Невероятно забавният трилър „Финли Донован се справя убийствено добре“ от Ел Косимано вдъхнови създателите на „Малки сладки лъжкини“ за предстояща екранизация.
На всеки му се е случвало да преживее една от онези сутрини, в които всичко е толкова ужасно, че просто ти се иска да убиеш някого. Въпреки че никога не би го направил наистина… Дори ако ти се отдаде възможност…
„Внимавай какво си пожелаваш“, ни предупреждава невероятно забавният роман „Финли Донован се справя убийствено добре“ от световноизвестната писателка Ел Косимано. Книгата остроумно лети между жанровете, за да ни въвлече в шеметен трилър с елементи на комедия, в чийто център една писателка на криминални романи е въвлечена в истинско убийство.
Бърз, свеж, изпълнен с хумор и оригинални сюжетни решения, романът дава началото на поредица, завладяла сърцата на милиони читатели по света, и станала вдъхновение зад предстоящата екранизация от създателите на „Малки сладки лъжкини“.
„Финли Донован се справя убийствено добре“... но може би не точно в 8 без 15 сутринта в най-важния ден от седмицата ѝ.
Не и когато трябва да се бори с обилно омазания си с кленов сироп двегодишен син и междувременно да скрие голото петно на главата на четиригодишната си дъщеря, която изведнъж е проявила самоинициативата да се подстриже преди да отиде на детска градина.
Не и когато бившият ѝ съпруг – и настоящ задник, който не плаща издръжка – изведнъж е решил, че трябва да уволни детегледачката им (по идея на отвратителната си нова жена).
И особено когато Финли закъснява за среща с литературната си агентка, с която още веднъж трябва да обсъди защо за пореден път е пресрочила предаването на новия си роман. Роман, който Финли може би никога няма да довърши, имайки предвид джунглата в дома ѝ.
Но все пак – без кафе, недоспала и без задължителното за всеки млад писател вдъхновение – Финли потегля към срещата с агентката си.
Ако трябва да научите един урок от писателка на трилъри на половин работен ден, то това би било: никога не обсъждайте детайлите от сюжета на предстоящия си роман на публично място. Защото не се знае дали някой няма да си помисли, че говорите за истинско убийство. И дали няма да ви предложи торба с пари, за да премахнете един особено неприятен типаж.
И ако сте поне малко любопитни като нея – и наистина се нуждаете от парите – не се знае дали няма да се замислите. Все пак на Финли няма да ѝ навреди поне да проучи целта? А ако не извършиш убийството, а само го планираш, това не е престъпление, нали?
Остроумен и автентичен в представянето на разочарованията и триумфите на майчинството в цялата му бъркотия и веселие, „Финли Донован се справя убийствено добре“ е многопластов и шеметен трилър, който се намира някъде на границата между забавното и искреното – между сатирата и сериозността.
Едно е ясно, в невероятните герои на Ел Косимано читателите ще открият перфектната компания, която да ги разтовари, разсмее и разчувства.
Из „Финли Донован се справя убийствено добре“ от Ел Косимано
Всеизвестен факт е, че повечето майки са готови да убият някого най-късно до осем и половина коя да е сутрин. В конкретната сутрин на осми октомври, вторник, бях готова за убийство още към осем без петнайсет. Ако никога не ви се е налагало да се борите с обилно омазано в кленов сироп двегодишно хлапе, за да му сложите памперс, като междувременно четиригодишната ви дъщеря е решила да се подстриже, преди да я заведете на детска градина, и всичко това се случва, докато се мъчите да установите местонахождението на изчезналата ви детегледачка и в същото време попивате кафена утайка от преливаща кафеварка, понеже в породеното от безсънието умопомрачение сте забравили да ѝ сложите филтъра, нека ви разясня как стоят нещата.
Бях готова да убия някого, без изобщо да ме е грижа кого.
Закъснявах. Агентката ми вече пътуваше с влак от Гранд Сентръл до Юниън Стейшън, където трябваше да се срещнем на предварително резервиран ранен обяд в твърде скъп за мен рес[1]торант, за да обсъдим колко точно съм просрочила предаването на книгата, която започвах три пъти и вероятно никога нямаше да допиша, понеже… Господи, само се огледайте около мен. По разни причини.
Двуетажният ми колониален дом в Саут Райдинг се намираше достатъчно близо до града, за да реша, че уговорката за десет часа е приемлива. В същото време известната отдалеченост на района от центъра подтикваше иначе здравомислещи хора да си купуват надуваеми кукли в реален размер, за да се шмугват в лентата, предназначена за коли с повече от един пътник, без да бъдат глобени или застреляни пътьом от останалите си съседи, които все още не бяхме продали душите си, за да се сдобием със свои надуваеми кукли.
Не ме разбирайте погрешно – харесвах Саут Райдинг преди развода и преди да науча, че съпругът ми спи с наетата от нас брокерка на недвижими имоти, която членуваше и в борда на асоциацията на собствениците на жилища. Според мен брокерката имаше нещо друго предвид, когато описа атмосферата в нашата крайградска мека като типична за „малко градче“. В рекламната брошура фигурираха снимки на щастливи семейни двойки, които се прегръщат на старомодни предни веранди. При описанието на квартала се използваха думи от рода на идиличен и спокоен, понеже върху лъскавите страници на списанията за имоти човек няма как да надникне през прозорците на обитателите и да види изтощената и бясна майка, голото лепкаво пеленаче и кичурите коса, кръвта и кафето по пода.
– Мамо, оправи го! – Дилия стоеше в кухнята и търкаше с пръстчета неравномерно остриганата и влажна кожа там, където се беше одраскала с ножицата. По челцето ѝ се стичаше капчица кръв и аз я избърсах със стара кърпа за оригване на бебета, преди да капне в окото ѝ.
– Не мога да го оправя, миличка. Ще те заведа при фризьорката след училище. – Притиснах кърпата към оголеното място и изчаках кръвта да спре. Сетне пропълзях под масата с пъхнатия между рамото и ухото ми мобилен телефон и събрах в шепа падналите кичури от косата ѝ, като междувременно броях останалите без отговор позвънявания.
– Не мога да отида на училище така. Всички ще ми се смеят! – Дилия ронеше едри сълзи, от които ѝ потекоха сополи, а Закари втриваше парченца гофрета в косата си и зяпаше сестра си от бебешкото столче. – Татко ще знае как да го оправи.
Ударих си главата в долната страна на масата, а двегодишният ми син се разпищя неудържимо. Изправих се сковано, размахвайки в шепа перушинестите къдрици на дъщеря ми. Останалите отрязани кичури полепнаха върху петното от кленов сироп по коленете на панталона ми. Преглътнах ругатня, която двегодишното ми дете щеше непременно да повтаря със седмици от мястото си върху пазарската количка, ако я бях изрекла гласно, а сетне хвърлих покритата с косми ножица за пиле в мивката. Приблизително след четиресет и седмото позвъняване отсреща се включи гласова поща.
– Здравей, Вероника. Обажда се Финли. Надявам се, че всичко е наред. – Говорех с благ тон, в случай че се окажеше смазана до смърт в катастрофа или изпепелена жива в битов пожар през нощта. В никакъв случай не исках да бъда загубенячката, която оставя съобщение с обещанието да убие някого заради закъснението му, а сетне с изненада установява, че въпросният човек вече е убит. – Очаквах те в седем и половина, за да стигна навреме за срещата си в центъра. Предполагам, че си забравила? – Жизнерадостната напевност в края на изречението подсказваше, че в това няма проблем и че ние сме добре, но всъщност имаше про[1]блем и аз се чувствах зле. – Ако получиш това съобщение, ми звънни… моля те – добавих, преди да затворя, понеже децата ме наблюдаваха и пред тях винаги си служехме с моля и благодаря. Прекъснах връзката, набрах номера на бившия си съпруг, притиснах отново телефона до ухото си и се простих с всяка надежда да спася деня си от пълен провал.
– Веро ще дойде ли? – Дилия подръпваше собственоръчно остриганите си коси и се мръщеше при вида на лепкавите си червени пръстчета.
– Не знам. – Вероятно Веро щеше да придърпа Дилия в скута си и да превърне цялата бъркотия в някаква модерна прическа, като преметне и среше кичур коса над оголеното място или го скрие под сложна френска плитка. Изобщо не се съмнявах, че подобен опит от моя страна само ще влоши нещата.
– Ще звъннеш ли на леля Ейми?
– Нямаш леля на име Ейми.
– Напротив, имам. Била е сестра на Тереза в колежа. Тя може да ми оправи косата. Учила е кометология.
– Имаш предвид козметология. И само защото е членувала в женския клуб на колежа заедно с Тереза, не значи, че е твоя леля.
– На татко ли звъниш?
– Да.
– Той умее да поправя разни неща. Лепнах пресилена усмивка на лицето си. Стивън умееше и да руши разни неща от рода на мечти и сватбени обети, но не го казах гласно, а стиснах зъби, понеже детските психолози твърдят, че е нездравословно да нападаш бившия си мъж пред децата си. Здравият разум пък подсказва, че не бива да правиш това, докато го чакаш да си вдигне телефона, за да го помолиш да ги гледа.
– Използвай коч – настоя Дилия. Вървеше след мен из кухнята, докато хвърлях остатъците от закуската в боклука и стоварвах чиниите в мивката наред с разсъдъка си.
– Имаш предвид скоч. Не можем да залепим косата ти със скоч, миличка.
– Татко може.
– Почакай, Дилия – изшътках ѝ аз, щом бившият ми съпруг най-сетне вдигна отсреща. – Стивън? – Прозвуча ми напрегнат още преди да каже добро утро. Като се замисля повторно, ми се струва, че всъщност не каза нищо подобно. – Направѝ ми услуга. Веро не се появи сутринта, а вече закъснявам за среща със Силвия в центъра. Налага се да оставя Зак при теб за няколко часа. – Синът ми ме удостои със сладникава усмивка откъм детското столче, докато бършех лепкавото петно от панталона си с влажната кърпа. Това беше единственият ми приличен панталон, понеже работех по пижама. – Освен това май трябва да го изкъпеш.
– Да – проточи Стивън. – Относно Веро…
Престанах да потупвам петното и пуснах кърпата за оригване в отворената чанта за памперси. Познавах този тон – говореше с него, когато ми съобщи новината за годежа си с Тереза. Използва го и преди месец, за да ме осведоми, че озеленителският му бизнес е потръгнал заради връзките на Тереза с хора в имотната сфера и че е тъпкан с пари, и, о, между другото, че е говорил с адвокат за възможността да подаде молба за съвместно попечителство. – Канех се да ти звънна вчера, но с Тереза имахме билети за мача и денят мина, без да се усетя.
– Не. – Вкопчих се в плота. – Не, не, не.
– Работиш от вкъщи, Фин. Не ти трябва бавачка за Зак по цял ден…
– Недей така, Стивън. – Притиснах с пръсти основата на носа си, за да притъпя назряващото главоболие; Дилия ме дърпаше за крачола на панталона и хленчеше, че иска скоч.
– … затова я освободих – завърши той.
Копеле.
– Не мога да си позволя да ти оправям бакиите…
– Да ми оправяш бакиите ли? Аз съм майката на децата ти! На това му се вика детска издръжка.
– Закъсняваш с вноската за буса…
– Ще я платя, щом получа аванса за книгата.
– Фин. – Името ми винаги звучеше като ругатня в устата му.
– Стивън.
– Може би е време да се замислиш за истинска работа.
– Като например затревяване на квартала?
– Да, ето че зачекнах болезнената тема.
– Това е истинската ми работа, Стивън.
– Писането на калпави книги не е истинска работа.
– Пиша романтични трилъри! И вече получих половината хонорар предварително. Подписах договор! Не мога просто да се откажа от него. Ще се наложи да върна парите. – Обзе ме страшен гняв и затова го жегнах допълнително. – Освен ако не решиш да ми оправиш и тези бакии.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
