Ето я и следващата, позакъсняла част от пътуването ни до остров Сокотра. В първата част описах изумителната природа в това тайно кътче от планетата най-вече чрез снимков материал, а тук искам да разкажа за нашия престой като битуване, общуване, пътуване.

Мисля, че това е първото организирано пътуване от България до Сокотра – групата ни се състои от 18 човека. Мисля, че ще остане и последно такова, предвид военните инициативи на „миротворците“, които отрязаха достъпа до острова.

Програмата изрично посочваше, че пътуването не е за всеки, че има дивотия, че се спи на палатки и че всъщност не е ясно на какво точно можем да натъкнем там. По повод на програмата ще разкажа в края за човека, който я реализира.

Интернет няма, мобилни връзки – също, ток – от генератори.

От единственото летище на острова, с размерите на средно голяма автобусна чакалня, ни поемат пет джипа с петима шофьори. Във всеки джип пътуват четирима от нас плюс един шофьор. Съпровожда ни още един автомобил, който превозва манджата, посудата, минерална вода. Също и готвачът, важна фигура, и няколко помощници. Обикновено те пристигат преди нас на мястото, определено за обяд, вечеря и спане, и започват да готвят – варена риба и ориз, измиват съдовете и разчистват. По-нататък нагледно е представено как.

Имаме местен гид. В Сокотра се говори на диалект, който се различава от йеменския арабски език, както и от всеки друг език, писменост няма. Хората не са типични араби, нито типични африканци – кожата им е по-тъмна от тази на йеменци, но чертите не са африкански.

Тук е мястото да спомена, че Сокотра, която се води йеменска територия, всъщност е по-близо до Сомалия в Африка. От север се мие в Арабско море, а от юг – в Индийския океан.

Абдул

Започвам с него. Неподражаемият Абдул. Екипажът на нашия джип се оказваме най-големите късметлии. Попадаме на най-прекрасния от всички шофьори. Който е чел Удхаус и познава иконома Джийвс, ще ме разбере. Спасител, досетлив, чист, услужлив, почтен. Абдул е сокотренски двойник на Джийвс. Обсъждахме колко по-безопасен и лек би изглеждал нашия малък свят тук, ако го имахме под ръка за иконом. Абдул. Винаги предусещащ как е най-правилно да постъпи и в кой точно момент. Онова, което го отличава от Джийвс, е че не знае думичка на английски, освен ОК, но това се оказва напълно достатъчно и се разбираме чудесно.

Абдул усвоява българското четмо и писмо. Обяснено му е какво пише в дневника и каква е нашата азбука. Абдул изглежда доволен след уроците по български език.

Освен всичко останало е и много добър шофьор. Пътуваме през неравни терени, през води и гори, и е важно шофьорът да притежава нужните умения за безопасно и сигурно шофиране.

Естествено, нашият автомобил е най-чист, а самият Абдул ухае на тамян, който се носи и вътре в купето.

Да, на тамян. На Сокотра е пълно с тамянови дървета и есенцията им се използва навсякъде. Ние сме три жени в колата и не спираме да ахкаме и да се прехласваме пред аромата. До степен, че Ники – четвъртият спътник, не се стърпява и решава да го пита какъв точно парфюм използва. Притаили дъх, ние слушаме въпросите и обясненията. Процесът е дълъг, жестикулира се усилено. Абдул накрая разбира за какво иде реч и с щастлива усмивка посочва ароматизатора за кола, с който се пръска и самият той. Умилително! Ники не спря да се чуди на тази находчивост. А тамянът се оказа универсален аромат с широк спектър на действие.

Абдул е от малко селце, разположено в южната част на острова. И тъй като една нощ спим на плаж в близост до родното му място, най-хубавия според моята класация, на следващата сутрин той ни води до къщата си и ни представя децата си. Момиченцата са толкова красиви и приветливи, а гордият татко си личи, че е прекрасен родител, когото децата истински обичат.

Човекът ни прие толкова добросърдечно, представи ни роднините си, което за нас беше наистина чест и знак на уважение. До самия край Абдул остава нашият добър ангел пазител. Щастливи сме, че имахме възможността да пътуваме с него.

Ежедневие

Спим на палатки на плажа. На различни плажове. Поне първите няколко нощи. Сутрин се събуждаш и морето е пред теб. Течаща вода няма. Всеки ден ни се полагат бутилки минерална вода, която можем да ползваме за каквито си поискаме нужди. А нужди винаги има.

Две нощи спим и в нещо като къмпинг, като разликата с пустия плаж е, че съществува едно тясно пространство, оградено с тръстика, не по-висока от метър, и душ, откъдето се процеждат капчици течаща вода. Разбира се, за уединение и дума не може да става, но когато с подръчни средства си измих косата, се почувствах достойна за посещение в британския кралски двор. Чиста и сияйна.

Манджа

Преди да потеглим за Сокотра, си говорих с йеменския ни гид в Сана какво ще ядем на острова. Той сподели, че храната ни ще е само ориз – варен, и риба – пак варена, и че това еднообразие може да те накара месеци след това да не помислиш за ориз и риба. Аз се изсмях снизходително и споделих, че обожавам ориз и риба, и няма как да ми омръзне това меню. Сбърках - писна ми на четвъртия ден. Въпросът е, че оризът е пълен с шафран, кардамон и всякакви други подправки, които му придават сладникав вкус. Солта там не е на почит. Варената риба може да не е най-вкусна като приготвяне, но за сметка на това винаги е току що уловена. Рибата на острова е в изобилие. Не е нужно да имаш умения, за да си набавиш прехрана – просто където и да хвърлиш мрежа, няма да остане празна.

Едно от силните ни изживявания е на плажа с тамяновите дръвчета, където двама местни наловиха за три минути няколко риби, за още пет ги свариха в морска вода и след това, за още пет ние ги изядохме – горещи, току що уловени и сварени в морска вода, там на плажа.

Неписано правило на острова е, че всички се хранят заедно – хора, птици, животни.

След като обядът приключи и всички сме заситили глада, помощниците пристъпват към почистване и миене на съдовете. Не се препоръчва употребата на детергенти във водата на острова поради екологични съображения, с което съм напълно съгласна, така че не бива и не трябва да се възразява срещу чистотата на съдовете.

Свободно време

Тогава настъпва и време за здравословна дрямка – под навеса. В единия край са местните, в другия – туристите, място има за всички.

Понякога следобедният сън се смущава от някоя от многобройните дребни козички. Това мъничко рогато изяде внушително количество хляб, ориз и хартиени салфетки, и сякаш за да засвидетелства още по-трайно интереса си към човеците, не спря да играе наоколо. Докато не се намеси Абдул. При все че на снимката е хванал козичката по начин, който не вещае нищо добро за бъдещето й, това е само привидно. Той просто я завърза отзад на навеса, а тя, след като ни даде благороден аванс от десет минути, ловко се развърза и продължи с лудориите си.

Същата вечер местният ни гид гордо обясняваше, че по броя заклани кози на сватбата, може да се съди за имотното състояние на фамилиите. На неговата, за благополучие на младоженците са били принесени в жертва двадесет и пет кози при средна норма от около десет - петнайсет, ако не ме лъже паметта. Заможен е водачът ни, от сой, а също и добър.

Друга част от битието ни включва увеселителни развлечения и спортни занимания.

Веселието ни съпътства непрестанно. Танците са неизменен спътник по всяко време на деня, а понякога и на ранната нощ. Снимката изобразява живо огнени ритми, пресъздадени чрез пластични движения от знатни момци. Публиката е настроена лежерно и стимулира танца.

Атмосферата е като по време на джем сешън – разчита се основно на импровизация и ритъм.

Безплатно спа

Край този естествен сладководен басейн има черни вулканични камъни. Гледката наоколо е зашеметяващо красива. Не зная дали снимката дава достатъчно ясна представа за усещането за изгубен рай, което изпитва всеки, озовал се на това място. Няма как човек да не си даде сметка, че най-прекрасните неща на този свят са наистина безплатни. За момент си представяме колко би струвало да лежиш върху вулканични камъни, в близост до най-бистър и чист басейн сред подобен декор в някой курорт.

Сокотра е повече от щедра! Също така и напълно безкористна. Лесно и трайно я обикваш.

Демография

Макар и бедна, а може би именно поради това, Сокотра е милостиво подмината от демографска криза. Раждаемостта е на завидно високо ниво. Децата са навсякъде – около драконовите гори из платата...

Около рибарските лодки...

На футболния терен...

Любопитни, но свенливи. Бедни, но горди. Изглеждат щастливи и растат на воля.

Градска среда

Не струва. По-мизерна не съм срещала никъде. Като се има предвид, че островът е под егидата на ЮНЕСКО заради уникалната природа и околна среда - дървета, корали и лешояди, мисля, че организацията има какво да направи в областта на сметосъбиране и облагородяване на градските зони. Всъщност конфликтът в Йемен оказва положителен ефект върху природните дадености на Сокотра, ако не върху икономическото развитие, тъй като туризмът е замрял от началото на 2015 г. Всякакви боклуци се трупат безразборно в, покрай и встрани от градовете. Човек може да се натъкне на какво ли не, включително и на това. Не узнаваме как се е озовал там този самотен и несретен танк. Абдул не успява да ни разкаже, а после вече забравяме за военната находка.

В самите градове е уникално мръсно - кал, локви, всевъзможни отпадъци. А найлоновите торбички ги намразих още по-силно. Огромна напаст.

Гледки от Калансия – втори по големина град в Сокотра. И не, нещата не опират до бедност, а до елементарна грижа и начин на възприемане на себе си и средата. Хората там просто не се интересуват от заобикалящия ги декор.

А това тук са кадри от столицата Хадибу. По улиците се срещат предимно мъже – весели и мързеливи, готови за снимка.

Както се вижда, модните тенденции не са отминали съвсем столичния център и трите магазина предлагат висококачествени шалове и мъжки поли.

В Сокотра шопингът е обречен, мъртъв е - няма какво да купиш. Никой от нас не е шопинг маниак и все пак ръцете ни сърбят да влезем в магазин, да поразгледаме, да си харесаме нещичко. Попадаме на наистина хубави шалове – от козя вълна за зимата, от памук – за лятото. И понеже други стоки и сувенири няма, днес мога веднага да разпозная роднини и познати на всеки, бил в Сокотра. По шаловете. Типични са, а и всеки от нас купи поне по шест бройки.

Другата стока – олио за коса, внос от Индия, мисля. Всички жени си накупуваме от това масло за радост на собственика. Такъв оборот магазинът не е виждал може би от създаването си. За самото масло не мога да кажа, че се отличава с някакви невероятни качества, но тогава ни се стори изключително ценна покупка.

Местният Свети Иван Рилски

Да, има такъв. В Сокотра. Последния ден отиваме до една част на острова, където можеш да стигнеш само с лодка, път по суша няма. Е, по едно време виждаме някакъв кротък човечец, кацнал на скала – как се е озовал там, никой не може да каже. В Сокотра обаче е пълно с необясними картини извън познатите граници на ума.

Самото пътуване до тази част е истинско приключение. Натоварваме се на четири лодки от пристанището на град Калансия, всяка със собствен кормчия, и плаваме около два часа. Втория час лодката подскача неистово, защото морето е бурно и на моменти трябва да напрегнеш всички мускули, за да не изхвърчиш зад борда. Но пък адреналинът ликува.

Наградата си заслужава. Спираме на един от най-красивите плажове с лазурно синя бистра вода Shu’ab. Излишно е да споменавам, че други хора няма. Или поне в началото. Доста е горещо и след няколко влизания във водата, част от групата намира подслон под ниските храсти. Чувстваме се като единствените хора, обитаващи земята. Странници, захвърлени на приказен плаж, откъснат от други пътища освен по вода, нейде на малък остров в океана. Море, плаж, скали. И ние. Това е мястото, където ядохме горещата риба, сварена в морска вода. Робинзон и Петкан – мултиплицирана версия.

И пак там е съвсем в реда на нещата да срещнеш местния Свети Иван Рилски. Дядото се появява от нищото. Всъщност не от нищото, а от дома си – който, както разбираме от рибарите, се намира в пещера в скалите. Човекът я обитава от 50 години и май никога не е мърдал по-далеч от околността. За първи път виждам истински пустинник.

Не мога да кажа, че излъчва особена святост, по-скоро от него се носи мирис на човек, който е живял много дълго време в пещера, без вода.

Застава до нас, проявява искрен интерес към плажното ми масло и вади торбата с бижутата.

Нанизи от всичко, което морето е изхвърлило на брега или по някакъв друг начин се е озовало на плажа – ципчета, копчета, железца, мидички, камъчета, мъниста, абсолютно всичко. С гордост ги показва, но ние не носим пари в себе си, предвид начина на придвижване, така че само оплакваме очи, без да закичим шии. Кой може да предположи, че ще срещне отшелник пещерняк, нарамил бохча с бижута.

Както се появи, така и изчезна нашият пустинник. Интересна беше тази среща.

А другата жадувана среща беше с делфини. Появиха се и потанцуваха около лодките. Прекрасен спектакъл изнесоха. Нямаше високи подскоци, но сокотренските делфини са си такива - не намират за нужно да впечатляват излишно.

Накратко, Сокотра е остров извън земното битие. Екологичното равновесие е повече от крехко. Тази мъничка територия е дом на огромно богатство - птици – лешояди, корали, риби, дървета, растения. Природата се е погрижила за всичко освен за разума в човешките действия. Всичко грозно и мръсно на острова се дължи на човешка намеса.

Съществуват места и извън населените, които са като бунище – плод на туристическия поток, който макар и малък, а след нападенията над Йемен и никакъв, е в състояние да увреди средата. Продължавам да твърдя, най-отговорно, че ЮНЕСКО трябва да се намеси и да създаде минимални, но ефективни хигиенни условия.

Защото това място е райско.

Посвещение

Този разказ или по-скоро щрихи за едно извънземно място посвещавам на Миро Нанков. На 18 септември щеше да навърши 54 години. Който обича по-нетрадиционни пътувания, встрани от „конфекцията“, със сигурност поне е чувал за него. Който не е, със сигурност е изпуснал. За Миро, както и за нашата скромна група, това беше първо посещение в Сокотра. Едно е двама-трима да обикалят острова, друго е керван от двадесет и пет човека да скита из брегове, плажове, пустини. Отговорността и подготовката са много по-големи, когато трябва да се грижиш за повече хора, и то предимно от нежния пол.

Миро беше очарован от това, което видя. Той беше запленен, влюби се. Островът напълно отговори на очакванията и стремленията му към девствени природни красоти. През цялото време се вълнуваше като малко дете, радваше се искрено на всичко, дивотията го зареждаше с мощна енергия. Спеше само в спален чувал на плажа, в палатка така и не влезе. Гмуркаше се, плуваше, тичаше, викаше. Възбудата и адреналинът струяха от него като фонтан.

Не спираше да повтаря как няма търпение да доведе втора група. Чертаеше нови маршрути – къмпинг на другия плаж, промяна в обиколките из северната и южната част. В главата му се оформяше поредното приключение. Доволно потриваше ръце и възбудено даваше наставления на местните гидове. Естествено, те го гледаха със страхопочитание и обещаваха всичко – къде са виждали такова торнадо.

Прибрахме се в средата на ноември 2014-та, а три месеца по-късно в Йемен настана ад. И както навсякъде, така и там „стожерите на мира“ донесоха смърт, разруха и унищожение. Хиляди невинни загинаха, сгради с вековна история бяха унищожени. Летището пострада, Сокотра стана още по-откъсната от света. На острова е спокойно, но като никой не лети до Йемен, какво от това.

Миро, както и всички ние, страдаше дълбоко от случващото се. Още повече когато човек е бил на място и се е запознал, макар и повърхностно, с историята и хората, си дава горчива сметка за убийствения ефект на пропагандата, която подменя всички ценности в името на златния телец – върховното и най-уродливо божество.

Изказвахме съпричастие, споделяхме помежду си възмущението си, но какво повече можеш да направиш в този конкретен случай.

А после, след още три месеца се случи немислимото – Миро потегли на най-мистичното пътешествие - към Създателя – ей така, изневиделица и сам. Много хора осиротяха. Не за друго, а защото една частица от тях, от мен, свързана с онзи помитащ порив за приключения, неизвестност, веселие и смях, беше изтръгната - пак така, безвъзвратно.

Разбира се, животът продължава, пътешествията няма да спрат, хората се събират, срещат, споделят, разделят.

Сокотра е там, земята все още ни търпи, ние сме живи и здрави засега, всичко е преходно, тече и отминава.

Точно тази преходност, усещане за мимолетен рай, мираж, който до последно не знаеш дали е реален или не, се превръща за мен в символ на всемогъщата любяща Природа. Променлива и постоянна, силна и мека. Вечна, не като нас, самодоволните прашинки.

И това някак ми помага да приема и празнината, оставена от Миро, пътешественик и любител на природата до мозъка на костите си. Такъв е ходът на живота, така стоят нещата – такива, каквито са.

Десет дни може да са повече от десет години, един остров побира повече от една вселена, един човек се откроява повече от стотици други.

Няма знак за равенство, всичко е уникално. Като Сокотра. Като Миро. Като всеки един от нас.

*

Снимките са на Тони Балджиева и личен архив Милена Йоцова. Текстът е изпратен от Милена Йоцова за рубриката Стани автор. Споделете и вие пътешествията си на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!