Ако искаш да кажеш "Обичам те" със стихове или просто поезията е твоят начин да виждаш красотата на света, тази двуезична поетична книга е за теб.

"Думи в сребърна кутия" е дебютената поетична книга на Бояна Николова, която се състои от три цикъла. Особено въздействащ със своята чувственост е любовният цикъл.

Поетичният талант на Бояна е открит от Любомир Левчев, който публикува преди десетилетие нейни стихове във в. "24 часа". Книгата е двуезична с превод на английски език, което я прави космополитна и общодостъпна.

Ето какво разказа Бояна специално за Peika.bg.

- Коя е Бояна и какво я вдъхнови да създаде "Думи в сребърна кутия"?

- Търсеща, непокорна, влюбена във вятъра и в поразиите, които сътворява – това съм аз. Понякога Сизифовият камък ми се струва лек като перце и мога „в плисъка да сторя път“, а друг път мога да се огледам в сълзата на листата и да прочета тъгата им (Съвсем нормален човек съм).

Често ми се струва, че в мен живеят поне две Бояни. Едната, която има семейство, деца, ходи на работа, върши си задълженията и отговорностите и другата, която си говори с дъжда и тревата, сънува звънчета и рисува песни. Поне засега се разбирам и с двете.

Думите са родени от образи, които непрестанно ме вдъхновяват; образи от видяното и образи от преживяното. Няма спасение от тях. Понякога образите сами ме намират, навират ми се и чакат да ги впиша в себе си, да им дам имена.

Пиша от малка и винаги съм знаела, че някой ден ще събера думите в едно. Приятели ми казват, че не е честно да си държа тези думи само за себе си. Може би имат право. Просто сега му дойде времето. Благодаря на съпруга ми, който ми даде порива и вярата да го направя.

- За кого е предназначена "Думи в сребърна кутия"?

- Думи в сребърна кутия е предназначена за всички – за онези, които ще намерят вътре по нещичко от себе си, за онези, които ще намерят начин да се вдъхновят за деня си, за онези, които, уморени, ще потърсят нежната ласка на луната и на „облачния наниз“ и за онези, които искат да се влюбят, да се влюбват в човека до себе си, в пътя пред себе си, във възможността да сториш нещо просто ей така. Поезията я има във всеки миг и не ти трябват кой знае какви сетива, за да я видиш и за да бъдеш приласкан в уюта и красотата ѝ. Това му е хубавото. Една строфа, пречупена през различни преживявания и различни споделености, през различни опитности, носи съвсем нови и пъстри нюанси. И ако мога да предизвикам усмивка или пък трепет, то бих била безкрайно щастлива. И не, защото съм споделила част от себе си, а защото съм уловила мигове, които мога да разпръсна в малки частички вечност.

- Какво е усещането да пътуваш навътре в себе си? Има ли прилики с това да си пътешественик?

- Пътешествието към себе си е най-дългото пътешествие. То няма крайна цел и вероятността да се изгубиш е почти 100%. Спираш на незнайни гари и всеки път се изненадваш от гледките. Изпразваш куфарите от предразсъдъци, лепваш един стикер с усмихнати трапчинки и тръгваш. Пък каквото стане…

Пътешественикът е задължително поет по душа. Нуждата да виждаш смяната на пейзажа и смяната на образите, нуждата да инвестираш в спомени и в преживявания е същата омайна и трепетна илюзия да се припознаеш в другото, да се отнесеш там или да си го привнесеш у себе си, да имаш нужда да сложиш себе си в различието – за да си го направиш собствено, да го „опитомиш“… Обичам да пътувам.

- Какво е романтиката за теб?

- Романтика е нежността и желанието да споделиш тази нежност. Романтика е да препускаш бездиханен по стъпалата, за да видиш усмивката на любимото си лице; да събереш в шепи обичан аромат и да дишаш през него; да напишеш стих, да преведеш стих; да прегърнеш луната; да можеш да кажеш открито: „тъжна съм“ или „щастлива съм“; да чакаш с нетърпение да се прибереш, за да кажеш „добър вечер“; да чакаш да се събудиш, за да кажеш „добро утро“.

- Кое е най-жизнерадостното стихотворение?

- Търсейки слънцето

Взех две трапчинки за другарчета

и тръгнахме да търсим слънцето.

Едната сложих над устата

да може да посрещне изгрева,

а другата на бузата ми кацна

пред залеза да е прекрасна.

- А най-тъжното?

- Граници

Кръг – Граница.

А уж бе безконечник праведен.

…

И уж сме творци,

Богоподобни дори,

а дори и калта,

с нейната одухотворена сила,

превръщаме в обикновена пепелява диря.

- А най-вдъхновяващото?

Вечна

Когато се роди, захвърлих огледалото –

дословно повторение на мен си.

Да виждам себе си във теб натрапчиво,

нима си дръзко, смело съвпадение,

което ще попивам ежедневно,

във него търсейки спасение

за свойто потвърждение?

- Кое е мястото, на което би се връщала отново и отново?

- Всяка вечер се прибирам у дома при любимите ми същества. Това е домът ми и там е моето прибиране.

Има едно място, на което се връщам постоянно и в мислите си, и в реалността. Намира се в Родопите – на почти 2000 метра надморска височина, местността Хайдушки поляни, близо до Момчиловци. Там приятел има дървена къщичка, както той самият я нарича - „колиба“. Това е моето място. Със семейството ми ходим там всяко лято. Там намирам себе си всеки път. Харесва ми там да се откривам. Дори и да съм се изгубила сред градските суети и неизречени шумотевици, там знам, че ще се видя – чиста и добра, светла и смирена. Там ставам различна, все едно самата планина ме прегръща, усмирява ме и ми дава покой и пълнота.

- Кое е най-невероятното ти преживяване на път?

- Слава Богу, съм пътувала много и се надявам да ми предстои да пътувам още. С развени коси зад волана или с пълна раница, изпускайки самолет или изкачвайки хълм, с музика в ушите или с морска пяна в тях, събирам преживявания и ги нося на гърба си, като костенурка, чиито шарки се увеличават с всяка измината крачка. Кой знае, може някой ден да напиша книга за пътуването – това към себе си това със себе си.

- Къде се намира пейката с най-красивата гледка на света?

- Има две пейки с най-красивите гледки в света за мен. Едната се намира на мястото в Родопите, което споменах. Тя е набързо скована от дъски, които тук-там имат неравности и сякаш дървото още е живо и всеки момент ще проговори. Пейката е малка и едва побира двама души, но гледката, която предоставя, стига за всичките човеци, взети заедно - залязващото слънце милва планинските хребети и малките сгушени къщички, приютили нечии дихания. Някъде долу в краката ти се вият пътища и търсят пристан. Планината е под теб, около теб и в теб, но като че ли забравяш за себе си, изключваш се. Единственото, което усещаш, е мир – в най-пълния смисъл на думата – абсолютния мир в мирозданието.

Другата пейка се намира в един квартал на Норич – Англия – Кавършам. Тя е красива стара пейка, с ковано желязо и меко дърво. Часове съм прекарала там. Сред изумрудено зелено и ниски, пухкави облаци (като от картините на Констабъл), синьо езеро – целият свят е с ясни контури (заради високата влажност), като че ли е нарисуван на картичка. Можеш да пипнеш свободата и да я направиш свое притежание. Можеш да се повдигнеш на пръсти и да усетиш безграничното на възможностите си, защото, там сред яркостта на контурите, губиш собствените си граници.  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!