Книгата "Животът. Начин на употреба" е една истинска енциклопедия на подробностите.

Подробностите са цветовете на битието, без които то би било сиво. Има обаче подробности и подробности. Спасителни, тиранични, нужни и ненужни, значими и нищожни; такива, които са по-важни от главното, та то ги допълва; други, чиято цел е да отвличат вниманието именно от него; трети, които ни вдъхват сигурност, разкривайки несигурността на други...

Френският писател Жорж Перек не би си позволил да се ограничи само със задачата да описва подробности. В романа си „Животът. Начин на употреба“ (издателство Сиела) някак между другото, той разкрива истини за обществото и най-вече за отношенията, породени от зависимостта на човека от материалното.

Прочетете откъс от „Животът. Начин на употреба“:

Бях в Лондон преди няколко дни и не можах да не отида в онова далечно предградие, където те закарах преди точно двайсет и пет години. Клиниката си е все там, на "Кресънт Гардън" 130, но се е превърнала в триетажна модерна сграда. Наоколо почти всичко се е запазило като в спомените ми. Преживях отново деня, който прекарах в този квартал, докато те оперираха. Никога не съм ти разказвал за тези часове: исках да дойда да те видя късно следобед, когато щеше да се събудиш, нямаше смисъл да се връщам в Лондон, по-добре беше да остана наблизо, дори да изгубя няколко часа в някой бар или кино. Беше едва десет сутринта, когато те оставих. Обикалях повече от половин час по улиците, оградени от двете страни с къщи, които бяха толкова еднакви, че приличаха на отражения в гигантска система от огледала: същите тъмнозелени врати и врати с лъскави медни чукчета и железни стъргалки, същите фабрични дантелени перденца на еркерните прозорци, същите саксии с аспидистри по прозорците на горния етаж. Накрая успях да намеря това, което явно беше търговският център: няколко магазина, привидно пусти, един „Улуърт “, едно кино, което естествено се наричаше „Одеон“, и една кръчма с гордото име „При еднорога и замъка“, за съжаление затворена. Седнах в единственото място, което даваше признаци на живот, нещо като млечен бар в дълъг дървен фургон, държан от три стари моми. Сервираха ми отвратителен чай и сандвичи без масло - бях отказал маргарина - с мармалад от портокали, който имаше дъх на ламарина.

След това си купих вестници и отидох да ги прегледам в градинката до една статуя на господин с иронично изражение, седнал крак върху крак и държащ в лявата си ръка каменен лист хартия, завит на доста големи рула отдолу и отгоре, а в дясната - паче перо: напомняше ми Волтер и затова реших, че е Поуп; оказа се обаче някой си Уилям Уорбъртън, 1698-1779, литератор и прелат, автор, както уточняваше надписът, гравиран на цокъла, на едно „Доказателство за божествената мисия на Мойсей“.

Към обяд кръчмата най-сетне се отвори и аз отидох да изпия няколко бири и да хапна два-три сандвича с пастет от аншоа с честърско сирене. Останах там до два часа, седнал на бара с нос, забит в чашата, до двама братовчеди, и двамата чиновници в кметството: единият беше помощник-счетоводител в службата за газ, а другият - завеждащ-отдела за пенсии и помощи. Те поглъщаха някаква доста отблъскваща яхния и си разказваха с ужасен лондонски акцент безкрайна семейна история, в която участваха някаква сестра от Канада, една племенница болногледачка в Египет, една друга, омъжена в Нотингам, някакъв загадъчен О’Брайън на име Боби и една мисис Бриджет, която държала пансион в Маргейт, при устието на Темза.

В два часа излязох от кръчмата и отидох на кино. Спомням си, че в програмата имаше два игрални и много документални, информационни и рисувани филми. Забравих заглавията на двата филма; те бяха един от друг по-блудкави; в първия се разказваше една от многото истории за офицери от въздушните войски, които бягат от лагера, като прокопават тунел; а вторият се мъчеше да бъде комедия: действието се развиваше през XIX век и в началото се виждаше един дебел богаташ, болен от подагра, който отказваше на един млад глезльо ръката на дъщеря си, тъй като въпросният млад глезльо беше беден и без бъдеще. Така и не разбрах как младият глезльо успя да забогатее и да докаже на бъдещия си тъст, че е по-умен, отколкото изглежда, защото четвърт час след началото на филма заспах. Събудиха ме доста грубо двете разпоредителки в киното. Салонът беше осветен, бях останал последен. Абсолютно затъпял, не можах да разбера нито дума от това, което ми викаха разпоредителките, и едва като излязох на улицата, си дадох сметка, че съм забравил вестниците, палтото, чадъра и ръкавиците си. За щастие една от разпоредителките ме настигна и ми ги даде.

Беше се стъмнило, макар че беше още пет и половина. Валеше ситен дъжд. Върнах се в клиниката, но не ми позволиха да те видя. Казаха ми само, че всичко е минало добре, че спиш и че трябва да дойда да те взема на другия ден в единайсет. Качих се на автобуса, който се връщаше в Лондон през онези огромни и бездушни предградия, край хиляди „мили английски домове“, където хиляди мъже и жени, излезли току-що от своите работилници и канцеларии, повдигаха едновременно вълнените калпаци на своите чайници, наливаха си едновременно чаша чай, допълваха с облаче мляко, хващаха с два пръста филийката, изстреляна от автоматичния тостер, и я намазваха с „Боврил“. Имах чувството за пълна нереалност, сякаш бях на друга планета, в друг свят, разплут, мъглив, влажен, прекосяван от лъчи жълта, почти оранжева светлина. И изведнъж се замислих за теб, за това, което ти се случваше, за тази жестока ирония, поради която, за да ти помогна да премахнеш това дете, което не беше мое, ние бяхме за няколко часа мъж и жена, обявявайки не че ти си госпожа Алтамон, а че аз съм господин Гардел.

Беше седем и половина, когато автобусът пристигна на последната спирка „Чаринг крос“. Изпих едно уиски в кръчма, която се наричаше „Ливадите“, след това отидох отново на кино. Този път гледах един филм, за който ти ми беше говорила, „Червените обувки“ на Майкъл Пауъл с Мойра Шиърър, хореография на Леонид Масин; забравил съм вече за какво се разказваше във филма, спомням си само за балета, при който един вестник, хвърлен на земята и отнесен от вятъра, се превръща в тревожен танцьор. Излязох от киното към десет часа. Аз, който почти никога не пия алкохол и само от една чаша ми става веднага лошо, чувствувах непреодолима нужда да се напия.

Влязох в една кръчма, която се казваше „Магарето с гащи“. Табелата представляваше магаре, чиито четири крака бяха увити в нещо като гамаши от бяло платно на червени точки. Мислех, че това съществува само на остров Ре, но без съмнение и някъде в Англия имаше подобен обичай. Опашката на магарето беше от плетено въженце, а надписът отдолу обясняваше как тази опашка може да служи за барометър.

Ако е суха - добро

Ако е мокра - дъжд

Ако се клати - ветровито

Ако не се вижда - мъгла

Ако е замръзнала - студ

Ако е паднала - земетресение

Кръчмата беше претъпкана. Най-сетне си намерих място на една маса, заета от странна двойка: мъжът беше доста стар, с телосложение на гигант, високо чело и голяма глава, обрамчена от буйна бяла коса, а жената - на трийсетина години, с нещо едновременно славянско и азиатско в лицето, широки скули, тесни очи и червеникаворуси коси, вдигнати на плитка около главата. Беше мълчалива и често слагаше ръка върху ръката на своя другар сякаш за да му попречи да се разгневи. Той говореше без прекъсване с лек акцент, който не успявах да определя; не завършваше фразите си, прекъсваше ги през цялото време с „тъй“, „хубаво“, „чудесно“, без да престава да се тъпче с огромни количества храна и питиета, ставаше през пет минути, проправяше си път към бара и се връщаше с чиния сандвичи, пакети чипс, наденици, топли соленки, порции ябълков пай и халби кафява бира, които поглъщаше на един дъх.

Скоро ме заговори и започнахме да пием заедно, да приказваме общи неща: за войната, за смъртта, за Лондон, за Париж, за бирата, за музиката, за нощните влакове, за красотата, за балета, за мъглата за живота. Мисля дори, че започнах да му разказвам твоята история. Приятелката му не казваше нищо. От време на време му се усмихваше, иначе погледът и обикаляше опушения салон; тя отпиваше на малки глътки своя розов джин и палеше една след друга цигари с позлатен накрайник, които гасеше почти веднага в рекламния пепелник на фирмата за уиски „Антикуариан“.

Навярно сьм загубил понятие за мястото и часа. Всичко около мене се превърна в неясно бръмчене, насечено от глухи удари, възклицания, смехове и шепот. И изведнъж, отваряйки очи, видях, че са ме изправили, че съм с палто наметнато на раменете, и държа в ръка чадъра си. Кръчмата беше почти опразнена. Собственикът пушеше пура на вратата. Чистачката ръсеше пода със стърготини. Жената бе сложила дебело кожено палто, а мъжът обличаше с помощта на един сервитьор широка горна дреха с Лутърова яка. Изведнъж той рязко се обърна към мен с цялото си тяло и ми подхвърли с почти гръмовен глас: „Животът, млади човече, е легнала жена с издути стърчащи гърди, едър гладък и мек корем между закръглени ханшове, с тънки ръце, изпъкнали бедра и полузатворени очи, която в разкошното си подигравателно предизвикателство изисква нашето най-ревностно усърдие.“ 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!