В местността Паниците на 5 километра над Калофер през април цари пълна идилия. Едно скромно поточе, което води началото си от великолепното Райско пръскало 1526 метра по-нагоре, кротко лъкатуши сред пресните треви и около него тук-таме са накацали спретнати къщички с кошари за добитък.
В общи линии този добитък е единственият източник на екшън, за тези, които го търсят, в това лежерно място. Привечер, десетки стада крави, коне и овце на път по домовете си, задръстват тесния автомобилен път, който за щастие, едва ли вижда кола по-често от няколко пъти седмично. Бързат да се приберат, защото в момента, в който „месец изгрее”, три вълчи гласа, обикновено тенор, баритон и сопрано, запяват „хайдушка песен” в мрака, застрашително напомняйки, че планината може да бъде и свирепа към обитателите си.
На следващата сутрин обаче веждите ѝ привидно се отключват и ние нарамваме раниците нагоре. Най-лесният начин да се включите към маршрута с бяло-синьо-бяла маркировка за Райското пръскало, е да минете през двора на лагер „Паниците”. Сградата грейва от живот (а с нея и цялата местност) през летните месеци, когато я наемат училища от областта. Тук през август Теодосий Теодосиев, учител по физика, активен общественик и мъж на 2014 година, организира школи за млади таланти физици. Сред любимите им извънкласни занимания, освен пеенето на песни край вечерни огньове, е и кръстосването на планинските пътеки, предвождани от своя енергичен 68-годишен войвода, Тео.
Тъкмо по техните стъпки тръгваме ние с един вече пораснал ученик на Тео, нагоре, докато той ми разправя вълнуващи и комични истории от ученическите си години по тези летни школи. Така захласнати в спомени, сърцата ни хлопат неусетно по стръмния склон в началото, преди да излезем на една широка живописна поляна. Алпийските пейзажите зад кравата „Милка” от рекламите не могат да стъпят и на малкия ѝ пръст.
Като споменахме за кравата „Милка”, в тази ранна утрин нашата поляна е завладяна от стада нейни посестрими. Яркозелената трева надлъж и на шир е осеяна със сочни доказателства по един мой философски въпрос за кръговрата в природата, а именно, че кравите и конете като едър добитък са точно толкова добри производители, колкото и консуматори. А ароматът от произведенията им някак топло напомня на българско село.
Преди да се усетим обаче със спътника ми успяхме да нагазим в няколко от тях, защото, когато човек излезе на точно тази поляна, говеждите „тортички” не са първото нещо, което хваща окото. Много по-здраво и за дълго го приковава гледката на хоризонта – острите планински зъбери, които рязко се издигат от равната земя, най-висок от които, решаваме, е връх Ботев.
Разпознаваме върха и по още един белег – стометровата водна гирлянда в подножието му, която пада отвесно надолу. Райското пръскало – нашата цел за деня.
Един дебел дънер вдясно от пътеката мъдро ни увери, че до хижа Рай остават пет часа. Колко обезкуражително. Особено предвид факта, че се очакваха валежи следобед. Нима се боим от дъжд, от малко вода? Така да бъде! ...и след около 100 метра разбрахме, че не сме си взели вода за из път.
Пътят през първите час и половина от този маршрут е възможно най-неподходящото място да останете без вода. Изкачвате се и се спускате по голи хълмисти поляни и ако слънцето не ви изгаря отгоре, то вятър ви брули, карайки устните ви да изпръхват още повече.
Същевременно липсата на вода може да бъде огромен мотиватор. Особено ако знаете, че там някъде, в гората, през която минава пътеката, има чешма. Пет часа ли?! Когато движението, причинено от остра жажда, нагоре е препускане, а надолу – летене, емпирично установените ни данни сочат, че до хижа Рай се стига за около два часа и петдесет минути.
Та наближаваме заветната горичка и най-накрая любимият ми звук – течаща вода! Хвърлям се като пес върху пържола към първата чешма и това е най-вкусната вода, която някога съм пила. ...Само 10 минути по-късно, докато подминавахме стотната чешма по пътя, вече ми идваше да редя цветущи слова по отношение на майката на разпределението на водни ресурси в планината...
И тъкмо когато пътечката взе да става най-стръмна и тясна срещу нас се изпречи керван от коне, натоварени с багаж от хижа Рай. Спътникът ми ми обясни, че до хижата не може да се стигне с кола и това е единственият начин да се носят провизии дотам. Когато не работят като транспортна компания на стоки обаче тези коне превозват туристи по най-живописните маршрути в планината за цени между 20 и 75 лева.
Едно футболно полувреме по-късно стигаме хижа Рай със зяпнали усти. В самата хижа няма нищо специално, освен сигнално зеления ѝ покрив в тон с природата. Над нея обаче се е надвесила една 124-метрова отвесна скала – по-висока от тази на водопада Игуасу в Бразилия, или на водопада Виктория в Замбия, и много по-висока от тази на Ниагарския водопад в Щатите – а от върха ѝ като ефирен облак се разпръсква Райската вода.
Изгладнели, хапваме по една бобена чорба (след която разбрах защо хижата се казва „Рай” – явно не заради водопада) и катерим до основата на самата скала, за да застанем до пръскалото. „До” се оказа относително понятие, тъй като вятърът постоянно раздухва водата, за да окъпе скалата отвсякъде, така че в един момент се оказахме и под него. За ден, който започна доста безводно, този в крайна сметка се оказа крайно напоителен.
Но съдбата реши, че и толкова вода не ни е достатъчна. На слизане и небето ни удостои щедро с водните си блага. [Следва нов букет цветущи реплики по адрес на майката на прогнозата за времето...]. По залез най-накрая си подадохме носовете от гората и излязохме на една от поляните над местността Паниците. Въпросът е коя? Най-сигурният знак, че не сме, където трябва, бе фактът, че този път не газехме в сочни говежди... ъъм... продукти, а в по-дребни и твърди овчи такива.
Светлината постепенно гаснеше, а от храсталаците наоколо започнаха да се дочуват страховити звуци. С последните лъчи видяхме ограда в далечината и се запрепъвахме към нея. Отвъд оградата имаше постройка и тъкмо да протегна ръка към малката телена порта, когато един глас гръмко изкомандва: „Стой!“ Мъж след средна възраст с таке и прокъсан вълнен пуловер тичаше към нас и крещеше, че по оградата тече ток. Добре че ни видял точно тогава, иначе сме щели добре да се опържим. Стоянка, овчицата му (една от многото му всъщност) се изгубила и тъкмо излизал да я търси. Обяснихме му, че и ние сме се изгубили и къде искаме да отидем. Той ни изслуша със съчувствено внимание, след което последва следният монолог:
Значи за Паниците оттука трябва да заобиколите този хълм и да минете през гората. Там ще видите една беседка. Покрай беседката наляво, докато стигнете един голям отсечен дънер. След това ще видите пътечката и тръгвате по нея. Минавате покрай къщата на Цанко, ама да не се изплашите, че той има зли кучета. Ама... не, те може да са и отвързани сега. Не... я най-добре аз да ви закарам. Качвайте се тука в мойта костенурка. Тя е нисичка, затуй ѝ викам костенурка. Ай, качвайте се де. Бай Петър съм аз. Ще ви закарам да не се объркате нещо.
Когато бай Петър ни закара пред квартирата ни, звездите вече бяха изгрели. Сърдечно му благодарихме и му пожелахме успешно намиране на неговата Стоянка, а той се засмя: „А, не бойте се, те животните по-добре се оправят в гората от хората.“
Качих се в стаята си, загасих лампата и се взрях в небето през отворения прозорец. И на снимка не бях виждала толкова ярки звезди. С усмивка се сетих, че сигурно точно така трябва да е – нощта може да е истински тъмна и истински светла само в планината. Хладен полъх нахлу в стаята ми и Балканът поде тазвечерната хайдушка песен на три гласа – баритон, тенор и сопрано. Надявах се Стоянка да е добре.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
