрин, още щом окапеха есенните листа, първата ни работа беше да погледнем през прозореца към Витоша. Дали не е побеляла от сняг? А щом се появеше лед по уличните локви, наставаше истинска еуфория. Как само се надпреварвахме кой ще излезе по-рано за училище, та да може първи да счупи заледената, кална вода.
Зимата е вълшебна. Красотата й е толкова нетрайна, крехка и неповторима. Точно като приказен свят, появящ се за кратко във въображението и изчезващ щом се опиташ да го задържиш. Никога не можеш да видиш отново същата заскрежена гора… За това е важно да умееш да гледаш. Да улавяш красотата на кратките мигове.
Но любовта към зимата не се крие единствено в красивите гледки. Ние обичаме зимата защото тя събужда в нас живота и ни кара да си спомняме чистата детинска радост.
Защото и най-красивата гледка е просто мъртво парче лед ...
...ако няма приятели с които да я споделиш.
Приятели с които да гледате в една посока...
...да споделяте мислите си...
...да преминавате през върхове и премеждия...
...да сте заедно...
Ние имаме нужда от верни спътници защото зимата освен красива, може да бъде и жестока.
Защото студът, виелиците и мъглите те изправят пред най-страшната битка. Битка, която водиш не с планината, а със самият себе си...
Защото истинската опасност не идва от урагана, който се опитва да те захвърли в пропастта, а от мислите, решенията и действията, които се зараждат в главата ти.
И когато успееш да победиш страха, всяка крачка, макар и трудна, те кара да усещаш радостта от бушуващата вътре в теб енергия и сила.
Тогава остават само свободата, приятелството и чувството, че си жив. Истински жив!
И въпреки суровия замръзнал свят, който те заобикаля, на лицето ти изгрява неосъзната, искрена усмивка.
Достигнатата цел носи награда - уютът на запалената печка, билковият чай и топлината на огъня.
В такива моменти имаш усещането, че можеш да наблюдаваш нажежената жарава вечно.
Когато зората обагри заледените склонове, отново е време за тежък път, но нежната простота на планината ти дава сили да продължиш напред.
И ще продължаваш винаги, защото под замръзналото сърце на зимата кипи бушуваща страст!
Страст която те кара да вкопчваш зъби и нокти в живота и да продължаваш винаги нагоре.
Защото рано или късно зимата свършва, но чувството за нея остава дълбоко в душата ни... там, където е скрито детството.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
