Обикаляйки света, опитваш множество различни местни кухни. Най-често попадаш на вкусно ястие – например турското гьозлеме. Някои ястия трудно се намират, други пък са неприемливо противни. Никога преди това обаче не се бях натъквал на нещо така покъртително като пържената тарантула, която ядох в Пном Пен, столицата на Камбоджа. Да, очите ви не лъжат – истински паяци!

На пръв поглед менюто изглежда вкусно и сравнително достъпно – няма и следа от животни с повече от четири крака. Виждам маринирана салата с говеждо, печен патладжан, пушена речна риба и прочие. Всички изглеждат подходящи, но не и за мен – моят стомах е от желязо.

Затова се спирам на „Хрупкави тарантули с лимон и лют сос”. Малко съм разочарован от равнодушието на сервитьора. Надявах се нервно да завърти очи, да изгуби ума и дума. Нашият обаче просто си взе менюто и си отиде! „А, и още една бира”, викам подире му. Това го впечатлява повече – той поне ме поглежда.

Щом ястието пристига, никак не съм разочарован. На чинията лежат три големи тарантули. Краката на две от тях са сгънати сякаш дебнат плячка. Третата се е гътнала, сгърчила се е сякаш е знаела, че я хвърлят във вряща мазнина. Колко жестоко от страна на готвача!

Бодвам единия паяк с вилицата си и чувам звук като от пропукване на черупка. Тръпките по гръбнака ми не издават звук обаче! Доближавам паякообразното до устата си и отхапвам едно от крачетата му. Те се дъвчат лесно и на вкус ми напомнят на скариди. Нужно е да ги посдъвча малко, докато ги глътна, но това не е чак толкова противно, колкото се опасявах.

Това обаче не важи за тялото! Реших да го захапя цялото. Донякъде ми напомняше на карамелена близалка; от нея не бих могъл да отхапя половината, затова в случая приложих същата логика. Това се оказа неразумно решение, тъй като се оказах с цял паешки труп в устата, това, оказва се, не е най-лесното нещо за сдъвкване. Има вкус на смлени насекоми, а не на пилешко, както беше обещал сервитьорът. Не е отвратително, но не е и най-приятното усещане. Колкото повече го дъвча, толкова повече то се превръща в малка твърда топка. Точно обратното на близалката!

Накрая смело решавам да го глътна. Топката не издава признаци за смаляване, затова просто я преглътвам... и бързо посягам да я прокарам с благоразумно поръчаната бира!

Тарантулите в Камбоджа

По-късно същата вечер сервитьорът се завръща с още една тарантула. Този път – жива! Държи я в ръката си и тя седи там в относително спокойствие (вероятно от посттравматичен стрес, след като е видяла как приятелите й биват изпържени!). Той предлага да я сложи в шепата ми, но мене ме хваща страх, та започвам да печеля време.

- Откъде ги намирате? – питам го.

- Обаждаме се на снабдителите ни от провинция Кампонг Чам – обяснява той, - а снабдителите на свой ред ги намират на земята, в джунглата.

Усещам как времето ми изтича. Питам го дали сам обича да ги яде.

- Да, понякога хапвам. Доста са вкусни. 

Няма нищо изненадващо, предполагам. Този ресторант, наричан „Ромденг”, е „школа” за деца от улицата, които искат да усвоят нови умения, да станат работоспособни и да подобрят живота си. Ако има хора, които не се страхуват от малки (или не чак толкова малки) паяци, това са работещите тук.

И така, тъй като не исках да изляза страхливец, решавам, че е време да погледна страха (от паяци!) в очите. Протягам шепи и живата тарантула бива поставена отгоре. Оказва се, че не съм бил ухапан и ще поживея да си попътувам и да похапна още някое отровно насекомо. Какво остава все пак моето най-голямо опасение? Винаги са ми казвали да не си играя с храната!

Тази история ви беше интересна? Последвайте ни и във фейсбук, за да не пропуснете нито един интересен разказ от Peika.bg!