Преди хиляди години Тракийската низина била много по-обширна, отколкото е днес. Докъдето стигал човешкият поглед, виждали се само просторни поля, а през тях протичала река Хеброс.
Живяла в тази земя прекрасната млада Родопа. Очите на девойката били по-сини от небето, простиращо се над Тракия и по-дълбоки от Хеброс. Тя често стояла на брега на реката, неизменно съпровождана от исполина Хемус – неин добър приятел, който я обичал безкрайно и тайно.
Един ден на брега на Хеброс доплувал и богът на моретата Посейдон. Зърнал младата Родопа, пленил се от красотата й, затова й предложил любовта си. Не след дълго двамата се радвали и на малкия си син – Евмолп.
Изминали години, а любовта на Родопа към Посейдон не стихвала. Богът на морето обаче постепенно се отегчил, дълбоките води на Хеброс отеснели за него и един ден той просто си тръгнал. Взел със себе си и малкия Евмолп.
Дълбока била скръбта на изоставената майка, която не спирала да вика момчето си. Чул зова й, на помощ се притекъл исполинът Хемус, чиято любов към Родопа така и не стихнала. Забравяйки, че стои срещу бог, великанът хвърлил срещу Посейдон една грамадна скала. Богът на морето се разярил, водите за Хеброс закипели, небето потъмняло, светкавици се спускали към земята. Посейдон вдигнал тризъбеца си срещу скалата и тя се разпаднала на седем малки парчета, които с трясък се стоварили върху равната земя. Обезумял от гняв, той решил да накаже и двамата – превърнал Хебър и Родопа в две високи планини, а между тях се простирала обширната тракийска низина. Прекрасната девойка и верният и приятел били обречени винаги да гледат един към друг през равното поле, а никога да не могат да се достигнат в безкрая му.
Минали дълги години и вече порасналият Евмолп се върнал по родните земи с надежда да намери майка си. Вместо това, момъкът заварил обширна равнина, оградена от високи планини, виждащи се в далечината. В низината се издигали седем грамадни хълма, три от тях – непосредствено един до друг. Тук се заселил Евмолп заедно с потомците си, а селището, което не престанало да съществува оттогава, било наречено Евмолпиа.
Така, според старата легенда, е възникнал днешният Пловдив, а седемте грамадни хълмове се превърнали в убежище на много цивилизации и култури. Легенди и исторически сведения разказват за общо 11 хълма, а в пътеписите си от 17-ти век Евлия Челеби описва девет от тях. Днес Пловдив е известен като „града на седемте тепета“, които са любимо място на деца и родители, граждани и посетители.
В западната част на града се издига най-високият връх в Тракийската низина – този на Младежки хълм. Когато градът паднал под Османско владичество, хълмът още е бил известен като стария хълм на нимфите дриади. Там били намерени много светилища от далечното трето хилядолетие пр. Хр., когато тепето е било селище на древните траки. Поради това турците го наричали „Джин тепе“ – „хълмът на духовете“, или пък „Джендем тепе“ – „далечен хълм“. Бил известен и като „хълмът на минзухарите“, или „Чингем тепе“ .
Въпреки че селището там отдавна е било изоставено, тепето все още е средище на градския живот – стотици двойки, семейства и приятели се изкачват до върха, за да се полюбуват на красивия залез, а по пътя се разминават с млади спортисти. Ученици с учителите си, деца с родителите си се разхождат по стръмните склонове на хълма, дирейки някои от деветте вида редки растения, например четинеста звъника, чашкомехурчесто сграбиче, или румелийска жълтуга. Там могат да се видят и някои от 44-те вида защитени птици. Далеч не е само уникалната флора и фауна за тези ширини, което кара всички да се стичат към хълма. Родителите често разказват на децата си за първото си качване на влак в подножието на тепето. Те и до днес водят малчуганите си да се повозят на втората най-стара детска железница в България - „Знаме на мира“. После поспират за следобеден пикник до детските площадки край гара „Пионер“, откъдето тръгва влакчето.
Недалеч от Младежки хълм се издига и Хълмът на Освободителите / Бунарджик/. Името му идва от турското „бунар“, или „кладенец“, понеже такива е имало много по източните му склонове. Само преди стотина години хълмът е бил много по-различен. Склоновете му били толкова залесени, че през лятото могли да бъдат объркани с някоя гъста гора. Храсти, дръвчета и треволяк, който никой не косял, постоянно се надпреварвали да се надвишат едно друго. А в гъсталака от сутрин до вечер се надпявали славеи. Хълмът принадлежал изцяло на хлапетата, които пък целогодишно се надпреварвали да завоюват „замъците“ и „кулите“ по склоновете, а между „сраженията“ се играели всякакъв вид домашни игри. В подножието на хълма се издигали домовете на някои от тях. И старата турска махала била там. На тепето били намерили две пещери, за които се твърдяло, че са от Римско време, а за какво служели - никой не знаел. На мястото, на което се намира Летният театър, преди течала Баяз чешме – бялата чешма - непосредствено до малкия водопад, а по надолу се стичал и голям водопад. Водата идвала от резервоарите на върха на тепето, където днес се издигат паметниците на Руските освободители и Незнайния войн - Альоша.
В непосредствена близост до сегашната Главна пешеходна улица, се издига и древният Орфеев хълм, сег. Сахат тепе. Са’ат, или „часовников хълм“ е наречен по османско време, заради часовниковата кула, която била издигната там. Хълмът, по чиито северозападни склонове някога се е намирала турска махала, през миналия век не бил популярно място за разходка, а дърветата били малко и растели трудно. В края на османското владичество, кулата била наблюдателен пункт на тогавашната противопожарна команда, а на него имало голям топ, завързан с верига за скалата. С него се гърмяло в случай на пожар, а оттам идва и друго име на тепето, а именно „Топчи“ тепе. В следващите години на хълма се появили бюфет и кафене и хората постепенно започнали да прииждат към върха му.
В началото на 20-ти век бил преименуван на Данов хълм, в чест на Христо Г. Данов, който, освен всичко, бил и един от успешните пловдивски кметове след Освобождението. Именно негова била инициативата за тогавашното залесяване на пловдивските хълмове. Днес тепето е любимо място за почивка поради това, че е едно от най-лесно достъпните – до върха му се стига по стълбите, започващи на Главната пешеходна улица, а по тях стича красива каскада, наподобяваща водопад. На върха му, преди кулата, е изградена площадка с пейки, чиято сянка често намират майки с малчуганите си в горещите месеци.
Главната пешеходна улица разделя Сахат тепе от Трихълмието, върху което е разположен Археологически резерват „Старинен Пловдив“. Трите хълма, върху които и днес могат да бъдат видени руини от епохите на траки, елини, римляни, византийци, българи и османци, са разположени толкова близо едно до друго, че лесно могат да бъдат объркани. Небет тепе, чието име произхожда от турски „ньобет“ – стража, е най-високото от трите и разкрива панорамна гледка към северната и западната част на града. Хора от всички възрасти и страни се изкачват до тепето, за да се насладят на гладката, а младите се катерят по руините, останали от намиралата се там крепост. После често намират някое приятно и прохладно ресторантче, в което да отморят преди да продължат разходката си.
От двете страни на Античния театър се намират другите два хълма – Таксим на запад и Джамбаз на изток. Великолепната сцена е приютена в седловината между тях, а зад нея се издига високата част на планината Родопа.
В Античността водата от римските акведукти се събирала в подножието на Таксим тепе, иначе казано „водосборен“ хълм, откъдето се пренасочвала към различни краища на града. В по-късните векове там били построени богати къщи и палати, поради което му било дадено и турското име Сарай тепе. Същински палати били и възрожденските къщи на знатните Чалъковци и Кесяковци, едната от които и днес се издига на върха на тепето. Твърди се, че друга от многото къщи на Чалъковия род се е намирала върху стръмните склонове на Джамбаз тепе. В миналото по стръмния хълм се катерели джамбази (акробати), а по оголените му назъбени скали пълзели пепелянки. В подножието му, от страната на днешния Понеделник пазар, се намирали голямата махала Тепе алтъ и съседната и – Йени (Нова) махала. Всяка година, около Великден, там се провеждали големи събори, които се превръщали в същински празник. Девойки и младежи се хващали на хора, ергените се състезавали на стрелбището, а най-голяма била навалицата край голямото виенско колело. Самото тепе и до ден днешен е трудно достъпно, но привлекателно за тези, които искат да видят театъра или старите къщи на Клианти и Мавриди.
И в днешно време животът ври и кипи върху шестте тепета, а трите от тях, върху които е Старият град, са най-посещаваната част на Пловдив, сцена на различни прояви и любимо място на младите.
И днес тепетата са изцяло на младите – на хлапетата, които подобно на Евмолп, израстват тичайки по склоновете им. Те са на малките „воини“, които с пръчка в ръка покоряват върховете им, на пътешествениците, които се качват на малко влакче, за да погледнат света от високо и на влюбените, достигнали нови върхове и намерили пътя обратно към дома си.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
