Дойде ли пролет, дванайсетима младежи нарамваме по един самар и тръгваме на състезание на стоп - „Идиот на пътя“. Тази година ще опознаваме Северна България. По двама сме в отбор и имаме 3 дни да се състезаваме, а който спечели, гордо ще си окачи медальон „Идиот №1“.

Ден първи

Вече сме се събрали в двора на Софийския университет и си раздаваме пликове със задачи. На моя отбор се пада честта да посети Ловеч, да намери музея „Васил Левски“ и да снима клипче пред него как пее химна на Ловеч, който очевидно никой от нас не знае.

Излизаме на пътя и се позиционираме на разстояние един от друг. И естествено, моят отбор остава последен с вдигнат палец близо час преди някой да спре. И тъкмо стигаме в Ловеч, намираме музея и откриваме, че други два отбора вече са отпред и пеят с пълно гърло. Някак си са намерили човек, който знае химна и с най-голямо удоволствие пее с тях. Ние също се присъединяваме към груповото изпълнение, репетираме, правим хореография и чак тогава снимаме. А през това време туристи минават и ни снимат като атракция – та ние сме си истински шедьовър!

Следващата ни спирка е Плевен. Бързаме да стигнем първи, защото задачата ни е за време. И успяваме! Ние сме първи! Сядаме в „Канапе“ и победоносно изпиваме по една бира, докато чакаме другите отбори да пристигнат. После заедно се отправяме към фонтаните, където трябва да снимаме още един клип, но вътре във фонтана. Всеки отбор си намисля сюжет и го изиграва пред камерата, докато плевенчани са се струпали около нас и се чудят и маят какви ги вършим. Изморени от пътя се отправяме към туристическата спалня в Кайлъка да съберем сили за следващия ден.

Ден втори

Днес трябва да пътуваме малко с влак през Горна Оряховица, тъй като този път е труден за минаване на стоп, особено от толкова много хора накуп. А и все пак най-весело е, когато сме заедно! Не пропускаме възможността да направим по още някое безумно клипче, докато ни дойдат спирките и се разделим. Моят отбор има задача в Полски Тръмбеш – родното място на Веселин Маринов. Трябва да изпеем песен на Веско с някой жител от града и да снимаме клип. Доста трудна задача особено когато толкова хора се подиграват с Веселин Маринов, а за хората в града той е гордост. Ходи обяснявай, че наистина го харесваш. След дълго обикаляне успявам да изпея „Горчиво вино“ с 8-годишно момченце и ето най-сетне се връщаме обратно на пътя.

Следващата ни задача е за време, затова трябва много да бързаме. Предвидливо пишем на лист хартия „Русе“, вдигаме палец и зачакваме. Половин час по-късно се появява друг отбор на пътя, вдига палец, веднага спира кола и те потеглят. Какъв късмет! Но не и за нас... Колко още ще трябва да висим на този ужасен пуст еднолентов път, наречен от местните магистрала? Няма такава жега, запасите ни от вода са към своя край, а колите ни подминават като пътен знак... Звъним на другите, а всеки от тях е готов със задачата си и вече пътува към Русе. Пак ли ще сме последни? Не! Ето, че един ТИР намалява и спира. Шофьорът говори само на турски, а ние само на български, но толкова добре се разбираме - „Русе?“ - „Русе!“

И ето ни вече в Русе. Слизаме на околовръстното и закрачваме припряно към центъра. Стигаме до заветната цел и.. щрак! - снимка пред заведение с часа на пристигане. Вече сме готови да тръгваме към последната задача за деня – Тутракан. Но ненадейно се натъкваме на русенския бирфест на централния площад. А ние сме уморени, гладни и много жадни... за бира! Срещаме там и отбора, който ни задмина на изхода от Полски Тръмбеш. Оказва се, че сме втори в Русе. Определено имаме шанс за победа.

След няколко часа и няколко бири с пържени картофки тръгваме към изхода на града. Там срещаме и останалите състезатели. Пак се разделяме на разстояние от 20-30 метра един от друг и всеки започва да се моли на него първи да му спрат. Спира един камион и шофьорът предлага да ни вземе всички в каросерията. Супер! Пак ще пътуваме заедно и за първи път в камион! Лашкаме се задружно като чували с картофи и снимаме паметния момент. Камиона ни оставя в с. Сливо поле пред някакво кафене, от което всички клиенти учудени наблюдават как изпадаме като от „дядовата ръкавичка“ с огромни раници, мръсни и много весели. Отново се нареждаме с вдигнати палци и отново всички потеглят преди нас, а моят злочестен отбор се застоява близо час преди някой да спре. За жалост, няма никой пътуващ към Тутракан, всеки е за някое околно село, затова се налага да сменим няколко стопа преди да се доберем до отбивката за Тутракан. Тя е дълга 10 километра и е напълно безлюдна. Май ще се наложи да я вървим пеш. Тръгваме. След няколко крачки се натъкваме на умряла змия, малко по-надолу – на умрял таралеж и преди да сме видели какво още е умирало по този път, за наш късмет ни спира кола. И успяваме да стигнем живи, здрави и последни... Отиваме в къщата на един от състезателите и подготвяме парти, на което ще оценяваме клипчетата от изминалите дни и ще празнуваме рождения ден на един от участниците. След толкова дълъг и изморителен ден имаме нужда точно от това!

Ден трети

Излизаме на главния път за Силистра като оттам минаваме транзит. Нашата цел е Добрич. Хващаме първия стоп и се озоваваме в с. Търновци. Това се оказва „мъртвата точка“ на нашето пътуване. Чакаме повече от час, другите отбори отдавна са ни задминали и тук умира и последната ни надежда. Готови на всичко само и само да се измъкнем оттам, се качваме на първата кола, която ни спира. Започва мъчително придвижване между селата, днес е трети ден от почивните дни и пътищата са пусти. След третия стоп за деня ни стоварват в края на Силистра и се налага да извървим една отсечка от 4 километра пеш, за да излезем на пътя за Добрич. На главен път няма нито една кола, пък какво остава за малки отсечки...

Както си вървим под силното слънце без почти никаква вода, като че ли отникъде се появява кола и ни спира. За Кайнарджа е, но в момента и това върши работа. Качваме се. И ето, че сме още няколко километра по-близо до Добрич. На разклона за Кайнарджа хващаме друг стоп до Средище. Звъним на другите да видим докъде са стигнали. Повечето от тях са седели по час-два на Средище преди да им спрат, което отново ни обезсърчава. Но този път имаме късмет – спира кола и е за Добрич!

Набързо свършваме задачата в Добрич и се отправяме към края на града, защото имаме още една спирка и тя е крайната точка – Варна. По пътя настигаме всички състезатели. През цялото време се гоним един друг, настигаме се и се задминаваме. Никой няма представа кой води. Това ще бъде оспорвано първо място.

Пак вдигаме палец и пак спира кола на друг отбор преди нас. Но се оказва, че колата е голяма и има място за четирима. Добрите ни приятели от другия отбор молят шофьора да ни вземе и нас, той отказва, но след 1 километър му става гузно и се връща да ни спаси. За малко да замръкнем на пътя.

Вече „летим“ с бясна скорост към Варна под звуците на последния албум на Лили Иванова, а всички развеселени припяваме с нея. Във Варна за нула време се събираме всички и отиваме на плажа да се порадваме на морето и на някое капанче с цаца и бира. „Математиците“ на компанията изчисляват точките, докато останалите тръпнем в очакване... И победител е... отборът на Яна и Гошо! Това не сме ние. Но какво от това! Ние заемаме почетното трето място, доста по-добре от миналогодишното последно.

Тези три дни са „почивката“, която чакаме цяла година. Така и не си починахме, но тръпката от пътуването ни зареди за още една година напред.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!