По-различен поглед към Израел – на мотор, разказан и заснет от Костадин Мутафчиев и Лили Стайкова.
Ден 0 (18 септември): Тел Авив
Часът е 4:10 сутринта, навън е тъмно като в рог. Легнали сме 3 часа по-рано. Това няма никакво значение, желанието за пътуване дава повече сили от всички познати стимуланти. В 4:40 вече сме на зле организирания Терминал 1 на столичното летище. Всичко минава транзитно през все още спящото ми съзнание - посредствената проверка за сигурност, идентична паспортна проверка, пререждането на хората с израелски паспорти - не го разбирам, накрая ще чакаме заедно в автобуса, извозващ ни до самолета.
За мен е паметен ден - първото ми излизане извън Европа. При това с приключенски привкус - очаква ни седмица из Израел с мотор под наем.
6:10 часа. Самолетът най-после е готов за излитане и с къдрокосата ми спътница се унасяме в дрямка. Достатъчна все пак, за да отметне по-голямата част от полета - наближаваме приземяването. “Ура, достигнахме до Азия!”, казвам си аз.
Хората с израелските паспорти се затичват към изхода - бързат да се приберат, след няколко дни е най-важния празник в религиозният им календар - Йом Кипур. На него всичко спира, а да се каже, че и държавата го прави не е преувеличение. Ще се върнем на тази тема отново.
Израел е държава, която вирее в агресивна среда, обградена от недоброжелатели, конфликти и съществуваща в следствие на тях сплотеност. Затова не би трябвало да бъде учудващо, че сред избраните за беседа с офицерите от граничния контрол е човек, посещавал Албания, Косово, Босна и Херцеговина, Черна гора (някои от тези държави нееднократно) в рамките на около година. Да, това съм аз. След 15-минутен разговор, споделяне на детайли около пътуването, имената на родителите и прародителите ми имам позволение да вляза в държавата и да съществувам в нея в рамките на 19 дни в следващите 6 месеца.
Глава първа - влизане в държавата - е завършена, но трябва да стигнем до хостела; трябва да стигнем до съседен град, в който се намира мотоциклетът, който ще ни понесе из демо версията на Близкия изток; трябва да се върнем с мотора до хостела.
Първото се случва безболезнено с влак и такси. Следва достигането на град Петах Тиква. От рецепцията на хостела ми пожелават успех, а аз съм обнадежден - автобусът, който ме води натам, спира на 100 метра от хостела и близо до целта. So far, so good. Детайл, който се разкри в процеса на случване на това пътуване, беше, че булевардът, който търсим, преминава през всички населени места по пътя, казва се по един и същи начин, и за да е пълна картинката, точно в града, в който ми трябва, посоката на номерацията се обръща. След уцелването на правилното населено място и употребата на такси, стигаме до мястото, откъдето трябва да вземем машината - магазин и сервиз за мотори и скутери. Очите ми жадно търсят моя избранник - Suzuki V-Strom DL650. Ушите ми жадно търсят англоговорящ. Уви, второто е без успех. Монтьорът, който започва да подготвя вероятния ни верен Буцефал, не говори и дума на този език; колегата му ме моли да изчакам началника му; началникът е от френски произход.
Наемането на превозно средство винаги ми се е струвало отговорно и свързано с доста бумащина начинание. Когато документите са на иврит, това придобива ново измерение на сложност. За щастие, хората се оказаха свестни и всичко изглежда да се е подредило. Дори получихме няколко важни препоръки за справянето с движението в еврейската държава, най-важните сред които:
“Никога не си с предимство”
“Не вярвай на огледалата”
“Винаги се оглеждай втори път”
Ура, отново. Вече имаме превозно средство. “Остана най-лесното”, мисля си аз. 35 километра по-късно имам леки съмнения относно това. Хаосът владее пътя и тротоара. Движението е хаотично, всички двуколесни са невъобразимо нагли. Клаксоните се чуват още преди жълтото на светофара. За първи път, докато карам мотор, ме засича автобус. Знаците са малко и на иврит, което доведе до стандартното за всяко мое пътуване лутане. Реваншът се материализира под формата на внушителна арабка - физически, но и не само - която със замах движеше заведение за бързо хранене. Колоритът ѝ беше придружен от сносен английски и чифт прекрасни сандвичи - евтини и предостатъчни до края на деня.
Сити и малко по-спокойни се полутахме още, докато най-накрая с дружни усилия, туристическа карта и колкото може да се ползва навигация от джоба на якето, стигнахме до хипи хостела, в който бяхме избрали да прекараме двете нощувки, които ни очакваха в Тел Авив. По една в двата края на пътуването.
Тел Авив, или по-скоро Яфо (Jaffa) е място с история. Пристанището и града като цяло са сменяли владение многократно, упоменато е в Библията и като цяло е непренебрежим елемент от случващото се в района. Към момента, Яфо (старата част на Тел Авив) има артистичен привкус; сцена е на преливане на културите и на своеобразен сблъсък между красиво разпадащото се старо и лъскавото ново.
Излизаме малко преди залез (в тази част на света, той е ранен), около 18 часа. След 10-ина минути вече чуваме как Средиземно море се блъска в крайбрежната улица. Залезът трае изключително кратко - времето между моментът, в който дискът на залязващото слънце докосне хоризонта и този, в който вече е изцяло потънал, е няколко минути. Наслаждаваме се на залеза, запечатваме в единици и нули каквото можем и продължаваме разходката си из околностите на пристанището.
Раз-два-три-четири и залеза се е случил
То е изпълнено с малки лодки, а в сградите около него са се поместили ресторанти с претенции за изисканост и, вероятно, съответните за това цени.
В пълен разрез с това в крайбрежния парк наблюдаваме нещо много по-близко до нашите нрави - арабски семейства със скари и хладилни чанти се възползват от преживюемата температура след залез. Отвсякъде мирише на кебап.
Хостелът ни има наложено възрастово ограничение на гостите - от 18 до 45 години. Твърдят, че имали проблеми “with more mature tourists not understanding the attitude of this place”. Част от атмосферата на мястото предполага и масовото излизане по баровете всяка вечер. Ние деликатно пропускаме този момент, предвид недоспиването, което сме си причинили, както и факта, че трябва да успеем да наместим багаж за седмица, за двама души в една-единствена кутия и, както се оказа, раница. И така, денят приключва очаквано рано, изпълнен с неподредени впечатления.
Ден 1 (19 септември) Тел Авив - Хайфа, 110 км
Първият ни пътен ден, предвидливо, е къс, едва 110 километра. Това включва и предвидено спиране в Кесария, който да започне да ни въвежда в атмосферата на Израел и Близкия изток. Ставаме и започваме с опаковането на багажа - в следващите дни тази дейност ще се превърне в рутина. Закусваме и се впускаме в първите километри из Израел. Денят е събота - шабат - почивен ден, трафикът е малко. Това ще се окаже един от малкото плюсове на днешния ден.
Излизаме без проблеми от големия град и с помощта на вярната Open Street Maps навигация се насочваме към първата спирка за деня - Кесария. От приятелка знаем, че е интересен град и има какво да се види. От личен опит установихме, че не е лесно да се намери какво има за гледане. Следвайки знаците и едноличните ми решения за посока, достигаме до римски акведукт, който се е позиционирал като декор на един прекрасен плаж. Прекрасен, ако посетителите му не са в мото екипи, часът не е около 11, а температурата не приближава 40 градуса. Правим няколко снимки и потегляме.
Хайфа е един от големите градове в Израел - модерен, относително нов, все пак притежаващ някоя друга забележителност. Най-значимата сред тях са Бахайските градини. И да, заставайки в подножието им, те изглеждат впечатляващи - красиви, подредени и лъскави.
Разкош по бахайски
За наше щастие са и доста близо до мястото, в което сме избрали да нощуваме - къща за гости в т.нар. Немска колония. Минаваме през туристическия център, в който получаваме насоки, които впоследствие ще се окажат със съмнителна стойност, и потегляме из града, започвайки с мисия “Храна”.
Бидейки в Израел, искахме да пробваме нещо по-нетуристическо. Търсенето ни отведе в арабски ресторант, който по маниер доста приличаше на заведение за бързо хранене, но за сметка на това имаше обслужващ персонал, доколкото мъжете, които разнасяха храната можеха да се нарекат такива. Храната беше вкусна и сред най-евтините за цялото ни пътуване, а пък неограничената лимонада ни остави приятно впечатление и свежест в лепкавата жега на крайбрежния град.
Вече сити, започнахме да мъдрим как да извлечем максимума от следобедна Хайфа. Все още не бяхме осъзнали изцяло, че денят е събота, но реалността дебнеше зад ъгъла с винкел и само чакаше правилния момент. Той дойде рязко, когато разбрахме, че основна част от нашия план (а именно, фоликулярната линия до горния край на забележителните градини) видимо не работи вече в този час по време на шабат.
“Е, ще отидем пеша, не е много далеч”. Да, не беше много далеч, но пък времето неумолимо течеше. Около 16:00 достигнахме най-долния вход на Бахайските градини, изслушахме инструктажа от охраната - не се пуши, пие, яде, сяда по тревата, сяда по белия мрамор, пие и пипа водата - и с приповдигнато настроение се насочихме към прекрасно оформените градини и извитите стълбища... Или по-скоро, стълбище. Оказа се, че от входа, който сме избрали, можем да стигнем едва до края на първото стълбище, където ни посрещаше заключена порта и туристи със селфи стикове. С надежда, че има как да видим и останалото от градините се върнахме при човека на входа, който обаче само успя да ни разочарова допълнително - да, може да се разгледа още, ако се ползват другите входове... но те затварят в 17:00. За наше успокоение, след 9 сутринта те отново са на наше разположение.
Гледката от тераса №1 към храма в градините
След като “отментнахме” Бахайските градини, решихме да продължим по начертания план и да сефтосаме израелското средиземноморско крайбрежие. За целта се устремихме към един плаж, представен ни от служителката в туристическото бюро като “див, сърфистски плаж”. Всяка крачка ни подсказваше, че може би няма да стигнем до така лелеяното плажуване, но предвид липсата на други занимания за този ден упорствахме и продължавахме в посока на плажа. Пътят минава покрай военно поделение, заобикаля пристанището, следва медицинският факултет на местния университет, който е разположен между няколко болници и плавно се влива в крайбрежен парк. В него ни посреща нелицеприятната част на плаж, разположен до пристанището - мръсотията. Туристическите плажове в Хайфа, оказа се, са оттатък хълма на Института за морски изследвания, декориран от два кораба и две подводници поставени някак на сух док там преди доста години. След кратка консултация с картата, която имахме, установихме с леко разочарование, че сърфисткия плаж е точно пред нас, на един ремонтиращ се пътен възел разстояние. Ново разочарование, което причинява смут в редиците ни и увесили носове се връщаме в къщата за гости за кратка почивка и разглеждане на снимковия материал. Опитът за последното разкрива стандартен елемент от подготовката на багаж за пътуване - нещо е забравено. И то не какво да е, а кабелът за прехвърляне на снимки от фотоапарата. За да е по-интересно, кабелът е доста нестандартен, апаратът ползва CompactFlash карта за съхранение и като цяло предлага относително екзотични и изчезващи технологии. След безплодна разходка в близкия мол започвам да разбирам какво е да ти свършва “лентата”.
Последни кадри от свършващата лента
С лека ръка и порядъчна доза оптимизъм оставяме техническия проблем за следващите дни и си търсим квартален бар, където да изпием по бира преди лягане. С помощта на всемогъщия интернет и малко визуална памет достигаме до Dunk Pub, в който се наслаждаваме на местна бира и уюта, който предлага малкият бар. Прибираме се отпуснати и заспиваме с очакване следващия ден най-после да ни даде възможност да усетим държавата, в която сме, по-пълно.
Следва продължение...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
