Обяд с колега ме засили към Хасково и дори дъждът, който ме посрещна от автогарата, не можа да помрачи бодрото настроение, с което предприех екскурзията си към този може би не топ-туристически, но преливащ от незабравими кътчета за мен град!
На ново място винаги нямам търпение да опитам местните лакомства, и бях изумена как това ми се удаде още от самата автогара, където още в първия супермаркет, "Чочко“, веднага попаднах на трахана. Усещането за попарка, което от ученическите години свързам с тази закуска, ме завладя и на бърза ръка си излязох и с българска, и с турска. Не можах да устоя още и на няколко вида хляб на местни производители, към които френската фурна Ла Маркиз прибави също кроасан с бадемов крем и морковена торта с маскарпоне, поръсена щедро-щедро с добрите стари орехи, които ми се струват все по-изчезващ вид върху родните сладкарски изделия. Уютът на това местенце в дъжда изпълни утрото ми с истински благороднически дух, подсилен от книжките с френска кухня под масичката с извити крачета, където „заседавах“ докато стане време за обяда.
Срещата ми в ресторант Uno Piu ме отведе точно в подножието на хълма на Богородица и там почувствах благото да имаш запазена маса в час, когато наистина „игла да хвърлиш, няма къде да падне“. Усещането ми, че каквото и да си избереш, няма да сбъркаш, се оправда най-горещо и за мен името на заведението, Нещо малко, бързо се намести с чувството за детайл във всяко отношение. Там ми хареса и за лична среща, и за делова, и за любовна; и за камерна, и за групова. Духът на благоденствие вътре е състояние, което бих пожелала на всеки град като отражение на възможностите на жителите му.
След ресторанта избрах разходка из хасковските улички вместо изкачване до Богородица, защото в дъждовния ден усетих нужда чисто психологически да имам във всеки момент покрив над главата, а и ми се искаше да почувствам по-отблизо как живеят хората тук. Така попаднах на книжарница Хитър Петър, в която ме впечатли безкрайно един глобус с растения, животни и постижения на човечеството, който на всичко отгоре се оказа и лампа.
После се озовах на градския пазар, ширнал се като истинска безкрайна главна улица, пълна с най-отбран зарзават, превъзходни картофи от производител на символична цена, тъмнокафяви буркани ивайловградски тахан, и омайното магазинче за подправки на Биосет, където още от вратата ме блъсна неудържим аромат и където имаше насипна даже сода бикарбонат!
На излизане от пазара ме посрещна сладкарница Наслада, която ще запомня не само с шоколадовите й блага, а преди всичко и най-вече с огромната като лимоново дърво 9-годишна обсипана с цвят коледна звезда, на която според мен би завидяла дори самата Ботаническа градина!
Няма да забравя също алеята отрупани с огромни мартеници дървета с имена на хасковски училища, но и отговора на книжарката, при която потърсих календар и картички на града и която ми каза, че няма как да намеря, защото ги разпространява само и единствено Общината, а тя в съботния ден, разбира се, почива.
Тръгнах си от Хасково разнебитена от целодневния поход, но с усещането за „нещо малко“, което ще ми остане и след изяждането на всички местни лакомства – нещо, което дори в един дъждовен ден те кара да мислиш не за покрива над главата си, а те извисява горе до Богородица!
*
Текстът е на Зорница Тодорова. Станете и вие част от рубриката Стани автор - изпратете ни впечатленията си от свое пътуване и вдъхновете други да пътешестват! Пишете ни на info@peika.bg!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
