Обичаната от милиони Джо Уотсън разказва историята за забранена любов по времето на апартейда в Южна Африка.

След като спечели читателите с модерния си преразказ на приказката за Пепеляшка с романа „В рокля на кралица“, бестселъровата авторка Джо Уотсън, станала известна в платформата Wattpad (над 13 милиона четения!), се завръща с нова завладяваща история. История, в която само три прости думи са от значение –„Ти, аз, завинаги“!

Сред страниците на забавния и докосващ роман всичко започва от старо писмо, намерило пътя си през десетилетията до правилните ръце и сърце, за да разкаже невероятната съдба на двама влюбени по времето на апартейда в Южна Африка.

Писателката Бека Торн има нужда от идея – и то бързо! Тя може и да има един голям бестселър зад гърба си и хиляди почитатели, които с нетърпение очакват следващата ѝ книга, но колкото повече наближава крайният срок, в толкова по-дълбок писателски блокаж изпада. И следваща книга все още няма...

Съдбата обаче е на нейна страна – е, едва след като първо се опитва да я убие заедно с двама непознати в повреден асансьор.

Въпреки че Бека се измъква невредима, скъпоценната ѝ винтидж чанта няма същия късмет. Замаяна и объркана, младата жена изведнъж осъзнава, че буквално е носела вдъхновението в ръцете си през цялото това време. Защото в разкъсаната подплата на чантата, която Бека купува от антикварен магазин в Йоханесбург, се крие набор от красиви любовни писма.

Веднъж открила писмата, писателката не може да спре да мисли за нежните думи, сгушени из пожълтелите им страници. Писмо след писмо, пред невярващите ѝ очи се разкрива невероятната история на двама влюбени с различен цвят на кожата, които имат нещастието да живеят в страшните времена на апартейда в Южна Африка през 40-те години на миналия век. 

Преследвани от страха и омразата, подбудени от засилващото се междурасово напрежение, двамата влюбени трябва да пазят връзката си скрита от семействата си, полицията, обществото. Всяко тяхно писмо завършва по един и същи начин, с три кратки думи – „Ти, аз, завинаги“. Едно нещо липсва обаче – краят на историята.

Гонена от любопитство и изтичащия краен срок, Бека поема по следите на тази толкова интимна кореспонденция, за да открие какво точно се е случило с южноафриканските Ромео и Жулиета. Дали са успели да заживеят щастливо въпреки тежкия жребий, който съдбата им е отредила? 

Там някъде, вплетено съдбовно в тази вълнуваща любов, Бека ще открие вдъхновението за следващия си роман, а защо не и шанс най-после да се отърси от страховете си и да бъде истински щастлива?

Неочаквано задълбочен и сърцераздирателен, но и изпълнен с характерните за Джо Уотсън хумор и остроумие, „Ти, аз, завинаги“ е калейдоскопичен разказ за две любовни истории, които разцъфват пред очите на читателите, събирайки минало и настояще. И доказват, че когато съдбата ти поднесе загадка, понякога единственото, което можеш да направиш, е да я последваш.

Из „Ти, аз, завинаги“от Джо Уотсън

ГЛАВА 3

Кабинетът на моята агентка беше точно толкова плашещ, колкото и тя самата. В чакалнята с под от тъмно дърво бяха разположени огромни дивани от кафява кожа. От оня вид, на който задникът ти залепва, ако си потен. И трябва да се изчегърташ с шпакла, за да се отлепиш. Приседнах на дивана и една от нейните сервилни асистентки, които винаги изглеждаха ужасени, се спусна към мен, озъбена в широка усмивка.

– Мога ли да ви предложа кафе? – попита тя с приглушен, напрегнат тон. Усмихна се леко и наведе глава на едната, а после на другата страна като сурикат.

– Не, благодаря.

Кафето не бе добра идея точно сега. Като да наливаш масло в огъня, сърцето ми и без това препускаше като глутница хрътки. Всъщност имах чувството, че всеки момент ще изскочи от гърдите ми и ще се разпльока върху лъскавото дюшеме. Засмях се нервно, като си представих как някоя от асистентките почиства кочината. На въпроса на агентката ми „Какво се е случило тука, мамка му?“ (тя ругаеше доста), някоя от скоростните ѝ асистентки сурикати щеше да отговори, че сърцето на една някогашна тъй наречена авторка (нищо и никоя всъщност) е изхвръкнало от гръдния ѝ кош.

Скръстих ръце на гърдите си и пробвах дълго вдишване като при медитация. Но опитът ми да овладея емоциите, се оказа като обуздаването на див и галопиращ кон. Просто бе непосилно да контролирам паническите пристъпи, от които кожата ми пламваше и настръхваше, а в стомаха ми се бълникаха студени стъклени топчета. В главата ми забумтя саундтрак като за второто пришествие. Момента, в който хората на улицата изпускат покупките си и вдигат глави към небето, където грамаден космически кораб постепенно скрива слънцето. Там-таам-тараам. Чувате ли го?

– Къде е, мамка му? – изкрещя тя. И дори не се опита да понижи тон. Знаех, че става дума за мен. Сурикатката, която ми предложи кафе, нервно запрепуска през чакалнята и подаде глава през вратата.

– Тук е – изчурулика мило тя. Ама толкова благо, та чак леко нагорча като долнокачествен подсладител.

– Прати я тук, по дяволите!

Изправих се и закрачих към кабинета ѝ. Бавно. Все едно по подметките ми имаше полепнала дъвка, която ми пречеше да се движа. Имах нужда от успокоение и посегнах към мънистата на чантата си. Тях обаче ги нямаше. Скапана работа, чувствах се ужасно уязвима. Исках си мънистената бродерия, както малчуган си иска любимото одеялце. Приплъзнах част от ходилото си през прага и застинах. Не можех да продължа, останах на прага като някой психопат, дебнещ в мрака, докато...

– Виждам те, мамка му! – Мощният ѝ глас ме връхлетя като хвърлени по мен ками. – Влизай!

Така и направих. Влязох и застанах пред нея. Тя седеше зад гигантско дървено писалище, отпусната в стар кожен стол, който изглеждаше, все едно е бил взет от някое министерство. Гъст дим се стелеше наоколо от тежкия ѝ „Камел“... Добре де, тази част си я измислих. Не пушеше. Но много би ѝ отивало, защото беше от жените, които не цепят басма. Които биха използвали разлагащ се труп като спасителна лодка, пият бензин от отровен бокал и изяждат мъжете след секс... Това, в случай че изобщо правеше секс.

– Е – започна тя, гласът ѝ беше груб и пресипнал, – измислиха ли вече начин да спрат и обърнат глобалното затопляне? Тя се приведе към мен и столът изскърца силно.

 – Моля? – нервно отвърнах аз.

– А дали някой не е узнал тайните на Вселената? Поклатих глава.

– Не разбирам.

Тя се изправи. Още едно мощно и протяжно изскърцване. Чудех се дали не го прави нарочно. Дали столът нямаше настройка „Заплашителни звуци“?

– Питам дали не се е случило някакво чудо, та ти да си наредила някакви думи върху белия лист, които да могат да бъдат оформени в онова нещо, на което обичайно му викаме „книга“.

Направи кавички във въздуха. Това прозвуча така мазно и покровителствено, че ако бях някой друг, някой с по-здрав гръбнак, щях да грабна препарирания фазан, намиращ се на писалището ѝ само за да каже „вижте ме, аз ходя на лов“, и да ѝ го натикам в гърлото или поне щях да оскубя перата от опашката му и да я убода с тях.

– Да си призная, това ни най-малко не ме изненадва. Минавала съм оттук и с други автори – добави тя остро.

– Откъде си минавала?

– По-често е, отколкото си мислиш – въздъхна тя.

– Кое?

– Птичето, което каца на рамото само веднъж. Авторът, който може да напише само една книга. Подозирах го всъщност. Не изглеждаше като да си пълна с истории. Предполагам, че можеше да се очаква. 

– Моля? – От удивление челюстта ми увисна до земята. Най-големият ми страх се потвърждаваше – първата ми книга е била случайност и нямах друга в себе си.

– Предполагам, не всеки може да бъде като Стивън Кинг. Това ми напомня... Наташа! – провикна се тя и една от асистентките ѝ дотича презглава. – Моля те, обади се на агентката на Стийв и ѝ напомни за обяда ни утре.

Наташа кимна и се изниза през вратата. Дафне се обърна пак към мен.

– Стийв има мноого истории в главата си.

– Аз... аз... също имам много истории – заекнах в своя защита. Не прозвуча особено убедително. Тя се изкиска. Съвсем като вещица около казана с магическа отвара.

– Не изглежда така. Дафне бе язвителна като лимон, потопен в сярна киселина.

– Така е. И в мен има много истории. Птичето ще кацне пак. Имам много да разкажа, много да предам, още много да...

Тя извъртя очи пренебрежително и аз млъкнах. Погледът ѝ ме прониза като нож. Тя очевидно не вярваше в мен и дори не се опитваше да го скрие. Е, аз щях да ѝ покажа... аз щях... Кискането ѝ прерасна в смях.

– Какво? – попитах аз и отстъпих крачка назад, сякаш очаквах всеки момент да хвърли крастава жаба в лицето ми и да ме прокълне вовеки. Тя разтърси глава.

– Просто имам дежавю.

– Ъъъ, и защо?

– Толкова много писатели са стояли на твоето място – тя посочи към мен – и са изричали точно същите думи. Е, какво да се прави. Поредният, който ще гризне дървото, както се казва.

– Какво?

– Ще трябва да върнеш аванса, разбира се. Аз, естествено, ще си удържа петнайсетте процента.

– Ама чакай, трябва да има някакво решение...

– Единственото решение е да напишеш книга. Нещо, което очевидно няма да се случи.

– Ще се случи – настоях аз като обезумяла, въпреки че не си вярвах.

– Къде е тогава? Къде е този невероятен бестселър, който ще покори света? Погледът ѝ беше едновременно подигравателен и осъдителен.

– Тук е. У мен – изтърсих аз.

– Къде? – Тя започна да рови из книжата по бюрото си, с което направо ме вбеси. Излязох от кожата си. – Къде ли може да е? – Вдигна някакви листове и се направи, че търси под тях. – Не, няма го. – Сарказмът направо се лееше. – Ами тук? – Отвори едно чекмедже и надникна вътре. – И тука не е.

И тогава ми хрумна.

Щукна ми изневиделица.

Настъпи момент на просветление. Сякаш стоях на плажа и вперила поглед в дълбините на тропическа лагуна, виждах и най-малката мидичка по дъното. Но този момент на просветление бе едновременно и момент на пълна лудост. Скръстих ръце отново и я погледнах в очите.

– Всъщност наистина работя върху нещо. – Втренчих се в нея, като се опитвах да изглеждам колкото се може по-уверена въпреки чувството, че затъвам в плаващи пясъци.

Тя смъкна очилата до върха на острия си нос и сви устни. Около тях се появиха гънчици, което им придаде вид на сбръчкан задник.

– Мога ли да се осмеля да запитам какво е то?

– Книга е – смотолевих единственото, което ми дойде наум, докато бях застинала като заек на светлината на фарове под изпитателния ѝ поглед. Тя се подсмихна. Крайчетата на устните ѝ потръпнаха от бегла сянка на усмивка, примесена с нещо, което, предполагах, бе презрение.

– Книга? – повтори тя равнодушно. Кимнах.

– Книга.

– Каква книга?

– Действието се развива в Южна Африка през четиресетте – избълвах, преди да съм осмислила какво правя. – Тъкмо са приети законът за апартейда и законът за смесените бракове. Двойка млади влюбени са разделени, защото единият е бял, а другият не е. Южноафрикански „Ромео и Жулиета“ от времето на апартейда.

Спрях внезапно, като едва не се плеснах през устата. Наистина ли бях изрекла всичко това? На глас? Нещо се прокрадна по лицето ѝ. Не бях сигурна какво обаче. Тя се облегна в стола и постави ръце на бюрото пред себе си. Вгледах се в ноктите ѝ. Такива нокти могат да разкъсат аортата ти, ако не внимаваш.

– Слушам те – произнесе тя бавно, пръстите ѝ барабаняха по полираното дърво.

– Ъъъ... добре. Младежите са влюбени, но в доста размирни времена... – Умът ми запрепуска, опитвах се да си спомня какво бяхме учили по история в училище. – Междурасовото напрежение расте. Но сред всичката тази омраза и враждебност и въпреки тежкия жребий те са намерили един друг. Любовта им обаче трябва да остане тайна за родителите им, полицията, обществото. Историята им е предадена чрез серия от красиви интимни любовни писма – млъкнах и тръпнех в очакване.

За миг тя впери поглед право в мен, после бързо го обърна нагоре, като че гледаше нещо на тавана. Почаках. Сведе го отново към бюрото и забарабани шумно с пръсти. Накрая вдигна глава и кимна.

– Написала ли си вече нещо? Закимах утвърдително, преди да съм успяла да измисля следващия си ход.

– Да – измънках вяло. Бръкнах в джоба и извадих едно от писмата.

– Какво е това? Костеливият ѝ пръст сочеше писмото.

– Пиша писмата на хвърчащи листове. Помага ми подобре да се свържа с героите – обясних аз, като се надявах да се хване.

– Разбирам. – Тя ме изгледа странно. – Е, какво чакаш? Чети!

Прочистих гърлото си и наведох поглед към писмото в ръката ми. Безброй мисли раздираха съзнанието ми. Ако ѝ харесаше тази идея, връщане назад нямаше. Ако не ѝ харесаше, пак си оставах без книга. Цялото ми същество се разтресе.

Щях да премина една опасна граница. Но не можех да се спра. Просто нищо не можеше да ме удържи. Скочих! Скочих и се затичах така бързо, че само след секунди вече не виждах границата. Тя вече не съществуваше. Тя бе само едно размазано петно на хоризонта на морала и разсъдъка и аз се отдалечавах от нея на бегом.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!