Текстът и снимките са изпратени от Станислава Димитрова-Монова за конкурса на Peika.bg "Разкажи и спечели". Участвайте и вие и можете да спечелите последната ни книга "Мистични разходки из България за не/обикновени пътешественици". Повече информация за конкурса можете да откриете ТУК.
Няма нищо по-сладко от това да си вземеш отпуск по никое време и ей така, съвсем спонтанно, предпразнично да тръгнеш да попътешестваш за малко из някои почти забравени кътчета на родината. Умората и тревогите натрупани през последната година ме караха неистово да копнея за тишина, спокойствие и безкрайни SPA процедури, но просто си казах, че никак не ми отива да правя скучни и предвидими неща, които няма как да бъдат разказани, за да запалят някого за приключения.
Е, и този път не избягах от себе си. И може би няма нищо случайно в това, че открих забравеното подбалканско селце Соколица (а дедите ми по бащина линия са тракийски бежанци от Доган Хисар - в превод от турски "соколово гнездо"). И макар аналогията да е единствено етимологична, все пак сметнах този факт за един симпатичен начин да си припомня, къде са корените ми.
В края на този твърде недружелюбен ноември до Соколица стигнахме меко казано мъчно, макар че на практика тя се намира на не повече от 150 км. от София. И не, не става дума за това, че избрахме възможно най-черния път (наподобяващ по-скоро лунен пейзаж), за да стигнем до селото. Просто след хиляди пропътувани километри съм се заблуждавала, че няма нищо по-страшно от падащи камъни, остри завои и двупосочни еднолентови пътища, но се оказа, че явно има, а именно - да ти откажат чистачките на магистрала по време на проливен дъжд. С две думи, по традиция започнахме пътешествието си с адреналин над средното ниво.
В три следобед Соколица ни посрещна свъсена, купесто-дъждовна, плашещо тиха и пустееща като изоставен декор от филм. Учудващо, но факт - в Соколица соколи няма. За сметка на това обаче, на всяка крачка можеш да видиш дебели, лениви котараци, подремващи по дуварите и покривите на старите къщи и табелки, анонсиращи, че съседите продават домашно овче сирене. Изобщо, когато попаднеш на такива места, сядаш на някоя пейка и времето спира. Зад гърба ти се извисява Балканът, който те пази от ветрове и бури, а лично в мен назрява една величествена тъга.
Докато гледам пустеещия двор на старата църква и си мисля за липсата на училище, на деца, на бъдеще. В мен се боричкат смут, страх, безнадеждност и може би капчица гняв, че тази земя може да ни даде всичко, ако поискаме да останем близо до нея, да се грижим за нея и да множим благата ѝ. А ние просто сме свикнали да избираме лесните пътища и толкова. Но нека не бъда по-мрачна от времето навън. Светлина има, но не в края на тунела (както твърди всеизвестното клише), а по пътя - в малките камъчета, които първо ни препъват, а после се оказват скъпоценни, в очите на някой случаен непознат, когото се оказва, че срещаме точно навреме, в сърцето на всеки, който е избрал да обича и благодари вместо да роптае.
Пътят ни продължи към Карлово и точно такива хора ни срещнаха там - чисти, топли, сърдечни, с живи и светли очи. Карлово е град, който познавам от дете, но някак спомените ми от училищните екскурзии бяха разбъркани и смътни. Затова си казах, че ще бъде прекрасно да се запознаем отново, около 20 години по-късно. Онова, което бе останало в паметта ми, си беше същото - едно такова усещане, че всичко е схлупено, сгушено в скута на планината, а ако се протегнеш, ще можеш да докоснеш с ръка облаците над главата си.
Паметникът на Левски, булевард „Левски”, читалище "Васил Левски", СОУ "В. Левски", музеят и тук-там по някой графит с образа на Левски, разбира се - всичко в Карлово е Левски, поне на пръв поглед. Онова, което ме впечатли най-силно обаче, беше един сравнително нов стенопис, изобразяващ ръкополагането на Левски за дякон. Оказа се, че е от 1997 г., а авторът му се казва Дечко Тодоров. За справка: стенописът се намира на една от външните стени на църквата "Света Богородица", тъй като Левски не е светец и по канон няма как да бъде изписан вътре в самия храм. Въпреки това образът му все пак присъства в някои масови сцени, изписани в други храмове в страната.
Срещу църквата се намира т.нар. Бухалов хан, кръстен на човека, който го е построил през XIX в. - местен ханджия и кръчмар с прозвището Кирко Бухала. Отвън ханът представлява типична възрожденска къща, а през годините зад фасадата му са се помещавали седалище на революционен комитет, Ученолюбивата дружинка, Първото българско въздържателно дружество, библиотеката и градското читалище. Kъщата е изцяло реставрирана, както повечето къщи в Стария град. Може би влизайки в такава сграда човек очаква да види експонати и исторически експозиции, за наша приятна изненада обаче днес в Бухаловия хан кипи живот. Ежедневно там работят карловски занаятчии - тъкачи, плетачки, дърводелец, леяри на свещи.
На втория етаж ни очакваха богата библиотека, миндер, възхитително ароматна гюлова ракия, локум, розово сладко и ликьор от рози. Любезните ни домакини ни поканиха да изпием на чардака по едно кафе на пясък, а ние с охота приехме поканата и прекарахме още около час в сладки приказки. С нотка тъга в гласа си домакините ни споделиха, че сред близо десетте хиляди посетители на хана през изминалата година почти не е имало българи. Разказаха ни как всяка година, по време на розобера, въодушевени китайци запрятат крачоли и обикалят из розовите полета, а след това се отбиват при тях за по напръстник гюловица. Колко ли е вълнуващо, непознато и интересно всичко това за един чужденец и дали изобщо някога ще дойде ден, в който ние самите да гледаме на родната си земя с такова възхищение?
Аз гледам, от момента, в който съм се родила и се старая да виждам в нея онова, заради което да я обичам. А докато на път за вкъщи светът се преобрази в снежна приказка, си дадохме сметка, че "вкъщи" може да бъде навсякъде, където има човещина, топлина и уют, където хората говорят на твоя език и те приемат за свой.
Вече нямаме търпение да дойде време за розобера догодина, а в очите ни проблясват малки пламъчета, които ще ни топлят поне до следващото ни пътешествие!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
