Ако температурата е нула градуса и стане двойно по-студено, какво ще показва термометърът? (антарктическа шега)
Земя на екстремни климатични феномени, непознати по други места на нашата планета, но затова пък съвсем в рамките на нормалното за други планети. Най-ниската измерена температура изобщо, откакто хората мерят температури, е регистрирана на руската антарктическа станция „Восток“, разположена високо на леденото плато в центъра на континента (ако вече им съчувствате – горкичките, как преживяват на тоя студ там, – имайте предвид, че те нарочно са построили базата си точно на най-студеното и най-недостъпното място на планетата) – минус 89,2 градуса по Целзий. (Новата китайска база е още по-високо, още по-навътре в платото, така че нищо чудно следващата най-ниска температура да бъде измерена при тях. Ако глобалното затопляне не им изиграе някой номер и повиши температурите дори там.)
Полярниците от „Восток“ не излизат навън без да са облечени в кожи, с маски на лицата и с химичен нагревател за ръцете, краката и гърдите. Според правилника за безопасност при температура под минус 80 градуса по Целзий им е разрешен престой навън от максимум петнайсет минути. Такъв студ изменя дори физическите свойства на материалите. Удар с чук върху веригата на трактор може да я разсипе на железен прах, стоманен лост се троши на късчета като стъкло, а консервената кутия се дезинтегрира на гранулки. Ако се опиташ да запалиш свещ, пламъкът ѝ веднага се обвива с плътна цилиндрична ледена кора. Маслото на двигателите с вътрешно горене се желира, а плисната гореща вода причинява спонтанна експлозия и водата се превръща в облак ледени кристали, преди да достигне земята.
Как се постигат подобни суперниски температури?
В лабораторни условия обикновено за целта се ползва течен азот, но неуморната вечно експериментираща природа на нашата темпераментна малка планетка е измислила къде по-оригинален начин.
От една страна, имаме висока надморска височина – дебелият с километри леден щит, който покрива целия континент и го прави най-високия от земните континенти. (Не просто по-висок, а три пъти по-висок.) После идват елиптичната орбита на планетата и вече дискутираният пиянски наклон на оста ѝ на въртене, които предопределят, че Южният полюс е по-далече от слънцето през зимата, отколкото Северният полюс през неговата зима (понеже звездата ни се е наместила в единия фокус на елипсата, а не в средата). Добавяме към вече суперстудената комбинация изолиращия ефект на бясно препускащото около Южния континент циркумполярно течение (добре де, не е бясно препускащо, по-скоро е бавничко, но това не променя бариерния му ефект) и на Южния полярен фронт, които не позволяват на топли води (или въздушни маси) от по-цивилизованите части на планетата да достигнат до континента и да го постоплят. Пропуснах ли нещо? А, да! На всичкото отгоре снежнобелият лед отразява слънчевите лъчи и неутрализира затоплящия им ефект, въпреки че Южният полюс получава през лятото повече слънчева енергия от Северния през неговото лято (виж по-горе елипсата и наклона на оста) и дори повече от Екватора (защото на полюса няма нощ и слънцето грее непрекъснато).
В резултат Антарктика се характеризира с два сезона – студен и адски студен. Климат, в който хладилници те се ползват за съхранение на продукти, които искаме да предпазим от замръзване, а водата има само едно агрегатно състояние – лед.
И ако ниските температури сами по себе си не са достатъчни да разколебаят хората в неспирния им марш за покоряване на де що е останало ъгълче и камъче недопокорени, в пиеската се включват ветровете. Не какви да е, а най-силните, най-свирепите, най-студените, най-пословично ужасните, най-адските, най-смъртоносните ветрове, които атмосферата на нашата планета е успяла да измисли и произведе.
От всички тях най-много злъч, горест и отявлена омраза предизвикват у антарктическите изследователи, без изключения, кошмарните катабатични ветрове, причинявани от спускането на тежки студени въздушни маси от високото континентално плато. Те се ускоряват по стръмните склонове на крайбрежието и достигат скорости от над 300 километра в час. По-висока скорост на вятъра е измервана само инцидентно в други части на планетата – при торнадо или тропически циклон. А катабатичните ветрове са не само ураганно силни, но си духат с дни. Постоянно. Спират за малко и започват пак. И на всичкото отгоре са ужасно студени, носейки абсурдно мразовития въздух на централното плато, причинявайки резки температурни промени в крайбрежните райони.
„Домът на виелицата“ – така австралийският антарктически пионер Дъглас Моусън нарича пословичната със злонравния си климат Антарктида. „Това беше нещо повече от целогодишна снежна виелица, от ураган, ревящ със седмици, отдъхвайки си само от време на време. Ние открихме проклета страна. Открихме царството на виелиците и ветровете.“
Шакълтън също описва драматично срещите си с турбулентната атмосфера на Южния континент: „По време на силни бури е истински ад. Веселят се злите духове на западния вятър, с оглушителна омраза се спуска суровият северозападен вятър, безпощадно зли са източните ветрове, не спират писъкът и воят на южните снежни виелици, непрекъснатите шквалове със сняг и градушка могат да ослепят човек или да го подлудят. Демоните на вятъра със съскане и ръмжене се мятат от канара на канара, от връх в пропаст, хвърлят се, жадни за отмъщение, върху ледената повърхност, дерат, хапят, дълбаят, късат огромни парчета лед и ги изхвърлят като вулкани нагоре в облаци лед и снежен прах“.
*
Откъс от книгата „На юг от разума“ на Изабела Шопова (издателство Колибри). Прочетете интервюс Изабела Шопова. Представянето на книгата ще бъде на 6 декември (понеделник) в Литературен клуб Перото от 19 часа.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
