Какво се е случило с родните блогър-пътешественици през месец май? Какви места са открили?
Изберете следващата си дестинация от техните разкази и пътеписи. Интересни пътешествия!
MagicKervan:Памирски пътешествия на 4000 м н.в.,“черното езеро“ и два дни на пустинни неудачи
Таджикистан представляваше голям интерес за нас, от една страна заради Памир и известното Памирско трасе (път преминаващ през проходи от по 4000 – 4500 м.н.в.), сравняван само с пътищата в Кашмир и Каракорум по извънземни пейзажи, но също така и заради културата, бидейки таджиките индоевропейски народ, говорещ на персийски език. Всички околни –станове от бившите СССР републики са тюркоезични народи (казахи, киргизи, узбеки, азери), но таджикския народ е съвсем различен. И като знаехме слабостта си към другите индоевропейци в региона (иранци, пащуни и пакистански таджики), всички крайно откачени, същевременно гостоприемни, нямахме търпение да ги опознаем. Освен това Таджикистан е една от най-бедните държави в цяла Азия, така че нямаше как да не е крайно традиционно и уникално. Всички тези очаквания започнаха да се потвърждават още на граничния пункт.
Пред порутена постройка, състояща се от две стаички, преминаващите границата чакаме реда си на 4200 м.н.в. От време на време дървената врата се отваря и усмихнат граничар с небесно сини очи подканя следващия от опашката да бъде записан в тетрадката. Докато чакаме, освен таджикски киргизи тръгнали към големите номадски игри, които се провеждат на езерото Исък Кул в Киргизстан, се появяват още изумителни пътешественици – възрастен унгарец, тръгнал на стоп от Камчатка към Европа (през становете, пътуващ само с една малка раничка, по джинси и тънък суитчър. На въпроса какво прави без палатка и чувал, когато е студено, отговаря че нощно време вървял, а през деня спял на слънце.) Въобще по Памирското трасе следващите дни срещаме още какви ли не уникални пътешественици, пътуващи с колелета и на стоп, с палатки, предвижващи се с месеци, каквито до сега изобщо не бяхме засичали: баби от Холандия, яхнали колелета, соло стопаджийки от Франция, сама японка на стоп, хипита на околосветско пътешествие, турчин танцьор, търсещ деца със Синдром на Даун та да им помага, докато пътува с мотора си към Япония. На границата се появява и руска група, които изпадат в екстаз, като чуват че пътуваме пеш и на стоп и започват да се снимат с нас един по един. Въобще голяма забава.
Научете повече за пътешествието на Цветин и Маги. Следете пътешествието на стоп на Магическия керван тук.
*
Магията на пътуването:Да се запознаем с племената хадзапи и датога в Танзания
Не сме очаквали, че две от най-вълнуващите ни срещи с местни хора ще се случат в областта на езерото Еяси в Танзания. Две общности на племена, които като че ли намираме някъде назад във времето. Живеят спрямо своите традиции и обичаи отпреди стотици години, придобили минимално или дори нищо от “съвременния” и “цивилизован” свят. Представяме ви племената хадзапи и датога!
Вече два часа караме по черни пътища с посока езерото Еяси. Подминаваме обработваеми площи, много насаждения с кромид. Подминаваме няколко къщи от едно празнеещо село (все пак е 10 сутринта и е вече доста горещо), няколко души са налягали под сянката на дърветата. Стигаме малка колиба и знак за организацията “Lake Eyasi Community” с програми “Lake Eyasi Health Center” и “Girls Vocational Training Center”. От колибата излиза Расули, който ще бъде наш гид и преводач при посещението ни на племената. Заедно потегляме със сафари джипа и Чарлс по още по-черни и направо несъществуващи пътища.
Племето хадзапи
Много сме развълнувани, защото вървим из храсталаците и търсим да зърнем представители на общност от племето хадзапи (на английски Hadza или Hadzabe). Най-впечатляващо е, че те не знаят кога да очакват посетители и ги уцелваш в стандартните ежедневни дейности. Нашият гид Расули им дава знак с две бързи пляскания с ръце, когато наближаваме техните колиби. В отговор моментално чуваме също две изплясквания, което значи, че вече и те знаят и са готови да ни посрещнат.
Прочетете нашето интервю с Бистра и Наце. Открийте още от пътешествията им в блога им Магията на пътуването тук.
*
Друми в думи: Златица 3+ в 1: водопадът, Спасовото кладенче и манастирът
Златица е градче, което неизменно свързвам с детската приказка на Елин Пелин „Дядовата ръкавичка“. Кой не знае знаменитото начало на приказката: „Тръгнал дядо за Златица, изгубил си ръкавица“.
В северните покрайнини на град Златица се намира интересно място с не една, а няколко забележителности – манастир Свети Спас, Златишки водопад и Спасовото кладенче. Малко по-нагоре в планината в гъста сянка се е сгушил и един параклис.
В последните няколко години посещавах мястото 3 пъти и все ми беше интересно. За последно го видях в края на тази зима на връщане от Сопот, Карлово и Шато Копса. И тъй като няма много информация в интернет за тези обекти, реших да подготвя тази кратка статия.
Ако сте любители на водопадите и светите места, имате път през Златица и малко свободно време, отбийте се натам, за да видите още един манастир с водопад под ръка.
Как се стига
Златица е задбалканско градче, което се намира на около 77 километра източно от София, които се изминават за около час и 10 минути по живописния Подбалкански път.
Златишкият манастир "Св. Спас", водопадът и Спасовото кладенче са места, разположени едно до друго и се намират в северните покрайнини на град Златица, северно от ЖП линията. До тях води градска улица с много изронен асфалт. Няма табелки. За ориентир – трябва да се движите край река Куру дере в източната част на Златица. Ако ползвате навигация, манастирът го има като забележителност.
Изронената улица стига до асфалтово площадче в полите на планината. От площадчето нагоре се издигат каменни стълби. От там започват планинските маршрути към хижа и връх Свищиплаз. На това площадче е удобно да оставите колата и да си направите кратка разходка. Реката на водопада и манастирът от площадчето вече се виждат. Спасовото кладенче е в ниската част от двора на манастира и ще го видите като го приближите.
Запознайте се с приключенията на Ели. Още идеи за пътешествия в и извън България търсете в нейните блог „Друми в думи“.
*
Пътеписаници: Окото на Осмар и скалните манастири
В дните около Великден се отправих към свято място, което не се свързва с пищна религиозност, а с тихо смирение. Това са Осмарските скални манастири. Разположени са в Шуменското плато, издълбани във варовиковите му скали.
Интересът ми към манастирите на исихастите (монаси, които вярват, че пътят към единението на човека и Бога минава през умосъзерцанието) дойде, след като преди няколко години видях снимка на скалното образувание „Окото на Осмар“. Известно е и с името „Халката“. За него самата Ванга някога казва, че е четвъртият по сила енергиен център на България след Рупите, Царичина и Мадара. Мястото ме плени, още преди да стъпя на него.
И така, в едно пролетно утро, вече пътувам за село Осмар. То също се слави с интересни истории. В селото се произвежда ароматното вино „осмарски пелин“, а тайната на силното му ухание се крие в 30-те билки и плодове, които се добавят към напитката. Осмар е и мястото, на което е произведено първото шампанско в България. Винопроизводството в района започва още през XIX век, а днес в селото има винарска изба – „Осмар“, където можете да опитате бял или червен пелин.
Сега обаче ще се върнем назад във времето… Следвам табелите за скалния манастир, поставени из селото. Вървя към Костадиновия манастир, създаден през Второто българско царство (XII – XIV век). Той е най-големият и най-добре запазеният от Осмарските скални манастири.
За още вдъхновяващи пътешествия посетете блога на нашия главен редактор Боряна Кръстева "Пътеписаници"
*
Стъпки: Копривщица – спасена частица история близо до София
Склоновете над нас са оцветени в различни нюанси на зеленото. Редуващи се букови и борови гори са прекъсвани от поляни с млада пролетна трева. В подножието им река Тополница ромоли с бистрите си води. Небето е синьо с пробягващи бели пухкави облачета. Въздухът – кристален с лек аромат на бор. И на фона на целия този синьо-зелен пейзаж блестят окъпани в слънчева светлина калдъръмени улички и къщички с разноцветни фасади. Комините пушат, въпреки разцъфналата пролет. Думите на Захари Стоянов отекват в съзнанието ми: „Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и пр., пр. – и такава паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо!” Копривщица. Такава я виждаме при пристигането си в един слънчев ден в средата на май.
Днес виждаме града такъв, какъвто е бил през периода на Възраждането благодарение на заможните й жители. Когато през далечната 1876 г. Априлското въстание е потушено, а надигналите глави села опожарени, сринати, унищожени, само копривщенци успяват да спасят къщите си – събирайки всички ценности и пари от цялото село, те влизат в преговори с турските предводители за спасението му, откупувайки го. Въпреки богатата плата турската войска и башибозука влизат в населеното място – вилнеят, разграбват, убиват, събират всички мъже в конака и патрулират по улиците, но не опожаряват къщите. Днес това спасено наследство ни дава възможността да се докоснем до възрожденската архитектура и живота на старите българи, да надникнем зад вратите на домовете им, да се запознаем с бита и ежедневието им.
Запознайте се с блога на Виктория Драгиева - Stupki.bg, в който можете да откриете идеи за много нови пътешествия!
*
SunAndSany: Екопътека Бели Искър - зеленият рай в ниските части на Рила
В района на р. Бели Искър се намира екопътека, разположена в ниските части на Рила планина. Маршрутът на пътеката е подоходящ както за лежерна разходка сред природата, така и за пикник в хубаво време. До нея се стига от Самоков в посока Говедарци, след с. Бели Искър. Началото си води от паркинга с табелите.
Означената с маркировка екопътека следва пътя на реката, на която е кръстена. По нея има множество дървени мостчета. Дължината на пътеката е 7.5 км, а денивелацията е едва 300 м. Изминава се за около 2 ч. и 30 мин. в посока. Вървейки през смесена от бял бор и смърч гора, тук се чуват единствено песните на птиците и шумът на реката.
Най-голямата балканска ледникова долина
Преди хиляди години тук лежала най-голямата на Балканския полуостров ледникова долина. Снеговалежи имало през цялата година, а наличието на морени е едно от многото доказателства за ледниковата дейност. По-късно нейната разрушителна и транспортна сила оформят облика на мястото днес.
За още вълнуващи приключения посетете слънчевия блог на Станислава - www.sunandsany.com!
*
Jonny B. Goode: “Случайност? Едва ли!” – част 5
В 07:00 ч. утрото е свежо. Колоезденето можело да бъде и удоволствие, а не постоянно надлъгване с обезводняването и топлинния удар.
Последната част от 50-те км. до Маточина са буквално през ниви, къде с път, къде без. Дори GPS-ът не е особено ефективен, въпреки това след 3 ч. съм пред скалната църква. Нищо особено сама по себе си – правоъгълна дупка в скалата, – но е била изсечена само с помощта на ръчни инструменти през X в., когато имало възраждане на аскетизма в християнството. Браво, чудесно са се справили, мястото е идеално за отмора от настъпващия навън пек.
На извисяващ се от другата страна на селото хълм още от километри се забелязват останките на крепостта Букелон. Минавам през центъра и забелязвам дядо, който тъкмо се прибира вкъщи. Моля го за вода и се осведомявам:
Колко човека живеете в това село? Изглежда много безлюдно.
19 останахме.
От тук до прословутата стена по границата с Турция няма и 1 км. по права линия и дядото ме поучава:
До крепостта няма проблем, ама да не отидеш нагоре! Има камери, после граничарите идват и се карат.
Целия разказ можете да прочетете в личния блог на Иван Панкев ТУК.
*
LifeTasting: Три месеца в Швейцария
Времето лети бързо, когато всичко край теб е ново. Поглеждам календара и ми се струва невероятно, че са минали три месеца от старта на приключението Швейцария. За това време основите на новия живот са поставени и вече усещам коловозите на ежедневието - някои са леки и удобни, други още провокират отпор във волната ми балканска душа.
Сега искам да ви разкажа за три нови неща от швейцарското ежедневие, които ми допаднаха и харесаха.
1. Концепцията за ограничаване на отпадъците #zerowaste
Помните опита да се въведе разделно събиране на отпадъци в България, нали? Цветните контейнери си седят и сега, но колко хора наистина събират боклука си разделно? В Швейцария го правят всички! Без изключения и явни нарушения. Един от първите съвети, които получих, когато пристигнах, беше ‘внимавай с боклука’! Колегите ми чужденци се шегуват, че ако не рециклираш, ще те екстрадират. Допускам, че шегата не е далече от истината:) Започнах да наблюдавам с любопитство как са го постигнали и забелязвам, че е постоянна държавна политика, подкрепена от различни мерки. Не са само контейнерите и ефективните глоби. Създадена е система и удобство да я следваш. И ти става навик. Разбира се, че е по-сложно и изисква мислене и планиране (още се чудя къде да изхвърля големите найлонови опаковки от Икея;), но каузата си заслужава усилието. А с времето става рутина като смяната на ръчни скорости.
Не пропускайте пътешествията в блога Life Tasting.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
