„Една френска сватба” от Хана Тъниклиф – очарователен и игрив разказ за любов, желание, приятелство и тайни – пренася читателя сред екзотиката на френската провинция.

По книжарниците излезе „Една френска сватба” от Хана Тъниклиф – завладяваща и секси романтична авантюра на бреговете на Бретан. Сред изобилието от разточителни ястия от най-изисканата френска кухня масата предлага на читателя оплетени любовни връзки, стари приятелства, огнени изблици и отдавна пазени тайни.

Някои приятелства продължават с години. А когато шестимата приятели от студентските години на Макс се съберат отново, усещането е сякаш не са се виждали едва от вчера. Поводът този път е специален. Макс се готви да празнува четиресетия си рожден ден в красивата френска провинция и кани старата си компания за уикенда, за да пият шампанско и да ядат съблазнителните чудеса на френската кухня.

Той има и таен мотив – най-накрая, години по-късно, да разкрие чувствата си към най-добрата си приятелка Хелън. Хелън, която винаги е обичал и дори бурният живот на рокзвезда не го е накарал да забрави.

Макс има нужда от помощник в кухнята и това е майсторката на кулинарното изкуство Жулиет. Жулиет се е отказала от мечтата си да притежава собствен ресторант в Париж и се е върнала в родното си градче, за да се грижи за застаряващите си родители. Но домът ѝ се е променил, тежки времена са настанали за всички. Рожденият ден на богатия и разглезен от славата Макс може би е точно шансът, от който тя има нужда, за да стъпи отново на крака.

Но когато старите приятели се събират, малко по малко Жулиет напуска мълчаливата сигурност на своята кухня и неусетно се превръща в част от сложните им отношения. Макс не може да се отърве от старите си навици – алкохола, наркотиците и парада от жени без реално обвързване… и въпреки това той не е съвсем такъв, какъвто изглежда. Приятелите му пък имат собствени дилеми – несъгласия в брака, здравословни проблеми, несигурности за бъдещето.

Ще успее ли Макс да открие дългоочакваното щастие с енигматичната Хелън? И Жулиет ще остане ли наистина в сенките, или ще се поддаде на трепетите на собственото си сърце?

Едно е сигурно – омагьосващата романтична авантюра ще има не една и две неочаквани развръзки.

„Една френска сватба” е разкошен роман, който ще ви отнесе на възхитително пътешествие до френското крайбрежие, което аз лично изобщо не исках да напускам.

Елин Хилдебранд, автор на „Перфектната двойка” и „Зима в рая”

Из „Една френска сватба”

Хана Тъниклиф

ЖУЛИЕТ

Амели Дюсолие се свърза с Жулиет в ‚Делфин“ преди месец. Луи вдигна телефона. Той е жизнерадостен, слаб, с тъмни кръгове под очите и дълъг, остър нос.

– Gault et Millau! – пошепна и се отмести, преди Жулиет да е взела слушалката.

В онази сутрин мислите ѝ препускаха, заливаха я нови думи и идеи, съставки от рецепти, които да забърква и да намести като в някой пъзел. Тя никога не бе напълно сигурна кои ще си подхождат най-добре и кои – никак, не е като в някоя точна наука. Естествено, Жан-Пол – мъжът, който пръв я вкара в леглото си, който пръв я целуна, като я притисна към един кухненски плот, хвана ръцете ѝ и ѝ показа и двете, как да готви и да прави любов (сега тези дейности здраво се преплитаха в психиката ѝ), – естествено, той не би се тревожил прекалено.

– Онези, които виреят заедно, вървят заедно – би казал той.

Ала Жан-Пол не бе майстор готвач, не му се налагаше да ръководи някой ресторант, да се състезава с такива като Леон или да се доказва. Жан-Пол просто ловеше риба и жени, единствените му две занимания.

Wakame. Kombucha. Umami.^[1]

Тези думи препускаха в мислите на Жулиет сутринта, когато Амели Дюсолие се обади. От известно време експериментираше с азиатски вкусове. Сладко и кисело, мариновано и препържено до хрупкаво. Съставки, за които Жан-Пол никога не е чувал.

– Дюсолие – чу се от другия край на линията.

Бе сметнала за излишно да споменава малкото си име.

Жулиет преглътна тревогата си.

– Bonjour – поздрави мило в отговор. – От „Делфин“.

– Oui – отвърна кратко Амели Дюсолие.

Леон бе прав. Критиците и рецензентите наистина обичаха да се чувстват важни. Те самите не създаваха нищо реално освен думи, не наливаха пари в рисковани начинания, които биха могли да процъфтяват или да се провалят. Не поемаха никакви рискове. При все това, те носеха отговорността за успешната или сринатата кариера на всеки ресторантьор и майстор готвач. И го знаеха. Крайните срокове и планове на Амели Дюсолие се определяха отдалеч. Тя насрочи интервюто, дегустацията и фотографа с Жулиет преди месец и това на Жулиет се стори доста дълъг период за подготовка – да състави новото меню, да го тества, да си купи нови ботуши и се подстриже. Ала в „Делфин“ трябваше да се работи, а времето летеше. Също като самата Жулиет – нагоре по стъпалата на Le Metro в сияйното парижко утро.

Тя спира за кратко да погледне телефона си, има съобщение от Луи.

– Sans probleme.^[2]

Поглежда неволно към небето, благодари му за Леон, сякаш ѝ е бил пратен от там. Двамата с него са добър екип. Той е управител на ресторанта, работи отпред, в салона, но притежава рядък усет за работата в кухнята. Жулиет го кара да опитва всяко ястие, преди да го включи в менюто. Умее да подбира персонала, добър е в сметките, любезен е с клиентите, но не прекалено. Организиран и дискретен. Спокоен, тактичен и дипломатичен с персонала и гостите, никога не изпуска нервите си, не пие много и до късно с екипа. Личният му живот също е спокоен и организиран. Един приятел, котка, малък апартамент, възторжен почитател на японско уиски, британски джин и на американския керамик и декоратор Джонатан Адлер. Неговият начин на живот кара този на Жулиет да изглежда разхвърлян, точно както апартаментът ѝ, и пълен с проблеми.

Тя крачи с новите си ботуши по паветата, премисля и преговаря отново нещата, които трябва да свърши, преди Амели Дюсолие да пристигне. Готвачите ѝ имат написани на ръка списъци от самата нея и вече доста са репетирали. Надява се белите им престилки да блестят от чистота, да са добре изгладени, а най-добрата ѝ сервитьорка, Фльор, да не се е карала с приятеля си снощи, след което винаги изглежда кисела и нацупена. Надява се розовите божури, които купи, да са разцъфтели още малко. Също, че по приборите няма и петънце, а покривките са изгладени до съвършенство. Уверена е, че с повечето неща Луи ще се е справил, преди тя да пристигне.

За разлика от него, тя понякога си изпуска нервите, пие много и твърде до късно с персонала. Вероятно защото се чувства готвач по душа, а те правят точно това. Или понеже е единственото дете на родителите си, или пък, че е жена и има много да се доказва. Или вероятно защото работи прекалено, вманиачена е и ѝ е по-лесно да остава да пие в „Делфин“, отколкото да си ходи вкъщи, в своя апартамент с вехнещите рози, разхвърляните дрехи по пода и по леглото, половината от което е толкова празно, че изглежда огромно и студено, като го докосне.

Един колоездач едва не я блъсва. Обърнал е глава и гледа в друга посока. Изкрещява ѝ, сякаш тя е виновна.

– Putain! Fils de Salope!^[3]

Жулиет отваря уста да отвърне на обидите му. Стиска силно телефона в ръката си, умира от желание да го запрати по него, но знае, че няма смисъл. Тогава телефонът иззвънява. Тя неохотно забавя крачка, за да погледне екрана. Пише „Татко“. Така близо е до „Делфин“. Оставя го да звънне още два пъти. Забавя крачка. Преценява. Спира.

– Папа?

– Жулиет!

– Здравей, татко.

– Добро утро, скъпа. Как си? Къде си?

– Почти до ресторанта – отвръща тя и я обхваща смут.

– О, добре. Добре…

Гласът на баща ѝ е далечен и объркан. Жулиет премества тежестта от единия на другия си крак, съжалява, че не може да ги протегне. Най-вече съжалява, че прие обаждането.

– Добре ли си, татко? С мама ли нещо?

Гласът му вече е ясен и съсредоточен.

– О, не, скъпа. Добре съм. Добре сме – отвръща той и се изкашля.

Жулиет чува нечий глас отдалеч и притиска слушалката до ухото си.

– Обаждам се да те чуя. Днес е големият ти ден! – казва той.

Естествено, че се е сетил за интервюто от Gault et Millau. Той помни всичко. Присъстваше на всеки неин балетен концерт, всяка училищна пиеса и връчване на награди. Не че бе особено трудно да спечелиш награда в Douarnenez^[4]. Всъщност населението бе така малобройно, че вероятността за награда бе статистически реална. Нейните родители обаче никога не пренебрегваха постиженията ѝ. В техните очи тя бе звезда, сияен лъч, неизчерпаем повод за гордост. По някакъв начин това караше Жулиет да се чувства ужасно вместо прекрасно, подтикваше я да забелязва и да се разкайва за своите несъвършенства, съкровените си тайни, вътрешните смутове и грешки и да ги съди още по-неумолимо.

– Благодаря, татко – отвръща тя.

Потропва с крак, отстъпва крачка, за да направи път на някакъв човек. Минава под стряхата на един бижутериен магазин, щорите още са пуснати.

– Как се чувстваш? – пита баща ѝ, а акцентът му е силен дори в слушалката.

Много обичаше да повтаря: „Може да изведеш момчето от Лондон, но Лондон си остава в него!“.

Родителите ѝ се бяха преместили от Англия в Бретан, Франция, преди да се роди.

– Чудесно, чудесно. Имам много да върша...

И усеща как ѝ се иска да му се примоли: „Остави ме. Остави ме да вървя“.

Поглежда към „Делфин“.

– Скъпи?

Гласът, който бе чула по-рано, е писклив, умоляващ. Объркан.

Жулиет рязко се съсредоточава в телефона.

– Това мама ли е?

– Чудесно. Просто искахме да ти пожелаем късмет...

– Скъпи? Къде...? – чува се шепот.

– Татко? – настоява Жулиет намръщено. – Това мама ли е? Къде сте?

– Не се тревожи за нас, миличка...

– Татко?

Жулиет чува стон, който я блъсва като ледена океанска вълна. Изпълнен е с болка. Всичко останало сякаш изчезва. „Делфин“. Амели Дюсолие. Париж. Жулиет стиска силно слушалката, сякаш е спасителна шамандура. Остават само тя, телефонът и двата гласа в другия край.

– Татко? В болница ли сте?

– Майка ти получава най-добрите грижи. Не искахме да те безпокоим.

– Какво има, татко?

– Нищо, за което да се безпокоиш...

– Кажи ми какво има, татко.

Баща ѝ въздъхва, а на нея внезапно ѝ се приисква да се разплаче. Не и днес. Не и сега.

– Пневмония – отговаря той неохотно.

– Миличка? Виолет?

Гласът е на майка ѝ, но сякаш чужд. Шепнещ, настоятелен. Далечен и умоляващ. Като призрачен. Жулиет стиска телефона толкова силно, че ръката я заболява. Сякаш иска да го смачка в отговор на бушуващите в гърдите ѝ чувства, болезнено свитото ѝ сърце.

– Татко? Тя Виолет ли каза?

Чува как диша баща ѝ, но той не отговаря.

Някаква жена преминава набързо с кльощаво сиво куче на каишка, пристъпва твърде близо до Жулиет, застанала под стряхата. От непосредствената ѝ близост Париж отново се втурва в живота ѝ. Светлината, звуците, миризмите на утрото и града връхлитат върху ѝ, атакуват я. Тя примигва и си поема дъх, излиза изпод вълната. Мисли напрегнато за онова, другото място, за свежия морски въздух, тишината, нарушавана от крясъците на чайките, ужасно малкото селце и изпитото лице на майка си, потънало в болничните чаршафи, плътни, колосани като покривките в „Делфин“.

– Идвам.

– Не – противи се баща ѝ.

– Идвам – повтаря тя.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!