Идея за маршрут в Сакар - в околностите на Тополовград и село Орешник.

Крепостта Палеокастро

Точно преди влизане в Тополовград от лявата страна на пътя, идващ от село Хлябово се намира връх Палеокастро. Висок е само 424 м, но неговите склонове са много стръмни. На самия връх се е намирала късноантична крепост, откъдето идва и името на възвишението (Палеокастро от гръцки – стара крепост). Тя е изследвана от археолозите през 70-те години на миналия век. Върхът е част от разлом, където скали от различни геоложки ери се срещат само на метри една от друга. Това е една от причините да се смята, че мястото е силно енергийно. Затова тук е изградено едно от най-големите соларни светилища в България. По цялото протежение на връх Палеокастро, както и по билата му древните майстори са изобразили над 150 каменни кръга с различни диаметри. Някои са изпъкнали, а други са издълбани в скалите (до 50 см дълбочина). Има и такива, които просто са очертани с няколко удара на длетото. Според изследователите каменните кръгове представляват своеобразни проекции на бога Слънце. В миналото тук на светилището в негова чест са се извършвали ритуали и жертвоприношения. На това място е намерен и каменен идол. При откриването му той е бил обърнат на изток. Някои са склонни да го оприличават на човешка фигура, други виждат в него "крилат диск", каквито често се срещат в източното изкуство и най-вече в Египет.

Параклисите Свети Спас и Света Петка в Тополовград

Преминаваме през малкото градче Тополовград. Над него се издигат двата хълма Свети Спас и Света Петка, върху които са изградени параклиси на двамата светии. Легенда разказва, че параклисите са строени и разрушавани три пъти. Параклисът Св. Петка е типичен пример за хилядолетната продължителност на живота на свещените места в Сакар. На 100 м от него има останки от долмен, който е бил покрит с могила от пръст, но разкопан, ограбен и разрушен в миналото. Долменът е бил изграден така, че да се вижда от голямо разстояние. Храмовият празник на параклиса е на 14 октомври – Петковден.

Легенда за чешмите в село Орешник

Тръгваме от Тополовград към село Орешник едно от кариотските села в България. Кариотите са българско население, което е започнало да се „гърчее” през годините на османската власт и формират специфична етнографска група. Към началото на 20-и век наброяват около 4000 души, езикът им е особен гръцки диалект, а народните песни, носии и обичаи са български. Кариотите населяват някои села в околностите на Тополовград и Елхово в района на Странджа и Сакар. След спогодбата Калфов-Политис от 1924 г. са изселени в Енидже Вардар, Гюмюрджина, Солун и Крит. Първоначално името на с. Орешник е Козлуджа, което е с османотурски произход, след това е преименувано на Каръс (орех от гръцки). Днес в селото са запазени в автентичн вид две гръцки къщи, една „гръцка чешма”, която се казва "Зиберкина" чешма (кръстена на красивата гръцка дама Зиберка) и църква с уникална вътрешна архитектоника. Олтарното пространство на храма е разделено на две части от стена с врата, през която може да се преминава от едната част в другата. В по-малкото помещение е изграден малък недълбок сух кладенец. Когато попитах какво е това, местните жени ми обясниха, че на времето, ако някой извърши голям и непростим грях, е трябвало да го изрече в дупката.

Селото се снабдява с изворна вода от седем чешми, като за три от тях са съхранени интересни предания.

Някога село Козлуджа било не на това място където сега се намира село Орешник, а с около половин – един час път на североизток – там, където се синеят водите на Орешанския язовир. В наши дни все още се срещат неизследвани останки от старото селище. Първите заселници избрали това място заради малката река, която течала тук. Заживели си мирно и тихо.

Имало в селото един прочут майстор каменар, "хоросан да постави - с бомба не можеш го разби”. Имал той две хубави близначета: едното – русо, синеоко момиченце, другото – стройно ергенче. Момичето пеело най-хубавите песни – тъжни и весели, а момчето свирело майсторски на сладкозвучен, меден кавал. Всички ги обичали и им се радвали като на свои деца.

Но в селото зла болест дошла. Не могли да се намерят ни лек, ни билки. Влязла и в двора на стария майстор. Първо отнела момчето. Не минало много време поболяло се и момичето. Като изживявало последните си дни, то повикало баща си.

- Татко – рекло момичето – аз съм още малка, може и да греша, но ми се струва, че на лошо място сте направили туй пусто наше село. Я погледни какви локви и блата има край реката. И водата мирише на тиня. А знаеш ли, татко, онова кайначе, дето лятос бяхме отишли за камъни? Горе, хе, на високото. Да имаше сега поне една глътка вода от това изворче, по-леко ще ми стане.

Тръгнал бащата да дири сладкото изворче. Намерил го, налял вода, но докато се върне, момичето изгаснало. На другия ден старият каменар събрал всички хора в селото на съвет.

- Да бягаме! – рекъл някой.

- Да бягаме, но на къде? – обадил се друг.

Тогава най-старият козлуджанец предложил:

- Да пуснем добитъка и да вървим след него. Където той спре, там ще се заселим.

Още на следващата утрин пуснали добитъка без пастир и тръгнали след него. Животните преминали реката и поели към високото. Горе, в гората, пасли до обед, после продължили, намерили сами бистрото изворче и налягали край него. Хората огледали местността и намерили още едно изворче. И решили селото да се пресели тук.

Когато дошли всички, изкусният майстор каменар направил две чешми, на двете изворчета по една. Едната направил в памет на своята русокоса дъщеричка. Събирали се там момите и пеели, а в ромона на водата сякаш и песента на каменарската дъщеря се чувала. Другата чешма – „Хорищенската”, каменарят изградил в памет на своя син. При нея ергените от селото направили хубав мегдан. Всяка неделя и на всеки празник след черква там се виели най-кръшните хора. Затова я нарекли и „Хорищенската”. Тя била с три чучура, два от които текли постоянно с пълна мощ, а третият само на пролет по Гергьовден. Тогава с песента на двата чучура запявал и третият. Старите хора разказват, че сякаш засвирвал меден кавал.

Такава е легендата за козлуджанските чешми, надживели вековете, за да свидетелстват за миналото на село Орешник. Надявам се да се запазят от вандалски и иманярски набези, защото това е нашето общо българско наследство. Там е записано миналото на нашият народ.

Следващото място, което ще посетим, е Хайдушкият манастир Св. Троица, и пещерата Вехтата църква, за да се отправим към най-южната част на нашата родина или там, където свършва България.

*

Текстът е част от поредицата за културни маршрути в Сакар и региона, водена от специалиста по културен туризъм Горан Стефанов. Прочетете и интервю с Горан Стефанов.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!