В село Побит камък в Западните Родопи има един много интересен монолит, който представлява... камък, побит в земята. Нищо чудно, че времената са запазили името на селото именно така – на своята най-голяма забележителност и загадка.

Това място, криещо своите древни тайни, се намира едва на 30-на км южно от Велинград. Наблизо е река Доспат, а в околностите ще видите потънали в зеленина хълмове на Родопите, типичните варовикови скали и причудливи скални образувания. Толкова е красиво, че хората, каращи ни на автостоп към тайнствения Побит камък, неволно възкликнаха: „Ехаа, ама фотошопа яко е играл!”

И наистина, особено на фона на меката пролетна светлина, пейзажът изглежда като нарисуван.

Търсехме митичното село, за което бяхме чували, че имало странен древен паметник. Местните ни упътиха – малко преди самото село, по средата на ширнали се ливади, в далечината наистина стърчеше нещо. И да, странно е! Като го видите с очите си, просто няма как да повярвате на версията, според която е естествено природно образувание. Камъкът стои съвсем сам по средата на огромно равнинно пространство, разбира се, сега заградено на няколко места, отзад се вижда селото, джамията, планината, но „камикът” си стърчи невъзмутимо. Усещането да застанеш до това, хм, нещо, е доста вдъхновяващо и пренасящо и не може да се опише с думи.

Втората версия гласи, че това е древен менхир (научната дума за побит в земята камък), може би част от древен кромлех (което пък са множество побити камъни, образуващи кръг, обикновено светилища), но все още крайно заключение по въпроса няма. Със сигурност обаче ще видите, че камъкът е обработван и то определено във формата на фалос, особено в горната част. Целият е загладен и ако го погледнеш челно, прилича на татко Барба. Отстрани е широчък, отгоре се стеснява, леко сплеснат е от едната страна. После научихме, че имало и смесена теория, според която това си е естествено образувание, но древните са го дооформили в този фалосоподобен вид в чест на великото сношение между небето и земята.

Каквато и да е истината обаче, мястото си заслужава разходката дотам. Местните много се чудят защо изобщо идват хора от толкова далече, бият път, а после се снимат с техния „камик”. За тях той си е като местен жител – виждат го всеки ден и са свикнали с него, така както са свикнали с името на селото си. Попитахме един дядо какво го правят това стърчащото каменно нещо, а той: „А, какво! Ако някой иска, го пипа за късмет, ако иска желание – го обикаля, пък я се облягам на него като се изморя”. Така де – за някои менхир, за други – място за отмора.

Нямам търпение отново да посетя това тайнствено място. Вярно, не е Стоунхендж, но дори един-единствен стърчащ насред нищото паметник те изпълва с небивала радост. Все пак този „камик” е по-стар от цялата ни позната цивилизация... Как да не го пипнеш за късмет!  

За да стигнете до камъка, след влизане в селото, свивате веднага вдясно по черен път, който ще ви отведе до камъка. Стига се за около 15 минути пеша, ако не искате да мъчите колата си. 

Този разказ ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук, за да пропуснете нищо от Peika.bg!