В сборника си „Дъщерята на скулптора“ финландската писателка Туве Янсон разказва в 19 разказа най-нежното и страшното от детството на едно малко момиче, много сходно с нея самата, в ексцентричното семейство на артисти, силно напомнящо на нейното.
"Дъщерята на скулптора" (ИК Жанет-45) е издадена за пръв път през 1968 г. и е портрет на едно приказно детство сред природата, изкуството и фантазията. За срещите с айсберги и разговорите с невидими приятели; за опасностите, които дебнат в плюшените килими, и щастието от среднощните бури; за домашната менажерия със сантиментални маймуни и подмолни врани; за детето, което се опитва да ядоса Бог с надеждата той да му се яви. С предговор за българските читатели от София Янсон, племенничката на Туве.
Прочетете откъс от „Дъщерята на скулптора“:
***
Седмица след седмица леличката седеше и градеше стълбище пред къщата на Стария Кале. Стълбището бавно растеше. Трябваше да стане чудно красиво и да не прилича на никое друго в целия свят. То бе подаръкът от леличката за нас, защото я бяхме подслонили в таванската стаичка. Сутрин тя ставаше все по-рано. Чувахме продължителното скрибуцане на стъпалата под краката ѝ, докато слизаше много бавно, за да не ни събуди. След това все така предпазливо вадеше пред верандата кофите и камъните, които използваше – лекичък тропот от време на време, тихо изстъргване, тупване и плясък, докато не се разсънехме напълно и не започнехме да се ослушваме за следващия сподавен звук.
Понякога чувахме скърцането на стъпките ѝ по верандата, когато отиваше да вземе нещо забравено; отваряше едва-едва вратата, слагаше пръст на устните си и прошепваше:
– Вие си спете! Шшшт! Не ми обръщайте внимание!
А после се усмихваше загадъчно и тъжно. Беше висока и мършава, с тревожни, близко разположени очи, и беше в трудната възраст. Никой не можеше да обясни защо ѝ е трудно, но при всички положения хич не беше за завиждане и не се интересуваше от нищо друго, освен от стълбището. Затова ние много го хвалехме.
Когато излизахме на верандата, леличката викаше:
– Не, не, не, не, чакайте малко, чакайте малко!
Скачаше, довличаше една голяма дъска и слагаше единия ѝ край върху прага, а другия върху един сандък. Докато ние се клатушкахме по дъската в опит да запазим равновесие, тя ни наблюдаваше ужасена и викаше умолително:
– Циментът е пресен! Влажен е! Много ви моля, не стъпвайте извън дъската!
После татко вдигаше дъската, за да може леличката да продължи да циментира, а тя го обсипваше с благодарности, че ѝ е помогнал.
Ден след ден тя стоеше на колене и наместваше камъни, заобиколена от кофи и буркани с цимент, вода и пясък, парцали и мистрии, клечици и лопатки. Камъните трябваше да
бъдат гладки и с красив цвят. Бяха натрупани на купчинки, струпани след много размишления, и не биваше да се смесват. Най-малките бяха червени или бели и стояха отделно в една кутия.
Леличката циментираше, размишляваше и работеше, допускаше по някоя грешка и размишляваше отново, а понякога просто седеше и гледаше. Започнахме да излизаме през прозореца на стаята, а не през вратата, но го правехме скришом. Веднъж мама разля мъничко вода, докато минаваше с кофите по дъската, и важна част от работата беше унищожена. Оттогава започнахме да внасяме и кофите през прозореца. Знаех, че не трябва да помагаме на леличката – тя искаше да си играе сама. Затова стоях и я гледах.
Беше започнала с малките червени и бели камъчета и ги забиваше в цимента под формата на дълга редица. Трябваше да се получи мъдра мисъл. Всеки път, когато някое камъче застанеше неправилно, тя изпъшкваше.
– Не ти ли харесва да си играеш? – попитах аз.
Тя не разбра въпроса ми.
– Трудно е! – каза. – Не гледай сега!
И аз си тръгнах.
Леличката искаше на стълбището да пише „Мир в този дом“, но беше пропуснала да премери. И когато най-сетне стигна до края, за думата „дом“ не остана място. Смести се
само „до“.
– Трябваше да пресметнеш от самото начало – каза татко. – И да използваш опъната връв, за да подравниш надписа.
Можех да ти покажа.
– След дъжд качулка! – извика леличката. – Хич и не ви е грижа за стълбището! Знам аз, че влизате през прозореца, за да ми покажете, че ви преча!
– А как, по дяволите, да минем през всичките ти кофи и гърнета? – попита татко.
Тогава тя се разплака и изтича в таванската стаичка.
Татко погледна жално и каза:
– Ох, да му се не види.
Стълбището на леличката така и не стана съвсем готово.
Тя изгуби ищах и премести всичките си вещи долу на склона, за да циментира камъчета в едно от по-големите езерца. Махнахме дъската. Но отпечатъкът на леличката там, където се намираше, когато се разплака, остана да ни гледа.
През целия следващ ден леличката изгребва с кофа водата от езерцето. Когато стигна почти до дъното, взе назаем черпака. После мина на чаша и гъба. Само че най-долу в тинята живееха дребни гадинки, които ѝ вдъхваха страх и жал.
Толкова било ужасно да ги вади, че малко ѝ оставало да се разпищи, но нали и това трябвало да се направи... Цял ден ги пренася в друго езерце и между загребванията с чашата си потапяше ръцете в морето и ги размахваше, а сълзите ѝ падаха във водата. Когато изгреба всичко, тя нареди камъчета по дъното и ги циментира. Обръщаше и въртеше всяко, за да го нагласи правилно, но не се получаваше. Опитваше с нови и нови, но и те не искаха да застанат както трябва. По някое време ме забеляза зад камарата дърва.
– Не гледай! – изкрещя.
И аз пак си тръгнах.
Откъс от "Дъщерята на скулптора" на Туве Янсон
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
