Неочаквани козметични процедури, шумен осемдесетарски купон и вкусен топъл шоколад

След хотел "Перник" и булевард „Георги Димитров“ в Олгин, следват новите карибски приключения на Здравко и Ангел.

Когато пристигнахме в Сантяго де Куба, се наредихме на опашка за билети за автобуса до Баракоа. Пред нас имаше десетина човека, но мина около час, докато дойде нашия ред и ни „зарадваха” с новината, че няма билети за дневния автобус, но има за този в 1:30 през нощта. Взехме си за следващата нощ, но пък билети за връщане можеше да се купят само от гарата в Баракоа. Пада ни се да сме там в неделя, а в понеделник отлитаме за Доминиканската република, така че на всяка цена трябва да си намерим транспорт от Баракоа до Сантяго, в случай че няма билети за автобуса. Но като пристигнем там ще го мислим, сега трябваше да си намерим място, където да нощуваме.

Тръгнахме пеша към центъра и след около половин час се озовахме в къщата на Роси, която като разбра, че ще останем 3 нощувки, реши да ни направи отстъпка и вместо обичайните 25 долара на вечер, платихме 60 долара за 3 вечери. Беше късен следобед и ресторантите още не бяха отворени, а ние умирахме от глад. Обходихме пешеходната зона и надникнахме в едно от заведенията за туристи – „Санкт Паули”, но нямаше никой и го подминахме. Скоро обаче се завърнахме, защото друго отворено нямаше. Храната беше много вкусна. Имаше стъклена витрина към кухнята и се виждаше готвачът с какво старание ни украсява порциите и най-вече крем карамела, върху който внимателно редеше препечени кубчета захар. Както и на другите места, извън Хавана, цените на обяда за двама варираха около 10-12 долара.

Следобедната разходка на жегата много бързо ни прати до магазините в търсене на минерална вода. Така желаната напитка намерихме чак в четвъртия магазин. Местните си купуваха по няколко двулитрови бутилки с газирани напитки, а водата беше приоритет единствено на туристите.

В центъра на града измежду красивите сгради на кметството, катедралата, къщата на Диего Веласкес и хотела Каза Гранда се намира парк Сеспедес, където имахме късмет да попаднем във вечерта, в която на фасадата на катедралата се прожектираха 3D мапинг изображения. Беше невероятно красиво.

Оказа се, че ще има и концерт пред входа на катедралата. Изчакахме около час, за да започне и си тръгнахме бързо след началото, защото представянето беше доста бутафорно, рецитираха се пасажи от Библията на фона на хорови напеви, но микрофоните непрекъснато изключваха и разни хора тичаха по импровизираната сцена, за да дърпат едни кабели. Но визията на катедралата беше много впечатляваща.

Роси ни изненада на сутринта с прясно опечена питка, която беше топла и с хрупкава коричка, и покрай питката изядохме доста шунка и кашкавал. Добре хапнали се отправихме да търсим бръснар, където да се подстрижем. При първия имаше голяма опашка, затова продължихме търсенето. При следващия имаше един човек, но като ни видя бръснарят ни извика да сядаме.

Бях първо аз, пък Ангел щеше да прецени дали да сяда след мен. Разбрахме се за първи номер и се започна една дълга разкрасителна процедура. След като приключи с машинката, започне да стърже по главата ми с някаква много твърда четка, направо имах чувството, че ще ми свали кожата. После ме накара да легна назад и аз реших, че ще ми измие главата, но не... Започна почистване на нос, уши и вежди. После ми намаза лицето с нещо. Предположих, че ще започне да ме бръсне, но пък ми намаза и челото. След това ме покри с една топла кърпа и започна с доста силови движения да почиства лицето ми. С шпатула отстрани всичко и после намаза лицето с хума. Докато изсъхне хумата си поговори с насъбралите се клиенти, които с интерес наблюдаваха как реагира чужденецът. Аз пък понасях всичко спокойно, за да не давам поводи за присмех. Измихме хумата и накрая намаза цялото лице с някакво благовонно масло. Бях като нов. Ангел прецени, че не иска да се подлага на цялата тази одисея, затова се върнахме в първия салон, където сега нямаше никой. Там седна при една доста намусена дама, но пък шефът на салона се оказа, че е живял в България. Като ни чу да си говорим се включи в разговора и обясни, че през 80-те е работил в Кремиковци.

По-късно през деня седнахме в кафене „София”, което имаше чудна тераса с гледка към Площада на Революцията. На самия площад десетки хлапета вдигаха невероятна врява като се гонеха около една каручка, теглена от коза. Родителите им бяха насядали по пейките и оживено разговаряха без да обръщат никакво внимание на децата.

През уикенда навсякъде из града бяха построени сцени, от които се носеше музика. На някои танцуваха двойки от всякаква възраст, на други дефилираха костюмирани младежи, а на трети - диджеи се закачаха с минаващите покрай тях пешеходци.

На нас ни предстоеше пътуване към Баракоа през нощта, затова се прибрахме в късния следобед, след като хапнахме в ресторант „Баракон”, към който ни насочи сервитьорката в кафене „София”. Опитахме малко странна супа от телешко със зеленчуци и настърган кашкавал.

Уж заспахме към 8 вечерта и изведнъж като гръмна една музика. Заредиха се осемдесетарски западни хитове на Скорпиънс, Брайън Адамс, Бони Тейлър, Крис де Бърг, Бон Джоуви... Ама същите като тези, които и ние, покрай нашите родители, слушахме през комунизма. Чувахме как мъжки глас обясняваше кой е изпълнителят и от време на време запяваше с леко измислен текст, а женски глас само пригласяше плахо. Всъщност хората не знаеха, че ние сме се прибрали рано и предполагаха, че са сами. Изобщо не се издразнихме, че ни събудиха с гръм и трясък, напротив и ние се забавлявахме като чувахме как се радват.

Обаче дойде време да тръгваме и се зачудихме как ще реагират като ни видят да излизаме от стаята. Плахо отворихме вратата и се изненадахме, че цялата тази врява беше причинена само от двама души – Роси и някакъв младеж. Двамата си бяха спретнали купон за пример - пееха си западни хитове, пиеха си кубински ром и се радваха на живота. Леко се смутиха като се появихме, но после с усмивка ни прегърнаха и ни пожелаха „Приятно прекарване в Баракоа!”. Този купон ще остане един от незабравимите спомени в Куба.

На гарата ни чакаше изненада. Оказа се, че билетите ни са били за автобуса предишната нощ, въпреки безкрайните ми обяснения за кой нощен автобус искам билети. Продавачът беше същия, от който купих билетите, но той отказа да поеме каквато и да било вина за случая. Каза, че трябва да си купим нови билети, но ни увери, че ако дойдем в понеделник, може да върнем сгрешените билети и да ни възстановят 70% от парите.

Автобусът за Баракоа беше наполовина пълен, от Сантяго се качихме само 4 души. Спряхме в Гуантанамо, където повечето хора слязоха. В 6:30 сутринта бяхме в Баракоа. Касиерката отказа да ни продаде билети за следобедния автобус до Сантяго и ни увери, че ако дойдем час преди заминаването ще има билети.

Разходихме се сутрешно из крайбрежната улица, отново наречена Малекон. Снимахме равната планина, една от забележителностите на града, до която обаче нямаше време да отидем. Поразходихме се из центъра, който беше напълно безлюден – беше неделя сутрин и всичко беше затворено. Изкачихме се до хотел El Castillo, който се помещава в бивша крепост. Оттам се открива чудесна гледка към градчето, която ни улесни да си набележим разни местенца.

Най-любопитното заведение на главната улица беше шоколатерията. Естестевено поръчахме топъл шоколад, в последствие разбрахме, че друго за пиене не се предлага, дори и вода няма. Но пък имаше меню, в което бяха написани точно 5 неща – топъл шоколад, сандвичи със салам, кашкавал или омлет, и сладолед. Постепенно мястото започна да се пълни с местни. Заведението имаше две врати, страничната беше затворена с маса, но всички бутаха масата и влизаха оттам, вместо през широко отворената главна врата. Сервитьорките адски се нервираха на това и истерично крещяха по клиентите. Повечето посетители идваха семейно, важно взимаха менюто, което се оказа, че е само едно, и поръчваха. Беше много забавно да наблюдаваме действията на хората – сервитьорките, които само пуфтяха и се караха с клиентите и посетителите, които не им обръщаха никакво внимание и продължаваха да местят масата и да излизат през грешната врата, след като са им направили забележка на влизане.

До ранния следобед продължихме с обиколки из малките улички на Баракоа, като спирахме да поседнем на площада пред градската църква, където местните водеха оживени разговори. Минахме и покрай кръста, за който се твърди, че лично Христофор Колумб е донесъл в Баракоа, но дали е вярно никой не може да каже.

Билети за автобуса до Сантяго наистина имаше и през последния половин час преди тръгване седнахме в една градинка на сянка, където 5 хлапета си бяха спретнали два отбора от по двама души и един вратар, и боси хвърчаха по асфалта, падаха, ставаха, въргаляха се в прахта, крещяха си и се смееха.

На гарата след като качиха багажа на пътниците, накараха всички да се върнат в чакалнята, защото трябваше да изчакаме да ни поканят. Според мен просто се забавляваха да размотават туристите, повечето от които мъкнеха огромни куфари и недоволстваха, но ние бяхме без багаж и ни беше все едно кога ще се качим.

В автобуса на първата седалка се беше излегнал огромен негър, който си беше пуснал седалката максимално назад и си беше качил краката на таблото пред него. Ние бяхме на една седалка през него, но пред нас трябваше да седне двойка възрастни французи. Започна една разправия, като местният настояваше и те да си спуснат седалките докрая, след това и ние и така до края на редицата, за да е удобно на всички. Французите обаче отказваха и виковете достигнаха и до последната седалка в автобуса, добре, че дойде шофьорът и измести чернокожия на съседната седалка, като настани до него една дама, което явно му попречи да се разположи удобно, както досега.

Този път минахме през Гуантанамо по светло и градът ни се видя доста приятен, незнайно защо не попадаше към местата, които се препоръчват в гайдовете.

Вечерта в Сантяго седнахме да вечеряме в един ресторант, където сервитьорката всеки път завършваше с “mi amor”, което звучеше много приятелски и ни караше да я разпитваме за подробности около предлаганите ястия. Накрая Ангел дори си изпроси омлет, който въобще не присъстваше в менюто, а дори беше придружен от цвекло и маслини – невиждани досега на острова. Имахме късмет да заемем последната свободна маса, след това се изви опашка от чакащи. Като тръгнахме по главната привечер видяхме, че пред повечето ресторанти има опашки, явно в неделя вечер местните предпочитаха да вечерят навън.

Последния ден стартира с бързо кафе и сърдечно сбогуване с Роси. После отидохме на гарата, за да си върнем злополучните билети до Баракоа. Подранихме малко и касиерът, който винаги досега хващахме на гарата, ни каза, че трябва да изчакаме да стане 8 часа, за да ни върне парите. Докато чакахме гледахме уроците по английски, които течаха на мониторите в чакалнята. В 8 в касата дойде една дама и тогава разбрахме, че тя се занимава с рекламациите. Жената се зае да си подрежда работното място около 15 минути, накрая не издържахме и й бутнахме билетите през прозорчето. Тя погледна сърдито, изсъска едно: „Момент!” и подхвана телефона. Докато говореше извади огледало и пооправи прическата, намести очилата и размърда пръсти, за да ни покаже, че е готова да се заеме с нашия случай. Поогледа билетите, взе ни паспортите, записа имената и ни върна цели 22 долара, с което много ни зарадва, защото ние тези пари ги бяхме отписали и не вярвахме, че ще ни върнат каквото и да било.

За да стигнем до летището, спряхме един москвич. Роси ни беше предупредила да не даваме повече от 10 долара, затова платихме точно толкова на дядото, който си прибра парите и нищо не каза.

От малкото летище на Сантяго де Куба предстоеше да излетим за следващата точка на Карибите – Доминиканската република.

***

Прочетете цялата поредица Радости и неволи на Карибите.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!