В първите дни на пролетта, когато сутрините са все хладни, а нощите се огласяват от тихата песен на вятъра, аз стягам багажа си за едно от най-уютните български градчета – Трявна. 

След дългото изкачване на пътя, той вече се лее надолу, което е сигурен знак, че скоро ще пристигна в Трявна. Вече си представям очертанията на първите къщи, лицата на хора, които не бързат за никъде. Ето го и върха на часовниковата кула, издигащ се като вирнат показалец. Сърцето ми забива силно, като при среща със стар приятел.

Първото нещо, което правя, влизайки в хотелската стая, е да потърся с поглед кулата през отворения прозорец. Там си е. Сега е притихнала, чакайки кръглия час, за да извиси глас над стрехите на къщите. Тъй като до обед има още време, се насочвам към Възрожденското кафене, пристъпвайки под сенките на керемидените покриви. Маслени картини, писани чинии, шарени терлици и още много изделия на ръчния труд греят от всеки ъгъл. Туристите, повечето от които чужденци, любопитно жужат около кокетните магазинчета.

Между белите фасади на къщите се подават ниски дървени маси, наобиколени от трикраки столчета, а върху тях щастливи хора. Говорят си, смеят се и току отпиват от кафето на пясък, похапват бяло сладко, а в ръцете на най-малките се мяркат огненочервени захарни петлета. Настанявам се на единствената свободна маса и без да гледам менюто, си поръчвам мечтаната лимонада в стъклена бутилка. Повярвайте ми, тук всичко е по-сладко, защото имаш нужното спокойствие да му се насладиш. Няма да повтарям клишето ,че „времето е спряло”. Тук просто разбираш, че има много по-важни неща от това да препускаш през живота, мислейки, че така взимаш повече от него. Миризмата на току-що изпечено тревненско хлебче ми подсказва,че е дошло време за обяд. Ако сте кулинарни туристи, то Трявна е Вашето място.

След икиндия продължавам разходката си по кривите улички. Минавам по гърбавия мост и се заглеждам в спокойните води под него. Като очи на мълчалив човек, те събират цветовете на града, без да издават тайните им. Очертанията на близките къщи с мънички прозорчета се размиват във водата, като в картина на импресионист. А памуковите облаци спокойно плават по повърхността ѝ.

Преминавам от другата страна и излизам на площада, облян в златна светлина. Само две гълъбчета прелитат ниско над него и после се скриват в клоните на най-близкото дърво. Вървя по каменните плочи и спирам пред оградата от ковано желязо на църквата „Св. Архангел Михаил”. Над приведения ѝ покрив се издига дървена камбанария, а в двора разцъфтяват ситни цветчета. Съществуват предания, че вкопаният в земята каменен храм е построен още по времето на цар Калоян.

Няма как да подмина и сградата на общината, закичена от край до край с червени мушката. Съчетала в себе си елементи от възрожденската и по-модерна архитектура, тя е една от най-колоритните нови постройки. Около малкото фонтанче пред нея са насядали влюбени двойки – старите си шепнат спомени от миналото, а младите свенливо се държат за ръце, надявайки се един ден и те да имат какво да си прошепнат. Няколко врабчета се къпят под течащата вода, след това отлитат, разпръсквайки ситни капчици при всеки размах на крилата.

Разминавам се с деца на ролери, възрастни на колела и един баща на тротинетка. Разхождам се по алеите. Мирише ми на прясно окосена трева. 

Слънцето вече е останало зад гърба ми. Лека-полека движението замира. Едни се насочват към домовете си, други към уютните механи, където те посрещат като у дома. Оставам още малко загледана в опустяващите улици. После ще се отдам на сладки приказки и ще забравя терзанията си поне за пет минути. 

След вечеря се прибирам към хотелската стая. Изглежда, че единствените будни сме аз и уличните лампи. Правим си тиха компания. Потривам ръцете си, към които се прокрадва нощният хлад. Градът е потънал в жълтеникави полутонове. Чувствам се като смутител, тропащ по каменния път. Качвам се в стаята, но не бързам да заспивам, защото тук денят рядко започва преди девет.

Събуждам се от ударите, разнасящи се от часовниковата кула. Поглеждам към светлосиньото небе, на което няма и едно облаче. Имам нужда от кафе. Не толкова, за да го вкуся, колкото за да усетя аромата му. Мисля си, че сега сигурно подгряват пясъка, в който ще заровят джезветата. Приготвям се и излизам на площада пред кулата. Той отново се къпе в светлина, но сега тя не е изгаряща, а топла като майчина милувка.

Присядам на най-слънчевата маса. Наред с кафето ми носят и грамота „за завидно умение в пиенето на кафе на пясък, яденето на баклава и прочие господарски кефове в кафенето на Бай Стояна”. Стана ми много мило. Закачливото намигване от страна на собствениците успя да ме усмихне. Освен почетната грамота, вкъщи отнесох и лакомства от близката „шекерджийница”.

И Вие подсладете живота си с приятна компания, интересни преживявания и позитивни мисли! Борете се за онези пет минути, които ни помагат да се засилим преди следващия скок в живота. И не забравяйте – „Душата иска разговор, кафето е само повод!”  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!