За приказното градче, разположено в кратера на вулкан и края на едно наситено със случки пътешествие
След екшъна на летището в Белиз се изненадахме от приятната обстановка в самолета на „Авианка” до Сан Салвадор. Полетът продължи само 45 минути, но въпреки това ни сервираха обяд и напитки и всъщност летенето премина изцяло в хранене.
На летището в Сан Салвадор имахме 8-часов престой, но то е доста голямо, така че минаха сравнително бързо, въпреки че между 13:30 и 15:00 часа всички бяха в обедна сиеста и нямаше нито излитащи, нито кацащи самолети.
Полетът ни до Панама сити продължи час и 45 минути и около полунощ кацнахме. По план тази нощ щяхме да спим на летището и рано сутринта да вземем първия автобус до столицата и оттам да се отправим съм Бокас дел Торо.
На сутринта в 6 часа отидохме на спирката, за да хванем автобуса за Панама сити, който директно да ни закара на автогарата. Имахме си тархета, така че си се маркирахме и се настанихме.
И малко преди да навлезем в централната част на града, попаднахме в едно безкрайно задръстване. Повече от 3 часа се движехме едва-едва и пристигнахме на гарата към 9:30 ч. Автобусът за Бокас беше заминал в 8 и следващ имаше чак вечерта в 20 ч. Трябваше бързо да си намерим друга дестинация за последните два дни в Панама. Заразглеждахме какво има около столицата и попаднахме на Ел Вайе де Антон – на два часа и половина път. Бързо отидохме до гишето за тази дестинация, имаше маршрутка след 20 минути.
Градчето се оказа някакво райско кътче – разположено в кратера на отдавна угаснал вулкан, окъпано с лилаво-розови бугенвилии, отрупани с плод мандарини и тротоари с грижливо поддържани цветни градини.
Нямахме карта и леко се замотахме, докато си намерим къде да спим, но всичко си струваше, защото попаднахме в чудна градина с орхидеи, в която се оказа, че има две стаи, които дават за нощуване. Срещу 25 долара наехме едната стая. В градината имаше разни възрастни дами, които бяха дошли да разглеждат орхидеите. А сред орхидеите пърхаха красиви пеперуди и светкавични колибрита.
Впечатлени от приказката, в която бяхме попаднали, се отправихме към центъра на градчето. По пътя хапнахме в един перуански ресторант, където след като си поръчахме – аз, менюто за деня, което включваше печено пиле с ориз, бобена паста и зеленчуци, а Ангел – зеленчукова супа, ни изненадаха с много приемливи цени – поръчката ни струваше 11 долара, в които бяха включени и две големи халби – чай хамайка от хибискус.
Последва приятен следобед сред природата и разходка до термалните извори, които смятахме да посетим на следващия ден. Привечер времето доста се промени, стана хладно и започна да вали. Скрихме се под един огромен навес, превърнат в приятен ресторант, където вечеряхме с местния специалитет – пиле с юка. Много е вкусно!
На следващия ден си направихме приятна разходка до водопада Чоро ел Мачо (Chorro El Macho) като местните през цялото време ни поздравяваха, докато подминавахме изрядно подредените им дворове. Пътят минава през приятни сенчести дървета, по които са накацали колоритни птици, а встрани невидими насекоми, скрити сред цъфналите храсти озвучават района с жуженето си.
Самият водопад е висок около 70 метра и явно в дъждовния сезон е много по-впечатляващ. Все пак изградените горски пътеки и мостчета са доста приятна разходка сред природата.
На връщане решихме да посетим термалните извори. Като влязохме в комплекса, бяхме изненадани, че има само един басейн, в който се бяха потопили няколко местни дами. Момчето, което събираше входа, дойде, за да ни покаже различните видове хума, с които може да мажеш тялото и лицето си. Ангел се отказа да се потопи в басейна, но аз влязох и дамите с широка усмивка ме привестваха в обкръжението си. Температурата беше 38 градуса. Максималният престой в термите беше 40 минути. Много скоро жените започнаха да излизат и аз си останах сам в басейна. Минути по-късно цял автобус туристи атакува комплекса и беше време и ние да се разкараме.
В ранния следобед си хванахме маршрутка обратно до Панама сити, където щяхме да нощуваме. Нямахме си хостел, решихме, че ще си потърсим на място, а в краен случай да се върнем пак в този, в който спахме преди месец.
На гарата имахме леко недоразумение. Качихме се на един автобус, който беше в посока летището и знаехме, че ще спре при стария град, но ни изненада като ни глътна всички налични пари в тархетата. Оказа се, че това е директен автобус от автогарата до летището и затова е пет пъти по-скъп от нормалния. Не стига, че ни глътна всички пари, а пък и не ни вършеше работа, но се случват и такива неща. И все пак добре, че стана така, защото иначе щяхме да се окажем на летището, без въобще да искаме да сме там.
След като отидохме да си заредим тархетата, ни казаха, че най-бързо може да стигнем до Каско Виехо с метро. Поразпитахме откъде трябва да го вземем и къде да слезем, оказа се, че ще пътуваме само една спирка. В метрото веднага след като затворят вратите съобщават, че с предимство за местата са майките с деца, дамите и децата.
В Каско Виехо пообиколихме за хостел и намерихме един хотел – White Lion, който беше на границата между старата част и улицата с проститутките, но полицейският участък беше залепен за хотела, така че притеснения нямаше. Беше на приемлива цена – 35 долара за двойна стая. Нямаше ток, а пък ние нямахме толкова пари в нас и искахме да платим с карта, така че си оставихме багажа и отидохме да се поразмотаем, докато дойде токът.
Прекарахме около час в парка с гледка към новия град и лъскавите небостъргачи, поразходихме се из главната улица, която свързва новата и старата част на града, наблюдавахме няколко ваксаджийки, които доста чевръсто лъскаха обувките на закръглени господа със сламени шапки и привечер се върнахме в хотела, където ни настаниха в стая с прозорец към вътрешния коридор.
На следващия ден преди да тръгнем към летището решихме да изпием по едно последно кафе в най-старото кафене в града с простичкото име „Кока Кола”.
Сред усмихнати дядовци, четящи сутрешни вестници и засукани дами, отпиващи със сламки портокалови сокове, си взехме сбогом с Панама Сити и тръгнахме към автобусната спирка.
Без обичайните задръствания за малко повече от час бяхме на летището. Случайно намерихме ресторанта, в който се хранят служителите на летището (на втория полуетаж в сектор „Пристигащи” – външни лица също могат да се възползват) и за последно обядвахме типичното печено пиле с ориз и бобена паста.
За 35 дни посетихме всички държави в Централна Америка стартирайки от Панама и финиширайки в Белиз, сменихме всевъзможни видове транспорт – от препълнени маршрутки, през разпадащи се фериботи до подранили самолети, срещнахме се с десетки усмихнати местни, готови да помогнат във всяка една ситуация, почувствахме обичта на хората без да знаем езика, на който ни говорят, изживяхме мигове, които могат да сполетят човек само когато е на път... Затова и не спираме да пътешестваме!
*
Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
